Обед е. Жега. Прибирам се от работа и виждам момче на 15-16 години, седнало на бордюра се взира в нещо. Поспрях до него и се загледах. Ами, нямаше нищо. После видях малкото, черно бръмбърче. Прииска ми се да поговоря с този странник.

- Здравей! Как се казваш?

- Не знам.

- Къде живееш?

- Тук.

- Прекрасни отговори на глупави въпроси. Я, да ти задам още един. Какво правиш?

- Гледам живота.

Замълчах, защото отговорите, бяха много смислени.

- Мога ли да седна до теб?

- Не знам. Ти решаваш. Земята е на всички.

Седнах и се загледах в босите му крака. Край нас мина възрастна жена.

- Добър ден, Докторе. Много хубава компания си си избрал.

- Права си, трудно е да намериш хубава компания.

- Особено, ако е с местния идиот.

- Защо обиждаш момчето? На мен не ми се вижда да е идиот. При това е гадно така да говориш пред него.

- Що? Той си знае, че е идиот.

Някакво озверение, започна да напира в мен.

- Ти откога го познаваш, че твърдиш това?!

- Ооо... Ми, откакто бях малка.

- Ти чуваш ли се, какво говориш?! Той е на 15, а ти на 60.

- Господ, пази такива, като него да не остаряват.

- Добре де, защо го смятате за идиот.

- Ей го на, вчера се беше качил на кестена в парка. Туй са поне 30 метра височина. Като дойдоха пожарникарите и зеха да вдигат стълбата, за да го свалят, тоя хубосник скочи от върха и нищо му нямаше. После каза на полицая, че са бил качил да гледа облаците по-отблизо.

Беше ми неловко, че говорехме за него, все едно го няма.

- Добре, хубав ден. Аз ще си поговоря с момчето и ще тръгвам.

- Ако чуеш и две смислени приказки си говорете. Хубав ден, Докторе.

След като отмина местната клюкарка го попитах.

- Не ти ли е неприятно да говорят така за теб.

- Не. Просто не ги чувам.

- Много ми се иска да съм, като теб. Да не чувам другите, нито когато ме хвалят, нито като злословят.

- Не е трудно. И те са като мен, чуват, което искат да чуят.

- Гладен ли си? Да дойдеш да обядваш в къщи.

- Не. Пък и бръмбарът се скри под крака ми да си почине на сянка. Трябва да го изчакам.

Тръгнах си и забравих за приятния разговор, който имах с идиота.

Вече е есен. Мрачна и студена. Бързам да се прибера у дома. Съдбата отново ме срещна с идиота. Седеше на пейката в парка, пак бос и загледан в земята.

- Здравей! Тоя път, какво гледаш долу?

- Как си отива животът от тоя кленов лист.

- Аз мисля, че листът е умрял още, щом е паднал от дървото.

- Лъжеш се. Все още има искрици от отиващия си живот.

Вдигна листото и го огледа през лъчите на студеното слънце.

- Не ти ли е студено да ходиш бос?

- Студено е, но обувките тежат, пък и не усещам земята.

- Сега няма да ми откажеш да обядваме заедно. Пък и имам много леки кецове, с които ще чувстваш земята.

- Добре.

Стигнахме до къщата и той влезе в антрето. След него оставаха малки петънца кръв.

- Искаш ли да си измиеш краката, а аз ще опържа яйца.

- Не ти ли е жал, че убиваш бъдещо пиленце?

- Тия яйца са от кокошки отглеждани без петел и яйцата са неоплодени.

- Значи с едно яйце, убиваш половин пиленце.

- Добре, колко пиленца искаш?

- Едно.

- Значи две яйца?

- Да.

Нахранихме се и му дадох кецовете.

- Така, като гледам носиш същия номер.

- Да, ние сме еднакви.

- Знаеш ли, ще ти предложа да живееш при мен.

Много дълго време мълча.

- Добре, но ще си тръгна, когато искам.

- Разбира се. Настани се в другата спалня, а аз отивам на работа.

Така започна съвместното ни съжителство. В начало всички се чудеха имам ли някакъв мозък в главата си да прибера идиот в къщи. После се понесе мълвата, че съм сексуален извратеняк, след това всичко затихна и приеха, че не им пречим, като живеем заедно. Бяха минали няколко месеца и по случайност се срещнах с една съученичка от гимназията. Първото и изречение беше:

- Ти виждал ли си се в огледалото?

- Не, защо!

- Ами вземи се погледни, сякаш си на двайсет години.

Погледнах се и наистина изглеждах на 20. Едва тогава видях и че моят съквартирант вече беше възрастен мъж. Запитах и него същия въпрос.

- Никога не се гледам в огледало. То ме плаши.

- Вземи се погледни, защото си остарял с години.

- Знам, усещам го.

- И каква е причината, според теб.

- Причината си ти.

- Аз!?

- Да и много скоро смятам да си отида.

- Защо, не ти ли е хубаво тук.

- Разбира се, че ми хубаво, но трябва да се погрижа за теб. Глупаво е да станеш пеленаче в ръцете ми.

Стоях и не знаех, какво да отговоря.

- Можеш ли да ми обясниш, как стана това чудо.

- Просто е. Аз съм това, което дава сили на плътта ти. Нещо, като половината от яйцето.

Стана от дивана и ме попита:

- Нали мога да взема кецовете, които ми даде?

- Що за глупав въпрос, разбира се, но не искам да си тръгваш.

- Трябва!

Чух, как външната врата се хлопна.

Знаех, че съм млад но в мен бе и старецът, който познаваше твърде добре живота.

Станах и отидох на работа. Трябваше да продължа напред...