И все пак ужасно боли...

   "Не искам да съм част от живота ти, нито ти от моя, под никаква форма - нито като приятел, нито като познат“, кънти в главата ми...
   Да, изрекох ги, Аз, жената, която не е спряла да те обича. И това от обич го казвам и съвсем сериозна бях. И не, за да укротя разяреното си женско ЕГО, да запълня дупките от несподелеността и неприемането. Какво могат да си предложат две наранени същества? Болка. Не ни ли стига тази досега? А за теб моята ЛЮБОВ е досaждане, напомняне за НЕЯ, за това, че тя разби твоето сърце и вина, че ти разби моето. Никой не е длъжен да обича никого, да е приятел с някой, да направи това или онова за някого и никой не е длъжен да приема нечия любов, приятелство, помощ, ако не ги иска. Kогато ЛЮБОВТА не е Споделеност, е по-добре да си тръгне чиста, докато не е изцапана и омърсена от тежкия арсенал на ЕГОTO, докато не се е превърнало всичко в един безкраен маскарад, а Любовта в актриса. Защото ТО - ЕГОТО, умее да се маскира много фино. За толкова съм дорасла. Аз любовта си няма да цапам с твоето съжаление или пък моето, с вини, неверия, обиди, суети, задължения, с доказване на правоти, с полу-думи и полу-действия... Къде и колко да отрежа от нея, че да я напъхам в приятелски одежди? Kак да я сместя в от време на време казано "здравей", „как си“, „надявам се, че си добре“… Или има Случване, или не! Любовта ми дори и „защо така“ не задава. Тя няма отговор, няма и въпрос  или обяснения. Тръгваме си без отговор и без въпрос, както и дойдохме. Не за да си отидем, а за да останем чисти... Това съм Аз и ТЯ, и друго не ни приляга.