Дали се минаха два-три дни и таман обстановката се успокои, на закуската (то пък е една закуска от половин чаша кисело мляко, но това е друг въпрос) та на тази ужким закуска, нещо ме стегна за гърлото. Викам си, няма да е от глад, аз съм на еднократно хранене на ден, защото моята диетоложка с четките така е повелила. Но да не отплесвам, защото моето хранене не ви е първа грижа. Само че точно по време на третата лъжица, някакъв смут сви стомаха ми. Викам си, тука ще има нещо. Но дори и след няколко секунди, когато трябваше да се счита, че вече съм преял, пак ми беше кофти. Както и да е, по време на карантина на кого му е гот, освен на моя домашен вирус, въоръжен с две дузини четки. Като я гледам, иде ми да я удуша, право ви казвам! Цялата планета се е свила от страх, шубето го е вкарало в миша дупка, а тая мойта се е лепнала за стола и мята четки! За онези, които са пропуснали предните ми премеждия да поясня, че „тая” е жена ми – художничката! От Перник, защото това е от голямо значение и ще разберете отново защо.

Но да продължа, че както отплеснах, току виж съм почнал да ви разправям за историята от времето на Адам и Ева. Седя си и аз на стола, но като сериозен мъж не мятам четки, а играя на бридж на компютъра и изведнъж под прозореца ни се чу адско хлопане на звънци. Ако се сещате, от ония, дето са аксесоар на кукерите. Сега няма как да не се досетите, че жена ми скокна като изхвърлена от трамплин и се втурна към терасата. Викам и аз, че може да се контузи, да не бърза, пък и едва ли е за нея, а тя без обяснения ме изръга с една четка по ребрата и първа изскочи на вън. Обърна се и се ухили:

- За мен е! Дошли са кукерска група да е ме поздравят! Сили да ми влеят, да ми припомнят за корените! Да ме вдъхновят! – излезе и почна да маха с ръце. Излизам и аз и какво да видя! Много ми се иска да изтезавам любопитството ви, да ви позахвърля из разни варианти, та да се чудите, но като знам, колко сте се изнервили по време на тая карантина за Коронавируса, направо ви снасям всичко, без да се бавя.

Та излизаме ние двамцата, и какво виждат очите ни??? Кукерска група, опнали един транспарант, на който пишеше следното (преписах го дословно заради вас) „ Алоу, писателчето, начи може да описваш разни съзнателни граждани, а нас от село кучета ни яли! И ние сме съзнателни!” Следваше леко завоалирана псувня, но аз я адресирах към жената, защото тя ги разбира тия работи. Тук словореда прекъсваше, защото и картона им беше свършил, но задната редица го беше продължил и естествено и него ви съобщавам, макар, че не е за показване:” Ако не ни опишеш и нас, само да те хванем, ще те ощавим като агнешка кожа! Да му мислиш!” Така завършваха плакатите. Макар че имаше още, които няма да цитирам, защото съдържаха доста закани към мен. При тази ситуация и вие да сте, ще клекнете в безпомощност. И кой съм аз, та да се правя на герой??? В това време компанията се почна да рипа в несвяст и по улицата се разнесе страшен грохот от хлопките. Жената изпадна във възторг! Тя мре за кукери! Всяка зима си плюе на петите и право в Перник! На Сурвата! Чудя и се на акъла, ако все пак е останало нещо от него при това лумкане на звънци. Но да не я квалифицирам, че четките и доста са остри!!!

Слушам аз грохота и аха да припадна, но преди да се свлека, се сетих да размахам един бял пешкир, с който си бях загънал плексита на рамото да ме загрее. С други думи, предавам се! Ония спряха.

- Ха така! – викна един, който носеше много висока маска. Свали я, и извади друг плакат, на който пишеше „Аз съм кмет!” което трябваше за означава, че точно той ще даде сведенията за селската съзнателност. Като спяха да хлопат, очите ми се прибраха в орбитите, сърцето се понамести, дишането се успокои и успях да питам:

- Е?

- Това е приказка! – провикна се кмета и почна да презентира групата: -Виж как сме се оборудвали, виж ни маските, които в случая са многофункционални! На отворите за уста сме дръпнали по едно перденце да варди от вируси! – провикна се кметът и се обърна към останалите:

- Така ли е дружина?

- Така е! – ревнаха в дружен отговор те и развъртяха звънците.

- С тия маски с пера, огледала, мечи кожи, пискюли и финтифлюшки хем се пазим от вирусите, хем ги плашим, хем с вибрации ги гоним!

- Така ли е дружина?

- Така е!!! – потвърди въпросната дружина.

Много се впечатлих за вибрациите! Гледай какви кметове има, от всичко разбират. Позамислих се и си рекох, че така е в новото време. Да речем друг управник, няма да го назовавам кой е, ама от какво ли не разбира той, за какво ли не дава акъл, какво ли не ръководи??? Това вирусолог, еколог, етнолог, гинеколог, геолог, ехалот, кашалот, полиглот, вентролог...всякакви -логове може да ги замота с един пожарникарски маркуч и си ги слага в малкото джобче! Щото от всичко отбира! Та и този кмет! Вибрации! Вибратори! За бетон, за жени…Но да не отплесвам, защото въпросния кмет се провикна отново. ( Само да отбележа, че той не ползваше мегафон, а се провикваше като Боримечката ):

- Да не мислиш, че само ние сме се обезопасили, обеззаразили и дезинфекцирали? Да не мислиш, че нашите събратя, най-верни приятели и почти членове на домакинствата в лицето на добитъка са оставени на произвола на Коронавируса??? Пешо, я докарай микробуса!

След пет минути под балкона ми беше паркиран микробус, от който мирно и кротко почнаха да слизат разни животни. Почти като от Ноевия ковчег. Първо се измъкна една крава. Забрадена с червена забрадка, за което кмета уточни, че червеното гонело уроки, а вирусите бягали от този цвят като дявол от тамян. Аз не знам дали е така, на негова отговорност е това твърдение! На копитата им имаше гумени мушами, също привързани с червен вълнен конец. Пак против уроки. Виметата им бяха обгърнати с бели воалетки. Много не ми се връзваше като предпазно средство, но кмета, като един интелигентен човек, веднага схвана спотаената ми почуда и моментално обясни:

- Женурята събраха воалетките от сватбите си, що да ги ядат молците! Викам се, че може да свършат работа…

- И как? – посмях да се учудя аз.

- Много просто, писателче! Вируса, като види воалетката, ще се сети за сватба! А като се сети за сватба, или ще бяга в дън горите тилилейски, или направо ще умре от страх! На кой му се иска жена му да го тормози ежеминутно? Та и вирусът!!! Види ли воалетката, ще си плюе на опашката.

Едва довършил изречението и кмета изрева, защото очевидно собствената му жена е била някъде из маскировъчния отдел и е успяла да го сръга, макар и не с четка.

- Ама аз не говоря за теб, мило! Ти си ми направо агънце! – оправда се с мазен тон, а в това време от микробуса слезе и агънце. Огънато с нещо, не знам с какво… С розови терлици и здравец зад ухото. После слезе кон, с червена чалма, мъниста по опашката, розови ботуши на задните крака и сини – на предните. Кокошките също бяха с предпазни средства, които няма как да опиша, защото са неописуеми. Дори и за зайците бяха помислили. И за някакви други дребни и не до там дребни добитъци.

После дружината показа новия обичай „Гонене на Коронавирус” и кмета отново се провикна към мен:

- Пишеш ли, пишеш ли, писателче? Описвай какви сме новатори, но както винаги, всичко свършва с богата българска трапеза! Нали така дружина? –обърна се към групата той, а те като че само това са чакали:

- Така, така кмете! - И се втурнаха за към някъде си. След минути под балкона ми се разпънаха няколко софри, а на тях като с оная магическа покривчица се появиха разни печени кокошки, агнешко, свински пържолки, туршии, ракии и други подробности, от които ми причерня. Художничката се чешеше зад ухото и сумтеше. Тя не беше по месото, холерата му неедна! Но като видя един буркан с люти чушки, още не скочи през балкона. Но понеже държеше на приличен външен вид, набързо обу панталон, дръпна едно червило и хвърли боядисания елек. На тридесетата секунда я видях на софрата да яде люти чушки като бонбони. Ако имаше поне малко съзнание, щеше да гледа из зад рамото ми, но вие вече знаете, че тя не подлежи на дресировка. По едно време метна поглед към мен, и като знаеше страстната ми любов към мръвката, набързо ми метна две пилешки кълки и едно агнешко бутче. Мирясах! Дружината извади някакви инструменти и огласи подбалконното ми пространство с кръшна българска народна музика. Кукерите хвърлиха маските и се хванаха на хоро. И да ви кажа, добре го играеха! Люшкаха се ха насам, ха натам, пиеха вино, мезеха, подвикдаха разни антивирусни заклинания и изобщо не е за разправяне.

Не можах да дочакам края на ритуала, защото коремът ми се изду като на циганче на задушница и се оттеглих в покоите си. Последното, което видях, беше това, че жена ми се беше накиприла с чалмата на коня и също пееше „Македонско девойче”.

На другия ден около обяд отидох в покоите на художничката да я наслушам дали диша. Тя не може да яде много и като преяде –страда! А като я видях снощи как нагъва, няма начин да е оживяла. Затова отидох чак на обед, та ако е взела да умира, да го е сторила качествено, а не по ни едно време да й викам доктор. И какво ще му кажа, моля ви се: „Жена ми преяла и препила с компания!” Сега лекуват само Коронавирус, кой ще я погледне. Да си носи последиците. Само че жената си беше жива, и дори хъркаше. На главата и още беше онази чалма от коня. Сигурно и беше неудобно с нея, но не исках да й се бъркам в стайлинга.

Привършвам с това, че жената, ако и да я укорявам толкова, се беше сетила за мен и беше донесла една тава с отбрани ястия от софрата. При тази гледка, настроението ми се подобри до висините. Към привечер жената стана, нахлупи си чалмата и седна да рисува. Погледах я и реших, че й отива! Някак си я отваряше, завършен вид и придаваше. Самата чалма беше от червен атлаз, украсена с всякакви мъниста, титиритки, блесна за риба, брошки и като акцент, една значка „Ударник на бригадирското движение”. Освен това имаше някакви значки от различни градове и три звънчета за разкош! Вярно, че чалмата и падаше на очите, но като изобретателна личност, жена ми й приши панделки и си ги връзваше под гушата. Добре се получи това посещение! Не мога да кажа, че съм недоволен. И ако сте чели внимателно всичко, вече сте разбрали защо е това мое доволство!