IV

Както обикновено мълчанието се възцари отново. Чуваше се само рева на двигателя. За щастие това ме успокояваше и ръцете ми вече не трепереха докато държах волана. Оставаха само още две села преди да пристигнем, а слънцето вече започваше да се скрива зад дърветата. Лъчите му се прокрадваха измежду клоните и огряваха пустия отново път. Когато навлязохме в първото село намалих скоростта, за да огледаме обстановката. Както се очакваше бе пусто, а вратите на повечето от къщите, които подминавахме бяха широко отворени. Спрях за малко на площада, за да огледам по-добре обстановката, но единственото, което видях бе едно зомби, което се клатушкаше в уличката от лявата страна на колата. То явно бе чуло угасването на двигателя, защото извърна глава. Когато ни видя тръгна право към нас. Свалих леко прозореца и зачаках.

- Какво правиш? – попита Миро - Тръгвай преди да е дошло.

- Спокойно, знам какво правя.

- Ще просветиш ли и мен?

- Само гледай – отвърнах му аз и се усмихнах.

Зомбито дойде до прозореца и започна да блъска глава в леко открехнатото ми стъкло. Извадих ножа си и с едно рязко движение го забих в главата му, след което го издърпах и изтрих кръвта в ризата си. Затворих прозореца и отново запалих колата. Миро не спираше да ме гледа с недоумение, а както забелязах в огледалото за обратно виждане, новият ни спътник правеше същото.

- Какво сте ме зяпнали така и двамата - попитах аз шеговито.

- Опитваме се да разберем какво се случи преди малко. - отвърна ми Иван.

- Приспах едно зомби. Толкова ли е странно?

- Не, въпросът е защо?

- Защото колкото повече от тях отстраняваме, толкова по-безопасно е навън за нас.

- Има логика, но все пак беше неочаквано.

- Е очаквай неочакваното, Иване!

- Вече ще знам.

- Извинявам се, че ви прекъсвам, но ние имаме ли план какво ще правим, след като пристигнем – попита Миро гледайки ме въпросително?

- Да, ще намерим мястото, на което се уговорих да се чакам с Габи и ще пренощуваме там, за да ги изчакаме, а утре ще намерим лагера, към който ни насочваха с онова съобщение, за да потърсим отговор за случващото се.

- Хубав план - отвърна ми Миро и се засмя.

- Нали, отделих цели 5 минути, за да го измисля – подхвърлих и аз на шега.

- А тя не трябваше ли до сега да ни е настигнала?

- Трябваше – казах аз и сведох глава.

- Не се натъжавай, сигурен съм, че са се измъкнали живи.

- Но аз не съм! Бог знае какво е заварила, когато се е прибрала. А каквато е плашлива, не ми се мисли как е реагирала. Не трябваше да я оставям сама.

- Тя се е справила, бъди спокойна.

- Миро, не мога да съм спокойна! Ако не е намерила Тедо и Сашо?

- Какво?

- Родителите и със сигурност са отведени, както стана с нашите и това значи, че е сама. Ако не ги е намерила и е срещнала някое от онези създания.......

- Не говори така, моля те.

- Денис, извинявам се, че се намесвам, но Миро има право.

- Знам, но все пак ме е страх.

- Като пристигнем ще се успокоиш. – каза Мирослав – Остават ни още двайсеттина километра спокойно.

Не казах нищо, но не защото не бях съгласна с него, а защото в момента в главата ми се въртяха съвсем други неща. Надявах се само сградата, към която отивахме да е празна и да не ни се налага да разчистваме много понеже мунициите ни определено бяха ограничени. Разстоянието до целта бавно се скъсяваше и вече почти бяхме влезли в града. Усетих някакво облекчение и сякаш голям товар падна от плещите ми. Но това не продължи дълго. В далечината забелязах високо заграждение, което опасваше цялата улица. Не се виждаха хора нито бродещи и това силно ме притесни. Интуицията ми подсказваше, че има нещо нередно! Когато наближихме забелязах нещо странно познато. Като в някакъв хорър, но тук е реално! Военни камиони и танкове по целия път, една единствена врата, която стоеше широко отворена и няколко разкъсани трупа натръшкани върху защитната стена. Явно това е имало за цел да защитава града от бродещите, но нещо се бе объркало. Преминах бавно и предпазливо през отворената порта и едва тогава разбрах, че нямаше да е никак лесно да приключим спокойно деня. Покрай нас се клатушкаха десетина зомбита, витрините на магазините бяха разбити, от високите етажи на една сграда излизаше дим, а повечето от колите които бяха хаотично разпръснати по улиците горяха. Продължих да карам, но ускорих, за да стигнем колкото се може по-бързо до сградата, в която бях избрала да прекараме нощта. Бях се спряла на нея, понеже под блока имаше оръжеен магазин, както и хранителен, така че щяхме да имаме, както храна, така и оръжие. Пристигнахме и паркирах на тротоара пред сградата. Беше привидно спокойно, но не биваше това да ни успокоява. Все пак бродещите, които бяхме подминали нямаше да стоят безучастни. Слязох от колата без да казвам нищо, а момчетата ме последваха. Заключих я, извадих пистолета си и се насочих бавно към оръжейния магазин. Витрината му беше разбита, но се виждаше, че не всичко е взето. Щеше да има достатъчно муниции и оръжие и за трима ни. Влязох предпазливо, неочаквано едно зомби изскочи иззад един паднал рафт. Трябваше да го убия тихо затова извадих ножа и го повалих на земята. Момчетата влязоха, тъкмо когато го довършвах.

- Да си вземем малко по-големи играчки момчета – подканих ги докато избърсвах ножа си.

- Съгласен! - каза Иван и на лицето му се появи широка усмивка.

Запознахме да се въоръжаваме с останалото в магазина което бе повече от очакваното. Взех си още няколко ножа, все пак те никога не са излишни. Два пистолета от любимите ми Glock 17, една карабина и моята слабост пушка със страхотна оптика и заглушител. Момчетата също не се правеха на скромни. Въоръжиха се до зъби с големи пушки и бойни ножове. Преди да излезем зоркото ми око видя една красива катана с дръжка от слонова кост и прекрасни орнаменти по ножницата. Бях я виждала и преди, но цената и бе прекалено висока за мен. Сега обаче нямах намерение да си тръгвам без нея. Върнах се и се покатерих на един стол за да я стигна щом я свалих я метнах през рамо и с един премерен скок се смъкнах на земята. Чух момчетата да ме викат и побързах да изляза. Те стояха пред колата в пълно бойно снаряжение, а в краката им имаше цял сак с муниции.

- Мисля че вече сме готови да отидем в твоето скривалище – каза Иван.

- Така е взимаме си храната от колата и се качваме.

Това и направихме. Барикадирахме входа на блока , като избутахме няколко коли и започнахме да се изкачваме по стълбите към последния етаж. Беше тъмно, но и празно. В този блок живееха само възрастни и разчитах на това, че отдавна са ги отвели. Стигнахме до апартамента и аз извадих резервния ключ изпод изтривалката.

- Колко банално – възмутено изсумтя Миро.

- Банално, но в този случай това, че някой хора нямат креативно мислене е полезно за нас – отвърнах му и бутнах ключа, а вратата просто се отвори преди да успея да го завъртя.

- Бъдете готови, не знаем какво може да ни очаква вътре.

- Готови сме! - каза Иван и извади нож същото направихме аз и Миро.

Влязохме тихо през вратата и се насочихме към всекидневната. Както и очаквах апартамента беше напълно празен. Заключих вратата и избутахме един шкаф пред нея за всеки случай. Най-сетне можехме да си отдъхнем и да починем.

- Кой ще е пръв в банята? - попитах аз докато свалях оръжията от себе си и прилежно ги подреждах до стената.

- Дамите са с предимство – каза Иван докато сваляше своите оръжия.

- О, поласкана съм и смятам да се възползвам.

След тези думи излязох от стаята и затворих вратата, за да сваля окървавените си дрехи на спокойствие. Извадих хавлия от шкафа, с който бяхме подпрели вратата и влязох под душа. Докато отмивах засъхналата кръв от тялото и косата си чух почукване по вратата на банята.

- Да, какво има?

- Може ли да вляза?

- Два въпроса – защо и кой?

- За да те попитам нещо.

Познах гласа на Иван и веднага отвърнах саркастично:

- А, да бе влизай няма проблем.

Той явно не разбра саркастичния ми тон и влетя в банята. За щастие вече се бях покрила с хавлията и само го гледах осъдително.

- Май не разбираш от сарказъм?

- Важно е. Мисля, че приятелката ти пристига с нейната група.

- Защо не каза веднага!

Тутакси го избутах и изтичах на балкона. Погледнах надолу, но останах разочарована. Това не бяха те. Бързо приклекнах, за да не ме забележат и влязох вътре.

- Не са те, тихо. Никой да не е повишил тон да се надяваме, че ще си тръгнат и няма да ни закачат. Не те видяха нали?

- Не, спокойно.

- Ох, супер.

Върнах се в банята, за да довърша това, което бях започнала, след което изпрах и дрехите си. Изнесох ги на балкона и ги разпънах върху един стол, за да не привличат много внимание. Влязох обратно вътре и забелязах, че Иван е сам в стаята.

- Къде е Миро?

- В банята .

- Ахам, ясно.

- Ти няма ли да се преобличаш? - попита съвсем неочаквано той.

- Защо питаш?

- Просто така.

- Ще се преобличам разбира се.

- Ами давай.

- Ами излез. Или недей, ще ида в кухнята.

- Ти си знаеш.

Взех раницата си и се затворих в кухнята. Извадих другите си дрехи и свалих хавлията. Реших да подразня малко Иван, за да проверя какъв е в действителност затова открехнах лека вратата, проврях глава и метнах хавлията на дивана до него, след което отново затворих. Докато се напъхах в късите си панталонки чух как дивана изскърца и предположих, че е станал. Продължих да се обличам и от време на време хвърлях по един поглед през рамо към стъклото в горната част на вратата. Когато приключих отворих рязко вратата предполагайки, че ще го заваря пред себе си, но той кротко се беше излегнал на дивана. Останах учудена, но и бях доволна, че е оправдал очакванията ми и нямаше да създава проблеми. Когато забеляза, че излизам той отново седна, а аз седнах до него.

- Благодаря ти, че ме спаси днес.

- Няма защо. - отвърна той спокойно. - Казах ти вече, не оставям девойки в беда.

Последваха няколко секунди на неловко мълчание, което трябваше да наруша. Затова зададох възможно най-глупавия въпрос.

- Та от София си значи?

- Ами да.

- Нямаш ясно изразен диалект, това ме изненадва.

- Ами не ми е приятен, затова и не съм се старал да го усвоявам.

- На мен също. Носи ми лоши спомени.

- Какви по-точно или не е удобно да питам?

- Не ми се говори за това иначе с удоволствие бих ти разказала.

- О, ясно. Няма нужда ще сменим темата. Вие двамата с Миро да не би......

- Неее, той ми е братовчед.

- Аааа, сега ми се изясни.

- Мхм.

Отново настъпи неловко мълчание, което Миро прекрати влизайки в стаята.

- Следващия може да влиза.

- Отивам – отвърна му Иван и свали тениската си още в стаята.

Не бях забелязала колко добре изглеждаше тялото му, но сега всичко се виждаше ясно, даже прекалено. Помислих си, че такава физическа сила ще е от голяма полза за групата, но в онзи момент не казах нищо. Щом той излезе Миро побърза да ме заговори.

- Е, да приготвим нещо за хапване докато „мистър мускул“ се изкъпе.

- Много си груб. - отвърнах и се разхилих.

- Е, лъжа ли е?

- Е не е, но тези мускули определено ще са от полза за групата ни.

- Абе и ти си права. Мисля, че аз също трябва да се вкарам във форма.

- Това ти си го знаеш най-добре. Хайде извади малко храна. Аз ще изпера дрехите ви.

- Добре, слушам и изпълнявам, шефке. - отвърна братовчед ми шеговито.

- О, да не забравя запали няколко свещи, за да не се налага да палим лампите. Нека не привличаме много внимание.

- Но откъде да ги взема?

- Не виждаш ли, че има ето там върху шкафа.

- О да. Много си наблюдателна.

- Благодаря, старая се – отвърнах аз, докато влизах в кухнята, за да опитам да изпера дрехите им.

Когато приключих и излязох и двамата седяха и ме чакаха. Отидох за оставя изпраните им дрехи при моите и когато се върнах забелязах, че Иван все още е по хавлия.

- Ти нямаш ли намерение да се обличаш?

- Ами нямам други дрехи, а ти си изпрала моите.

- Момент, ще ти потърсим нещо. Сигурно има нещо подходящо тук - казах аз ровейки из шкафовете.

Намерих му чифт дънки и една тениска, но се оказа, че тя му бе меко казано малка. Изрових от шкафа една риза и за щастие този път му беше по мярка. Седнахме около скромната трапеза и се нахранихме, като от време на време си подмятахме шеги за „романтичната“ атмосфера. След вечеря прибрахме храната обратно, но сега идваше големия проблем, как щяхме да спим при наличието само на едно легло.

- Аз мисля да спя на дивана – предложи Иван.

- Не, на дивана ще съм аз, а вие двамата сте на леглото – заявих категорично.

- Нека не се караме. Леглото е голяма.

- Какво искаш да кажеш с това Миро? – попитах с недоумение.

- Можем и тримата да спим удобно на него без проблем. Дори и за четвърти има място.

- Няма ли да е малко странно и неудобно.

- За мен не, а за вас не знам – каза Иван и се изтегна върху спалнята.

- И все пак е само за една нощ – отвърнах аз и също легнах.

Миро беше повече от доволен и също легна от другата ми страна. Покрихме се с по един чаршаф и опитахме да поспим. Не смеех да обърна гръб на нито един от двамата. Лежах под завивките и предремвах чакайки ги да заспят, но това така и не ставаше. Най-сетне и тримата се унесохме и заспахме дълбоко. Все пак имахме нужда от почивка, за да се приготвим за това, което ни предстоеше да преживеем на следващия ден.

V

Слънцето огря през отворения прозорец и стопли лицата ни. Свещите отдавна бяха изгаснали и разтопения восък бе изсъхнал отново. Светлината започна да дразни очите ми и бързо ме накара да обърна гръб на прозореца. Не помогна особено понеже ми стана горещо и трябваше да стана. Ловко се измъкнах измежду все още спящите Миро и Иван и отидох в банята. Измих лицето си и излязох да прибера вече изсъхналите дрехи. Със съседната тераса ни делеше само една решетка, която бях използвала за импровизиран простор и в момента, в който свалих хавлията един бродещ стоеше срещу мен. Рязко се отдръпнах назад, а той настървено започна да се бляска в решетката провирайки ръце през нея. Виждах зеещата дупка на бузата му и мъртвешки студените очи, но точно в този момент трябваше бързо да се окопитя. Влязох и грабнах ножа си.

- Къде отиваш с това? - попита ме Миро, който се беше разбудил.

- Да убия един бродещ.

- Какво! - скочиха стреснато и двамата.

- Ама и двамата ли сте будни?

- Да – отвърнаха в един глас.

- Бродещите се стигнали до тук ли? - попита Иван.

- На съседния балкон има един. Сблъскахме се докато събирах дрехите.

И двамата скочиха от леглото и грабнаха ножовете си. Излязохме на балкона, а зомбито все така настървено ревеше срещу нас. В този момент се появи и второ. То излезе на балкона и когато ни забеляза също се залепи за решетката. Тримата се спогледахме и с няколко премерени движение обезвредихме и двамата.

- Дали има и още? - попита Иван.

- Ще разберем, но едва ли ще има значение. Все пак трябва да се измъкваме от тук – отвърнах аз.

- Малко ще ни е трудно – обади се Миро, който се бе надвесил през ръба на балкона.

- Защо мислиш така? - попитах учудено.

- Ела при мен и ще разбереш.

И двамата се приближихме до ръба и щом погледнахме надолу ни стана ясно какво е имал предвид. По цялата улица се клатушкаха зомбита. Няколко от тях се хранеха с едно мъртво улично куче, а други бяха разкъсали някого и сладко похапваха от него.

- И сега как ще преминем покрай тях – попита Иван, като сочеше улицата под нас.

- Ще трябва да отстраним част от бродещите от тук и после да слезем. – отвърнах – Но трябва да сме тихи.

- Само твоята пушка има заглушител, аз и Миро нямаме подобни оръжия.

- Напротив – убедено заявих – аз взех заглушители за пистолетите.

- Предвидливо. Браво на теб – похвали ме Миро и ме потупа по рамото.

- Така е, а сега да ги почваме – добави Иван.

Влязохме обратно и си взехме оръжията. Оборудвахме пистолетите със заглушители и отново излязохме навън. Аз се настаних удобно и опрях пушката върху парапета, за да са по стабилни изстрелите. Притиснах приклада плътна към себе си и се прицелих. Първия изстрел беше с милиметрична точност както и втория. Зомбита падаха едно след друго, а момчетата ме бяха зяпнали с отворени усти. Продължих в същия дух без да им обръщам особено внимание.

- Къде си се научила да стреляш така? Колко пъти въобще си го правила до сега?- развълнувано заразпитва Мирослав.

- Само два – отвърнах без да спирам да стрелям.

- И си толкова добра? - попита изумен Иван.

- Ами може би и компютърните игри са изиграли някаква роля. Преди играех много игри от типа симулатор.

- Възможно е. И все пак браво – отговори ми той.

- Благодаря! А вие не смятате ли да ми помогнете? -

Да, да – стреснато каза Миро и двамата също се заловиха за работа.

След като приспахме зомбитата събрахме багажа и оръжията си и слязохме пред входа. Улицата беше застлана с тела и щеше да е трудно да се шофира, така че трябваше да разчистим малко. Струпахме труповете до една изгоряла кола е ги запалихме, след което се качихме в нашета и потеглихме към следващата си цел – предполагаемия бежански център. Но имахме един голям проблем - нямахме никаква представа къде е той. Карахме из града и се оглеждахме за някакви знаци или ориентири, но уви нямаше нищо.

- Спри! – извика внезапно Миро.

Аз скочих върху спирачките и му се развиках.

- Не ме плаши така, какво има?

- Там – каза той и посочи една сграда, на която със спрей беше изписана стрелка, която сочеше на ляво.

- Е нека е на ляво – казах аз и завих.

Не след дълго видяхме военно заграждение, което този път изглеждаше запазено. Нямаше войници, но пък за сметка на това портата беше затворена. Паркирах пред нея и почаках няколко секунди, но нищо не се случи. Слязохме от колата и на мен ми хрумна не до там добрата идея да се изкача по заграждението и да видя какво има от другата му страна. Приближих се предпазливо и започнах да се катеря, а когато стигнах подходящо място, за да надникна внезапно ме обзе чувство на страх. Предпазливо подадох глава и за щастие от другата страна не видях нищо. Това малко ме разочарова, но ме и успокои. Там беше чисто, но нямаше и хора, както бяхме очаквали. Прескочих стената и отворих портите. Момчетата вкараха колата, след което затворихме.

- Това място изглежда изоставено. Не трябва ли да ни посрещнат военни за да ни обяснят какво става? - с недоумение попитах.

Отговора, който получих не дойде от събеседниците ми, а някъде измежду сградите.

- Няма войници! От тук нататък сме сами.

- Кой го каза? - извиках аз и вдигнах пушката си.

- Свали оръжието малката, ние не сме врагове.

В този момент от входа на сградата, намираща се от лявата ми страна излезе момче. На около 24 години с късо подстригана кестенява коса и пъстри очи. Обръщението му към мен определено имаше смисъл, защото той беше огромен около 1,90 и доста набит. През рамото му беше преметнат автомат, а на кръста си имаше колан, на който висяха два едрокалибрени пистолета. Зад него от вратата излязоха още двайсетина души, измежду които имаше още 5 момичета. Всички бяха добре въоръжени, а в погледите им се четеше както страх така и объркване.

- Кой сте вие – отправих гневен поглед към момчето.

- Казах ти свали оръжието, не сме врагове.

- А какви сте тогава? – отвърнах, като предпазливо смъкнах пушката.

- Оцелели като вас.

- Оцелели от какво – попита на свой ред Миро.

- Не от какво, а в какво – отвърна му момчето.

- Как така? - ококорих се аз.

- Ние сме оцелели в играта.

- Мислиш, че това е игра! – креснах аз.

- Не мисля, знам го. Ние сми само играчи в една извратена приумица на правителството.

Аз само се втрещих още повече и бавно обърнах глава към Миро. Той ме гледаше със същото учудване а непознатият само се усмихна и каза:

- Виждам, че и вие сте чули, но явно не ви се е вярвало, че може да се случи.

- А ти от къде знаеш? – попитах аз – Кой го потвърди?

- Последния оцелял войник. Избиха всички още снощи, за да оставят само момчета и момичета под 26 години. Било им заповядано да ни съберат тук и да ни въоръжат. После щели да ни пуснат на онези същества и да се наслаждават на клането.

- И само вие ли сте оцелели?

- Не малката, има още няколко групи отцепници. Пуснаха съобщение, което заблуди останалите, че това е инцидент и тъпаците се вързаха. Когато разбраха какво се случва те решиха, че трябва да последват съвета на войниците и тръгнаха към летището в София. Там трябва да чакат самолети, които да отведат оцелелите група от всеки град на безопасно място, докато разчистят и отново можем да се върнем тук. Заминаха преди клането и не видяха как и последния войник падна и издъхна.

- Това е отвратително! Как може да си играят така с нас, това е извратено.

- Явно може. Ние мислим да открием къде се крият извратените копелета и да ги изтребим до крак.

- Оставете ги на мен аз съм им замислила по страшно наказание – заявих самодоволно.

- Ти!? Та какво можеш да им сториш? Още се дете. - каза непознатия е се засмя.

- Дете! Не ме разсмивай. На 19 съм и смятам, че мога да се грижа достатъчно добре за себе си.

- 19! Почти колкото мен? Не ти личи много. Мислех, че си на не повече от 16.

- Е не съм – сопнах му се аз.

- Не с лошо, моля те. О, колко съм невъзпитан. Аз съм Владимир, приятно ми е.

- Денис, а това са Мирослав и Иван. - представих скромната си група.

Момчето се приближи към нас и се здрависа с всички ни, след което предложи:

- Искате ли да пренощувате в нашета сграда?

- Безопасно ли е? - попитах.

- Целия периметър е обезопасен, бъдете спокойни.

- Съгласна.

И така той ни въведе в блока и ни показа един свободен апартамент, който можехме да използваме. Беше малък, но и това ни беше достатъчно. След като се разположихме аз оставих момчетата и потърсих капака, през който се излиза на покрива. Намерих го и се изкачих по стълбата. Имах намерение да огледам от високо обстановката и се надявах да видя Габи да пристига жива и здрава по някоя от уличките. Приближих се до ръба и започнах да се взирам в далечината. По улиците отново бяха плъзнали бродещи. Приготвих пушката и залегнах. Имах нужда да си изкарам гнева на нещо, а зомбитата ми се струваха подходящи. Започнах да ги отстрелвам едно след друго, но не помогна. Все още чувствах тежест и неудържим гняв! Изкрещях! Очите ми се напълниха със сълзи и това замъгли погледа ми. Оставих пушката и застанах на колене. Започнах да плача тихо и да проклинам живота на ум. Рухнах емоционално. Нямах идея защо се случи това, но имах чувството, че нямам сили да се боря. Замислих се за всички, които познавах и обичах и когато си дадох сметка, че има възможност да не са оцелели ми стана още по-тежко. Колкото и да бях силна, колкото и да сдържах гнева и притеснението си не можех да спра сълзите. Стисках зъби и се опитвах да спра да мисля, но някак си не се получаваше. Капака, през който бях влязла изскърца и ме стресна. Но не исках да се обръщам, просто останах на място и продължих да стискам зъби. Една ръка погали рамото ми и аз вдигнах бавно глава. Владимир стоеше над мен и ме гледаше объркано. Просто го игнорирах и отново взех пушката си. Започнах да отстранявам бродещ след бродещ а сълзите продължаваха да се стичат по бузите ми. Той седна до мен без да каже нищо и започна да ме наблюдава.

- Какво има – попитах го аз тихо.

- Видях, че някой се е качвал тук и дойдох да проверя.

- E, провери, сега изчезвай.

- Защо го правиш?

- Имам нужда да остана сама.

- Аз пък мисля, че имаш нужда да споделиш болката си на някого.

- И защо мислиш така – отвърнах оставяйки пушката.

- Защото всеки има нужда да сподели.

- Аз нямам, поне не на теб.

- Проблем с Миро ли имаш.

- Защо пък с него ?

- Ами вие не сте ли....

- Не!

- Или...

- Не, не съм и с Иван.

- Какво ти има тогава, малката?

- Не ме наричай така!

- Е какво толкова, самата истина е.

- Е и ти имаш право.

- Ето видя ле, не е трудно да говориш с мен. Сега кажи какво те мъчи?

- Страх ме е – казах тихо и сведох глава.

- От какво?

- От това, че има възможност семейството, приятелите и всички, които обичам вече да не са между живите.

- Искаш ли да ти кажа една тайна?

- Слушам те.

- И мен ме е страх от същото!

- Как може да те е страх? Погледни се.

- Какво ми е?

- Ти самия всяваш страх. Такъв голям и силен мъж не може и не бива да се страхува.

- Запомни едно от мен малката. Всеки, независимо колко е голям и силен, се страхува, когато обича.

- Ще го запомня, благодаря ти.

- Поплачи спокойно. Никой няма да те види тук.

- Ти ще ме видиш, това ми стига.

- Мислиш че и аз не мога да плача ли?

- Не знам, можеш ли?

- Не само мога, а и искам. Но ти знаеш, че лидера не бива да пада духом. В противен случай хората, които води също ще изгубят надежда.

- Знам го!

- Знаеш защото и ти самата си лидер, но не го осъзнаваш.

- Аз? Не ме разсмивай.

- Така е. Личи ти.

- И по какво?

- Довела си групата си чак до тук, това малко ли е.

- Ние нямахме лидер, бяхме едно цяло.

- Имали сте, но не сте го знаели малката.

- Не ми се мисли за това сега.

- Добре, щом казваш. Искаш ли да идем долу.

- Искам.

Станахме тутакси и слязохме от покрива. Той ме заведе до неговата стая и смутено попита:

- Искаш ли да влезеш, за да пийнем по нещо. Имаш нужда да се успокоиш.

- Не пия алкохол с непознати.

- Не се страхувай от мен, не ти мисля зло.

- Не ме е страх.

- Тогава влез.

Нямах какво да губя, ако опитам, а и наистина имал нужда от една чашка, за да успокоя нервите си. Влязох и седнах на дивана във всекидневната. Той донесе две чаши и бутилка уиски и седна до мен. Сипа и ми подаде чашата.

- Ето, работи безотказно.

- Известно ми е.

- Сега ще ми разкажеш ли историята на групата ви?

- Ами няма много за разказване. Миро ми е братовчед а Иван го качихме по пътя за насам понеже ми спаси живота.

- Спасил е живота ти?

- Ами да. Нападна ме зомби, а той го отстреля преди да успее да ме захапе.

- Значи може да се разчита на него?

- Предполагам, че да.

- А ти, каква е твоята история? Дете на военен ли си?

- Не, защо.

- Заради начина по който стреляш. Много си точна.

- Не, самоук талант съм.

- Добре си се обучила. - отвърна шеговито събеседника ми и се разхили.

- А ти? Какъв си?

- Обикновено момче.

- Това не ми стига. Имаш ли военна подготовка?

- Не, всичко научих тук, за няколко часа.

- Е и това е нещо.

- Да, но другите трудно се оправят. Много от тях не могат да стрелят изобщо.

- Е, как тогава възнамеряваме да потеглим на път?

- Ще трябва да ги обучим.

- Определено! Все пак не може да стоим тук вечно.

И двамата замълчахме и започнахме да се гледаме втренчено. Изпивахме се един друг с поглед и всеки преценяваше другия. Бяхме изпразнили чашите си за отрицателно време затова без да кажа и дума взех бутилката и ги напълних отново.

- Да пием за надеждата – казах и отпих голяма глътка.

Събеседникът ми само кимна и последва примера ми. Мълчаливо продължихме да обръщаме чеше след чаша и да се преценяваме с поглед. В него имаше нещо особено, което много ясно се забелязваше. Вдъхваше сигурност, а пъстрите му очи сякаш можеха да успокоят и най-разярения звяр само с един поглед.

- Имаш много проницателен и въздействащ поглед. Сякаш когато ме гледаш виждаш право в душата ми. - каза той, като не спираше да се взира в очите ми.

- А твоят е толкова спокоен. Сякаш не си виждал ужаса и не знаеш за зверските сцени, които са се разигравали навън.

- Твоите очи също вдъхват спокойствие, но предполагам са ти го казвали и преди?

- Да и то доста пъти.

- Но в тях могат да се видят още доста неща. Болка, много болка и страх.

- Тези неща няма как да се скрият, но предполагам ти го знаеш.

- Разбира се! А и да се опитваме да ги скрием те пак успяват да си пробият път навън.

- Така е! Мисля че алкохола ни дойде в повече щом започнахме да навлизаме в такива дълбоки размисли, не мислиш ли?

- Не, той никога не е в повече особено в такива моменти. - отвърна ми той и отново допълни чашите.

- Нека спрем за малко – казах и избутах вече почти празната бутилка уиски на страна.

- Защо, не те ли отпусна поне малко?

- Отпусна ме даже много и там е проблема.

- Защо?

- Защото ще започна да ти споделям неща, за които дори не искам да си спомням – отвърнах и се усмихнах.

- В това да ми споделяш няма нищо лошо.

- Напротив, има! Аз ще си ходя, прекалено се застоях.

- Не, остани. - каза той и хвана ръката ми.

- Пусни ме искам да ида при момчетата. - отвърнах раздразнена от грубото му поведение.

Той ме пусна и ме изгледа невинно.

- Извинявай! Щом искаш върви, няма да те задържам.

- Благодаря за разбирането. За наградя ще поостана още малко.

- Доволен съм от наградата – подхвърли той и се засмя.

- Има ли още нещо, за което искаш да ме питаш?

- Мисля че за сега няма, но ако се сетя определено няма да мълча.

- Добре аз.....

И тогава най-неочаквано някой почука на вратата. Влади стана и отвори, а там седеше едно момче от неговата група. Той ме забеляза и притеснено каза:

- Извинявам се, ако прекъсвам нещо, но вън пред портата става нещо и имаме нужда от теб. От вас.

Сърцето ми подскочи. Почувствах, че трябва да изляза, веднага.