В едно царство, някога - много, много отдавна - живяла една принцеса. Тя била изключително красива - имала дълга, златна като слънцето коса и сини като дълбокото море очи.

       Един ден тя повикала поданиците си и им казала да разнесат новината, че, който й донесе най-хубавия дар на света, ще се омъжи за нeго.

       Чули вестта, хора заприиждали от целия свят, привлечени от неземната й красота. Те носели различни дарове - кой от кой по-хубав. Един носел чисто злато, което заслепявало очите, когато слънцето се отрази в него; дрyг – коприна,  мека и тежка като нейна коса; трети - бижута, направени по поръчка от най-изкусните майстори в света…

       Седмици наред принцесата ги приемала и отпращала, докато един ден при нея дошъл един момък, които носел в ръка само една роза. Той й подал цветето, а тя му отвърнала:

- Идваха хора от целия свят, носеха ми какви ли не дарове, кой от кой по-хубав, а ти идваш само с една роза?

- Скъпа моя принцесо, - отвърнал момъкът - неземната красота може да се намери дори и в най-малкото нещо на света, стига човек да е готов да я открие. За мен това е едно от най-прекрасните неща на света. То, заедно с птичките, тревичките, волния вятър и всичко около мен, е едно огромно богатство и една неземна красота - също като вас.

Той се поклонил и й подал розата отново. Принцесата протегнала ръка и взела цветето, но се убола и го изпуснала на земята.

- Ах! – извикала тя и погледнала с недоумение момъка.

- Колкото и да е красива и нежна розата, тя има бодли, защото е истинска. - отвърнал той. - Така е и с любовта – колкото и да е сладка, носи със себе си горчивина. И колкото и да е хубав животът, винаги поднася и по нещо горчиво, за да оценим вкуса на истинските неща.

                                                                                  ~*~