Случиха се хиляди неща с мен. Случиха се, не мога да ги променя. Много каляски ме премазаха с грохота на селски полустрошени каруци. От някои болеше, а за други разбрах чак след време.

    Но тогава бях безчувствена. Нямах ръце, за да те потърся, нямах глас, да те повикам, нито очи, да те видя. Нямах ум, да те позная и нямах желание да те обичам. Беше странно. Неразлично. Неприкосновено.

    Раните ми се червенееха кървящи и гноясали в средата на пътя. И чуждите колесници минаваха отгоре ми и ме мачкаха отново и отново. Мачкаха ме, не мога да го променя.

    Но тогава бях безчувствена. Не исках да те чакам, нито да слушам твоите песни. Не исках да знам, че те има. Не исках да мисля. Не исках да вярвам. Вярата беше опорочена от безкрайните белези по китките ми. Неуспешни опити да си нарежа вените. Добре е, че не успях. Тогава никога нямаше да те срещна. Беше... хубаво. Топло. Неочаквано.

    Валеше дъжд. Едър. Есенен. Миришеше на... безкрайност. На тишина. Миришеше на... абсент. Сладък зелен упояващ аромат. Шотче абсент. И лудостта на Ван Гог. Уши и без това нямах, за да слушам нежните ти думи...

    Просто тогава бях безчувствена... Не разбираш ли? Лесно е.

    Ако ти кажа, че искам да ми донесеш картонче ЛСД, ще се уплашиш ли? Ще ми кажеш ли, че съм полудяла? Може и да съм.

    Сега искам отново да съм безчувствена. За да не знам, че умира баба ми, за да не те чакам под дъжда, за да не преглъщам сладкия парлив абсент и да се опивам. За да остана трезвена и да нямам нужда от сънища. Искам всичко да е цветно и изкривено. Да не познавам реалността. Да е Tintagel песента. Или High Hopes. И всичко друго да мълчи.

    Световете се оплетоха и аз се загубих на престоялия кръстопът помежду им. Беше... празно. Безсияйно. Неуловимо.

    Всичко е наред. Ти сега ще станеш и ще си отидеш от леглото ми. И аз ще го пиша това за милионен път. Всъщност, това е единственото, което правиш. Отиваш си. Това го можеш най- добре. Но аз какво да кажа сега? Има ли смисъл да говоря?

    Имам шотче абсент. Линия амфетамини и малко трева. Имам една баба, която умира и теб, който отново изчезваш незнайно къде. Имам тежките акорди на Tintagel и самотата и неразбраността на High Hopes. Имам моята различност, която толкова те плаши. Имам морето... Душата ми... е... дъното...

    Но, ето, аз още стоя тук непобедима. Съдбата не можа да преклони разбитата ми от ударите й глава. Не можа да покори музиката, която се излива под пръстите ми. Какво те кара да мислиш, че ти можеш? Само защото имаш един образ, който ме подлудява и едни очи, които ме давят? Ти не си ми господар, опомни се!

    Живях диво и вкусвах всяка сладост и всяка отрова, която ми поднасяше живота. Колелата ме премазаха, но не ме сломиха. Нищо не е способно. Не си мисли, че ти ще успееш. Аз те обичам, не отричам, но... спри!

    Устните мълчат. Абсентът гори. След малко ще се излее меко в кръвта ми и ще опие душата ми. И ти ще си тук, все едно никога не си напускал. Все едно никога не си се цупил за глупости и не си ме използвал...

    А аз съм все още непобедима. Макар и не безчувствена. Макар и луда и различна. Макар и изгубена. Макар и със сърце, издрано от спомени и отсъствие, макар и с гръб, понесъл белезите на непреклонната Фортуна. И с душа, линчувана, но непокорена. Стоя, пия горящия абсент, пуша и крещя в лицето ти:

“I am the master of my fate!

I am the captain of my soul!”

21.02.2009г., София