ВЪВЕДЕНИЕ, ДЕН ПРЕДИ БЕДСТВИЕТО...

Както обикновено се събудих в лошо настроение. Беше неделя и като знаех, че утре съм на даскало просто се чувствах смазана. Майка ми ми мрънкаше да си подредя стаята, да измия чиниите, да напазарувам и какво ли още не. Естествено аз и се развиках, скарахме се и се наложи да изляза. Лутах се до късно по улиците и когато слънцето почти се бе изгубило зад хоризонта се прибрах у дома. Не обелих нито дума докато вечеряхме, а след като приключех се качих в стаята си. Изчаках родителите ми да си легнат и пак слязох долу, за да взема нещо сладко за успокоение на нервите. Докато хапвах и теглех най-новия епизод на любимия си сериал нещо привлече вниманието ми. По телевизията изведнъж започна някаква странна реклама, в която въоръжени младежи се биеха с побеснели орди от зомбита. Това продължи не повече от 5-6 секунди, след което спря така внезапно, както бе започнало. През главата ми мина само „е, нищо необичайно, то какво ли не измислят вече“. После изключих телевизора и заключих вратата. Преди да легна и да изгледам сериала си направих ежедневната си тренировка. След нея естествено бях съсипана и почти веднага след началото на епизода се унесох и заспах...

I

Поредната скучна сутрин тепърва започваше. Алармата на телефона ми звънеше вече за трети път, а на мен все така не ми се ставаше от леглото. Знаех, че ако продължа да се излежавам ще изпусна автобуса, но сякаш нещо ме държеше под завивките. Най-сетне събрах сили и се изправих, обвих се с хавлията и се заклатушках към банята. Докато водата се стичаше по тялото ми и го сгряваше, а парата бавно изпълваше цялата помещение, в главата ми се въртеше една единствена мисъл. Какви ли изненади щеше де ми донесе предстоящият ден? Разсеях се и забравих, че гоня автобус. Изведнъж се стреснах и светкавично спрях водата, наметнах се с хавлията и изхвърчах през вратата. Успях да се оправя за отрицателно време и след като видях, че ми остават по-малко от 10 минути, за да стигна до спирката се затичах с все сила на там. Стигнах на време, противно на очакванията ми. Автобусът спря пред мен, качих се и чак тогава забелязах нещо необичайно - бях единствения пътник. Макар и странно това беше една сбъдната мечта за мен. Изтегнах се на задната седалка и си пуснах музика, пъхнах слушалките в ушите си и напълно забравих за реалния свят. Дори не усетих кога наближихме града. Когато автобусът спря с мъка се изправих и слязох от него. Пустош - най-точното определение за гледката, която се разкри пред очите ми. Обикновено по това време на деня беше доста пренаселено по улиците, а сега дори и уличните котки се бяха скрили. Най-щастливия ден в живота ми! Оставаше само да се обадя на единствения човек, който можеше да направи този ден още по-страхотен. Тъкмо набирах номера и я чух да ме вика. И преди да сте си помислили нещо относно сексуалната ми ориентация бързам да уточня, това е най-добрата ми приятелка, нищо повече.

Габриела беше на 18, но меките ѝ черти я караха да изглежда поне с 4 години по млада. Както обикновено бе облечена семпло с клин и бяла тениска. Кестенявата и коса падаше леко по раменете й, а зелените ѝ очи грейнаха, когато ме приближи. Тя се зарадва да ме види и ме прегърна. Аз също бях доста радостна от факта, че я виждам, но за момента имах малко по-важен въпрос, който имаше спешна нужда от отговор.

- Къде са всички днес? - избърза да попита тя.

- Хмм, взе ми думите от устата и аз точно на това се чудех.

- Звънях на Тедо и Сашо, но не вдигат.

- Е те спят със сигурност. Едва 8:30 е, а те толкова рано до сега не са ставали. - подхвърлих на шега аз.

- Ооо, няма да ги чакаме. Хайде на кафе пък те като се събудят ще ни звъннат.

- Точно така, че ако ги чакаме тук ще пуснем корени.

Запътихме се към кафенето и се заоглеждахме притеснено. Дори по централната улица на града нямаше жива душа. За наш невероятен късмет една от служителките тъкмо отваряше любимото ни заведение. Влязохме и седнахме на едно от по-уединените сепарета, за да можем спокойно да разговаряме, но беше безсмислено да го правим поради факта, че заведението бе празно и така или иначе нямаше кой да ни чуе. Сервитьорката дойде и дори преди да попита какво ще поръчаме изстреля най-неочаквания въпрос:

- Момичета, днес виждали ли сте други хора освен мен?

- Честно казано само шофьора на автобуса - отвърнах аз леко озадачена от изненадата, с която ни гледаше.

- Само родителите ми и брат ми сутринта преди да изляза. - каза Габи - Защо?

- Ами странно ми е, че днес докато идвах насам не срещнах нито един човек, а и колежките още ги няма.

- Мисля, че става нещо странно и определено няма да се откажа, докато не разбера какво - заявих убедено.

- Възможно ли е да са казали нещо по новините?

- Габриела, ти си гений! Ще можем ли да пуснем телевизора - обърнах се аз към сервитьорката.

- Разбира се, а какво очакваш да разбереш от там? - попита тя озадачено.

- Ами причината за това внезапно обезлюдяване.

И трите отправихме поглед към екрана. Уви обаче явно имаше някаква повреда, защото липсваше както звук, така и картина. Грабнах дистанционното и започнах нервно да превключвам каналите надявайки се да попадна на нещо.

- Сприии!– изпищя моята приятелка.

- Какво има Габи?

- Видях нещо, върни назад.

Направих каквото поиска и наистина бях пропуснала нещо. Усилих звука и това, което видяхме и чухме буквално изправи всеки косъм по телата ни.

Съобщение до всички граждани! Молим ви да не изпадате в паника. Опасна биологична зараза е излязла извън контрол. Имате 48 часа да напуснете домовете си и да се придвижите до един от следните градове: Бургас, Варна, София, Пловдив, Стара Загора. Там ще бъдете подготвени за предстоящите събития и при нужда ще бъдете извозени извън територията на страната.

След това, което чухме и трите се спогледахме и съответно последва оглушителен писък от страна на Габриела.

- Ох, Ушите ми. Габи, моля те малко по-тихо.

- Как тихо?! Ти не чу ли?

- Чух, но не бива да се паникьосваме.

- Не бива?! Ти сериозно ли? Ще умрем! Кой знае от кога е това съобщение.

- Сигурно е от снощи - обади се сервитьорката - вчера не беше така пусто.

- Възможно е, така че имаме ден и половина да съберем всички близки и приятели и да се изметем от тук.

В този момент изглеждах страшно решителна и безстрашна, но истината бе, че вътрешно умирах от страх, че може да не се справим. Разделихме се и всяка пое към дома си , за да си събере необходимия багаж и да потеглим поне до обяд.

***

При мен положението стоеше малко по-различно понеже трябваше да чакам автобус. След като пристигнах на спирката и седнах на една от пейките започнах да размишлявам усилено. Първо се зачудих каква ли може да е тази биологична зараза. Дали не беше някакъв мутирал щам на свински грип? Тази мисъл ме развесели и без да се усетя се разсмях на глас. За момент се почувствах адски неудобно от постъпката си, но се сетих - навсякъде беше пусто. Нямаше кой да ме чуе. Това ме развесели още повече и отново се изсмях. От страни може би изглеждах като луда, но не ми пукаше особено. Времето, в което трябваше да пристигне автобуса отдавна беше минало и това ме притесни сериозно. Нямаше как да чакам до 13ч. и се налагаше да измисля нещо. Единственото, което ми хрумна в случая бе да потърся кола, с която да се върна в къщи. На паркинга нямаше голям избор, така че нямах време да се чудя. Харесах си една Хонда, но точно преди да се опитам да отворя вратата се замислих. Това не беше ли престъпление? Нямаше ли да наруша закона? Но от друга страна ситуацията го изискваше.

Бях гледала как става, но никога не бях пробвала. Предното стъкло бе леко открехнато, едва два сантиметра. Беше разбираемо поради факта, че вън беше почти 40 градуса и жегата едва се издържаше. Това в случая щеше да е от голяма полза за мен. Пъхнах пръсти и притиснах стъклото надолу. Късмет! То бавно започна да се отваря все повече и повече. Спрях когато можех спокойно да пъхна ръката си, за да отключа. След като го сторих отворих вратата, седнах и едва тогава се сетих, че нямам никаква представа как да запаля колата без ключ. Трескаво започнах да търся резервен из жабката и навсякъде другаде. Ужас! Нямаше резервни ключове, нямаше никакви. Не знаех как се пали без ключ, но нямах друг избор, трябваше да опитам! Намерих отвертка и се залових за работа. Дали бе късмет, или наистина бях научила нещо от стотиците клипове, които бях изгледала, но не след дълго опитите ми се увенчаха с успех. Когато двигателят изрева си помислих "мамка му, добра съм", а секунда по късно мислех "мамка му, това ще е първия път, в който ще шофирам сама". Нямах време и определено сега не беше момента да се паникьосвам, така че събрах смелост и дадох назад. Макар да не разбрах точно как успях да го направя изкарах колата от паркинга. Потеглих към дома си с бясна скорост сякаш цял живот бях шофирала, а не все едно ми бе за първи път. Почувствах се наистина жива и изпълнена с адреналин докато летях със 100 км./ч. по шосето. Тялото ми сякаш бе в безтегловност и се чувствах лека, като перо. Когато възбудата от преживяното отмина забавих скоростта и понеже почти бях пристигнала и вече бях влязла в селото (да, живея в село, макар че не съм горда с този факт) започнах да се оглеждам. Едва сега виждах колко е пусто и безлюдно. Странно как ли не бях забелязала това още сутринта? О, вярно, аз бях толкова сънена, че дори и влак да бе преминал покрай мен нямаше да го забележа. Паркирах на площада и слязох от колата. Едва сега наистина осъзнах положението. Не беше просто пусто и празно беше като гробище. Ужасих се! Видях няколко трупа на пода в отсрещното заведение, а по целия площад чак до фонтана пред общината бяха разпръснати телесни части. Кръв, разкъсани дрехи окървавени бастуни и патерици (от които не само ме побиха тръпки, но и се просълзих), детски играчки, а едно куче все още глозгаше нечия бедрена кост. Косата ми се изправи и побелях като платно. Дали тази зараза не се разпространяваше по въздуха!? Можехме ли изобщо да избягаме от нея? Внезапно чух шум и се обърнах рязко. О, УЖАС! Някакъв човек тичаше към мен и викаше нещо, което не разбирах много добре. Не побягнах защото можеше да има нужда от помощ, а аз си бях хуманист по душа. Той забави ход и спря до мен, след което каза:

- Момиче, сама ли си тук?

Трудно го разбрах понеже бе задъхан. Огледах се озадачено и му отвърнах:

- Ами като гледам освен теб друг жив не виждам, така че най-вероятно съм сама. -отвърнах озадачено.

- Не, не, ти не разбираш.

- Какво не разбирам. Сама съм. Нямам гадже, сама откраднах кола, за да се прибера тук и да спася нашите от опасна биологична зараза, паркирах тук и пак бях сама. - креснах му аз и цялата се разтреперих.

- А значи си сама, значи..... можеш да ме качиш.

Гневът ми лесно можеше да се прочете в погледа, който отправих към непознатия си събеседник. Дали от това или от нещо друго той се изплаши и побягна, а на мен ми остана само да се метна обратно зад волана и да отпраша към къщата на родителите си. Слизайки от колата забелязах, че вратата бе широко отворена и с кървави отпечатъци от пръсти по цялата дръжка.

- Мамоооо......таткооооо - извиках и влетях в двора.

Не получих отговор, нямаше ги! Дали бяха успели да се спасят? Бях ужасена само от мисълта, че можа да ги е застигнала участта на хората, които видях по-рано. Обиколих цялата къща, градината, всичко, но освен няколко кървави отпечатъка нямаше нищо необичайно. Качих се в стаята си и събрах малко багаж - най-необходимото за оцеляването ми. Взех си и ножа, който много пъти ме е вкарвал в разправии с полицията, но нямах намерение да изхвърля. Спомних си как месеци наред го бях крила от родителите си за да не ми го вземат и ми стана отвратително. Ами ако не ги видех отново? Какво щях да правя? Заплаках и се метнах се в леглото, забих глава във възглавниците и тихичко простенах. Може би съм стояла така около 5-10 минути, може и да е било повече.

Мигът ми на самосъжаление бе прекъснат от оглушителни трясъци и викове идващи изпод прозореца ми. Станах от леглото, приклекнах и допълзях до прозореца, надигнах се леко, за да видя какво се случва.

- Какво по.......стига бе! Ох, май го казах на глас.

Тази реакция бе провокирана от "човека", вървящ в съседния двор. Той изглеждаше буквално като зомби. Да, зомби! Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си, дори още не вярвах.

- Ей! Ей ти.

Той като че ли се стресна, обърна се и извика:

- Денис, помогни ми.

Господи, беше жив и по-важното, познаваше ме. Вгледах се по-добре и го разпознах!

- Миро!?

- Да, моля те слез и ми помогни.

Грабнах ножа си и слязох долу. Той бе излязъл на улицата, но едва ходеше. Какво по дяволите се случваше!?

- Миро, какво е станало? Кой те подреди така?

- Сам се подредих докато бягах.

- От кого? - изгледах го с недоумение.

- По-скоро от какво, ти не знаеш ли?

- Какво да знам?

- Какво става със света.

- Света, я чакай, не е ли само България?

- Не апокалипсиса е засегнал всяка една страна.

- Апокалипсис!? Какъв апокалипсис?

- Е сега, точно ти да не знаеш, не ми се вярва. Все пак е по твоята част.

- В смисъл?

- Амии... зомбита.

Ококорих се. Не вярвах на ушите си. Бях объркана, радостна и същевременно уплашена. Гледах го втренчено и не можех да обеля и дума.

- Ехо, добре ли си ? - попита той размахвайки ръката си пред лицето ми.

- Аз... добре съм само... ти сериозен ли си?

- Да снощи чухме съобщението по новините, но помислихме че е някаква шега и го игнорирахме. Някъде към 5 сутринта се събудих от писъците на баба ми. Когато излязох видях как едно от тези същества я яде жива. Аз... не направих нищо, не я спасих... дори не се опитах.

- Не си можел, а и веднъж като е била ухапана нямало е как да и помогнеш.

- Можех!

- Нямало е как, повярвай ми, тя щеше да се превърне след няколко часа и да застраши твоето оцеляване.

- Може и да си права, но ще го приема на по-късен етап. Сега какво ще правим?

- Ами нашите ги няма вероятно са избягали без мен...нще трябва да се справяме сами.

- Не говори така сигурен съм, че ако са можели са щели да те потърсят.

- Тогава значи са мъртви...

- Неееее, стига! Сигурен съм, добре са.

- От къде си толкова убеден?

- Нашите ги измъкнаха на сила от вкъщи. Дойдоха някакви хора, издърпаха ги в някакъв фургон и ги отведоха. Точно след инцидента с баба.

- А ти? Защо не са отвели и теб?

- Нямам представа бях се скрил в къщата, те ме забелязаха, но не ме взеха просто ме оставиха.

- Това е нечувано. Вярно е, не сме деца, можем да се грижим сами за себе си, но предвид ситуацията... главата ми не го побира.

- Имам теория.

- Ще я споделиш ли с мен?

- Разбира се. Значи мисля си, че събират само възрастните, за да ги извозят в безопасност, а с нас си правят експерименти колко дълго ще оцелеем сами. Накрая тези които оцелеят печелят играта. Нещо като "Игрите на глада" в зомби апокалипсис вариант.

- А аз си мислех, че съм царицата на конспиративните теории. Съмнявам се, че правителството е толкова извратено, че да си играе игрички с нас за забавление.

- Възможно е. Преди време бях чел, че подготвят нещо подобно, мащабна игра с реални хора избиващи се един друг в името на оцеляването.

- Ако е така тогава трябва сериозно да си поговоря с болния мозък родил тази идея. На четири очи!

- И какво ще му направиш?

- Не ти трябва да знаеш, повярвай ми.

- Щом казваш, а ще може ли да гледам?

- Даже ще е желателно.

- Добре ще очаквам с нетърпение този момент. - Миро се разсмя съвсем не на място.

- Хайде стига сме говорили, да се качваме в колата и да потегляме, губим ценно време.

- Твоя ли е? Не знаех че имаш книжка.

- Имам, но колата не е моя, откраднах я. Кофти ми е да го призная, ама си е така.

- Няма защо да се чувстваш зле, вече често ще се налага да крадем.

- Дано не си прав... Скочихме в колата и отпрашихме към площада.

Паркирах до автобусната спирка и потърсих телефона си.

- Какво търсиш - озадачен ме попита Миро.

- Телефонът ми го няма. Вероятно съм го забравила някъде. Трябва да се обадя на Габриела. - Няма сигнал. Доста пъти пробвах преди да го осъзная.

- О не, сега как ще се свържа с нея, как ще и кажа какво става и какъв е плана?

- Ама ние имаме и план ли?

- Дам, потегляме към Стара Загора!

- Ами остави и бележка.

- Имаш ли химикалка?

- Не, само перманентен маркер.

- Още по-добре, дай го.

- Ето вземи, но какво ще...

Преди да довърши аз вече бях излязла от колата, готова да приведа плана си в действие. Написах на стъклото на спирката с кого съм и на къде сме поели, каква кола карам и на кои места мисля да спра за почивка. Адресирах това до Габриела и пак влязох в колата.

- Е, сега вече сме напълно готови да потеглим. - казах аз докато си закопчавах колана.

- Ами храна, вода?

- Оу, прав си. Докато бях до спирката ми се стори, че вратата на магазина е отворена, да проверим там.

- Хайде, но да побързаме преди онези гадини да са ни надушили.

- Ооооо да, определено - кимнах с глава слизайки от колата.

Вратата се оказа само леко открехната. Бутнах я, а тя тежко и бавно се отвори. Не знаех дали от склада няма да изскочи някое зомби и да се наложи да се борим за живота си, а Миро допълнително напрягаше обстановката.

- Видя ли всичката кръв отвън ? - попита ме докато прибираше в един плик бутилки вода от хладилника.

- Не мисля, че това е най-подходящата тема, която да обсъждаме предвид ситуацията в която сме.

- Ммм да, май си права.

- Нека не говорим празни приказки, а да действаме.

- Прав си. Имаме работа за вършене.

- Така е и май вече приключихме с нея.

- Мисля че си прав, все пак не бива да прекаляваме.

Грабнахме торбите с провизии и ги замъкнахме с мъка до колата. Натоварихме багажника, погледнахме за последно площада, на който не веднъж бяхме се събирали и играли на криеница до 8-9 вечерта и очаквано и двамата се разплакахме. Ясно ни беше, че може би за последно виждаме родното си място или поне това, което бе останало от него. Миро се приближи до мен и ме прегърна, а аз отвърнах защото определено имах нужда от подкрепа в момента. Поплаках малко в прегръдките му, след което се дръпнах, изтрих сълзите си и отправих поглед към пустия площад.

- Сбогом, скъп дом! - промълвих едва.

Качих се в колата, запалих, обърнах и потеглихме по безлюдното шосе към големия град. Нямахме представа какво ще ни донесе утрешният ден, но бяхме готови да го посрещнем без капчица страх и колебание.