Преди време се хванах на игра, която знаех, че не мога да играя. Но тъй умело се старая и прикривам, че няма как дори да зная с играта дали се справям. На думи тя все още е проста, а оказа се толкова трудна, че не знам до кога ще мога да прикривам,че аз е бях загубила преди да започна да играя. Играта на живота, която ми дава сила и промени за мое добро и играта, която ми напомня всекидневно какво искам знаейки , че правилата не го позволяват. До къде ще стигна? Какво ще направя ? Не  знам, но продължавам въпреки това да играя тази дяволска игра. Правилата изглеждаха тъй прости “Аз искам да ти помогна, но не се влюбвай” – да, но аз се бях влюбила преди дори да чуя правилата. И само и само за да съм до него приех правилата. Година и половина играем , знаейки,че тази игра няма да продължи вечно, но продължавам макар и да се самонаранявам. Понякога се чудя дали съм мазохистка или все още вярвам,че мога да стопя студа като дарявам цялата си любов? Получавам всичко – прегръдки, нежност, разбиране, подкрепа, помощ, приятелство… всичко е невероятно, постоянно сме заедно, а в сърцето ми е празно, защото не ми стига това и искам любовта. До мен е, а в същото време усещам празнота. Всички ми казват - “Не му вярвай, ако не те обичаше нямаше да прави толкова много за теб и да сте толкова време заедно”, но на скоро реших, че ще поговорим за това и ми припомни правилата на нашата игра, която май само аз и той разбираме. Гадно е когато на празниците сме заедно, а аз не мога да кажа колко много го обичам и ценя. Гадно е че не мога да бъда себе си и да показвам любовта и трябва да се правя на желязната лейди. Не мога прекалено емоционална съм и искам да показвам емоциите ми, всяка една задържана емоция разбива сърцето ми сякаш някой бавно и мъчително го глозга с малко ножче. Болезнено е да е до мен, а в същото време да го няма. Болезнено е когато знам,че утре него ще го няма.

Хванах се на игра, която не мога да играя.