Идеалите на новото време
Още от най-ранните се тийнейджърски години, Марина разбра, че животът в малкия провинциален град не е за нея. Първото, срещу което възнегодува, беше най-близката заобикаляща я среда – къщата. Макар семейството й да беше от средната каса в града, тя имаше само една стая и то не неприкосновена. Майка й влиташе без да чука и без да иска позволение. Баща й внасяше и изнасяше каквито си поиска мебели, пребоядисваше стените, в цветове, каквито му хрумнат. Често малката й обител се превръщаше в жертва на по – големия й брат, който щателно претърсваше за скрити или забравени джобни. По филмите не беше така. Гардеробът й се изчерпваше с два чифта дънки, няколко тениски, два пуловера, яке за всички сезони и чифт поожулени ботуши, а за лятото имаше сандали, старателно подлепяни няколко пъти от баща й. А тя беше виждала в латиносериалите цели стаи, превърнати в гардероби. Пак там, героините имаха лични, лъскави автомобили, а старата таратайка на баща й не беше изобщо представителна. За собствена кола, дори не си помисляше. Първите й мечти бяха свързани с голяма луксозна къща, на няколко етажа, с басейн, джакузи и собствен етаж, само за нея. Виждаше прекрасна градина отпред, разбира се с палми. И прислуга. Трябваше задължително да има някой, който да подрежда покоите й, да чисти след нея, да се грижи, всичките й дрехи да бъдат изпрани и изгладени. Домакинската работа беше отегчителна и не по вкуса й. А да, да не забравяме и готвач. Така беше в латиносериалите.
По-късно възнегодува срещу заведенията. Тук, в К. имаше няколко кафета, две кръчми, една механа и нещо, което минаваше за дискотека. Навсякъде беше задимено, миришеше на пот и алкохол. По земята се търкаляха фасове, хартии и някоя и друга пластмасова чаша. Посетителите говореха на висок глас, опитвайки се да надвикат Лепа Брена и Весна Змиянац. Нямаше ги лъскавите ресторанти, вежливите келнери, изисканите блюда и коктейли. Често си представяше как слиза от черна лимузина, добре облечен мъж й отваря вратата, келнер с бяла кърпа през ръката взима поръчката й, звучи приглушена музика, разговорите са тихи и спокойни. Така беше в латиносериалите.
После дойдоха и момчетата. Не можеше много да очаква от тях. Най – смешните истории, които й разказваха бяха за хвърлена пиратка в класната стая, която уплашила до смърт учителката. Най – романтичният жест беше да й поръчат бутилка бира с пържени картофки или цаца. И до тук – разговорите поемаха към автомобили, въдици, оръжия и махленски вражди. Нямаше ги красивите, добре облечени, възпитани мъже от сериалите. Тези момчета не говореха изискано, не бяха романтични, не правеха подаръци, нямаше любовни признания и писма. Тя мечтаеше за красив, нежен, романтичен и богат мъж, който да я обожава, да вижда само нея, да посвещава всеки ден, всеки час, всеки миг от живота си само и единствено на Марина. Така беше в латиносериалите.
Дойде епохата на поп-фолк изпълнителките. Красиви момичета с оскъдни, но скъпи парцалки. Винаги добре гримирани, с прически и бижута. Марина четеше в пресата, гледаше по телевизията, слушаше по радиото как тази си купила луксозен автомобил, как гаджето на онази й подарило бижу за няколко хиляди, как трета отишла на почивка в екзотична страна, а четвърта получила шикозно имение от годеника си. Често ставаше свидетел, на това, как мъжете ги гледат с изплезен език и приковават вниманието си върху разголените им тела. Не веднъж ги беше чувала да казват, че дават мило и драго само тази да им падне.
За Марина стана ясно – външният вид е всичко. Замени дънките с къси поли, тениските с оскъдни потничета, а сандалите – с високи токчета. Прекарваше дълго време пред огледалото, за да докара грима на певиците от най – нашумелите клипове, отделяше часове, за да си направи последните модни прически. Накрая се къпеше в парфюм, взет от левчето. Не веднъж майка й й казваше, че се е направила на плашило, но Марина вече знаеше. С този си нов имидж получаваше повече внимание от момчета, а вече и от мъже. Не я черпеха с бира, а поръчваха водка, картофките бяха заменени с кашу, взимаха я с автомобил, а не с велосипед или в най-добрия случай с Балканчето на тати. Е някой от тях не я хвърляха просто пред дома й с думите „До утре“, ами първо се отбиваха в горичката на края на града, но пък тези бяха най – романтичните. Обикновено на другия ден получаваше я нова дрешка, я парфюм или малко джобни – ей така, да си има. Не разбираше само едно – защо тези връзки приключваха най – много за месец. Мъжете преставаха да се обаждат, игнорираха я или просто изчезваха. Без обяснения. Та нали тя полагаше толкова усилия, даже се беше замислила за увеличаване на бюста. Инвестира известна сума в удължения за косата, отскачаше все по – често и по – често до областният град за посещения при фризьор, козметик, масажист, маникюрист. Пазаруваше модни дрехи от големите магазини, дори успя да си купи и няколко маркови. Родителите й задаваха почти ежедневно въпроса „От къде тези пари?“, „Събирам си“ – беше най-честият отговор.
В К. се разнесе слухът, че била курва. „Тъпи селяни – мислеше си Марина – да не съм застанала на магистралата да се чукам за пари. Аз съм красива и напредничава, мъжете ме обичат и ми правят подаръци, това е любовта.“ Реши, че повече не може да живее така, обградена от ограничено хорско мислене. Искаше да вкуси от истинския живот, да общува с отворени за новото личности, да се отдаде на модните тенденции. Тя не беше създадена за провинциален живот. Тези хора, тази обстановка я задушаваше. Нима не виждаха как живеят другите, нима за тях съществуваше само нивата, малката кутийка, в която се завираха вечер, прашлясалият трабант и местната кръчма? Така реши да напусне това изостанало с векове място и да се пренесе директно в столицата. Там беше животът.
В началото на лятото си купи еднопосочен билет за влака. В един стар, ожулен куфар нахвърля най – ценните си неща: гримове, три чифта обувки с висок ток и новите дрешки. Взе всичките си спестявания, каза едно просто „Чао“ и пое без да се обърне назад. Пое към непознатото, очакваното, мечтаното, към по – лъскавите заведения, към по – скъпите подаръци, към по – модерните коли, към идеалите на новото време.
© Анелия Александрова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Благодаря, Мони.
-
Разкъзът много ми хареса. За голямо съжаление голяма част от младите хора като мен са с подобни идеали, мислещи само за материалното. Начинът, по който е предадена действителността много ми хареса. Познравленая!
-
Права си, Анелия! Благодаря ти за тази корекция. Най-точната дума е наистина лицемерно-набожен.
-
Младен, има много истина в думите ти. Аз бих определила народа ни не като безбожен, а като лицемерно набожен, не всички разбира се. Благодаря ти.
-
Харесах разказа ти, Анелия! Марина няма какво да загуби, скъсвайки с тази ужасяваща обстановка, в която живее и която много добре си предала. Изтръпнах ужасен от възможността да изпадна в подобна ситуация. Но такава е реалността в провинцията. Защото народът ни е безбожен. Дори когато се моли и пали свещи, ги пали, за материалното си добруване и личното благо - свое или на своите близки. Моли се също, когато е в някакъв вид безизходица - останал без работа и препитание или лепнал тежка болест. Българският народ е бездуховен и празен по същност. Именно това прави живота в тази страна трудно поносим. Съществуват стотици други народи в по-бедствено положение от нас, но с души чисти и невинни като на деца. Един добър пример са никарагуанците. Затова и бъдещето на Марина не се очертава розово, освен ако не се появи ангелът-пазител от сериалите. Поздрав за интересно списания разказ!
-
Благодаря на всички!
-
Вместо да научи, че Viber завърта снимките .... като й подсказват да не се излага...
-
Очевадната вреда от латиносериалите, които неуспешно заместват родителското внимание(присъствие). Харесах!
-
Жалко за децата ни! Намериха смисъл на живота в лъскавите неща и в парите... Потъпкаха ценностите. Станаха жертва на новото време и на амбициите си. Превърнахме ги в консуматори само , а се чудим защо станаха безразлични към всичко наоколо...
Поздравления за разказа! -
Написано е много добре, все едно извеждаш формулата на промиване на мозъци в днешна България. Много хубав разказ!
-
Тъжно
-
Харесах!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
Защото тези нейни идеали не се постигат само с шикозен външен вид.
Жалко, че не от реалния живот, а от сериалите се учи.
Във всичките си разкази разработваш теми с жизнено важно значение, Анелия. Затова са увлекателни и стойностни.
Поздрави!