Случиха се хиляди неща с мен. Случиха се, не мога да ги променя. Много каляски ме премазаха с грохота на селски полустрошени каруци. От някои болеше, а за други разбрах чак след време.
Но тогава бях безчувствена. Нямах ръце, за да те потърся, нямах глас, да те повикам, нито очи, да те видя. Нямах ум, да те позная и нямах желание да те обичам. Беше странно. Неразлично. Неприкосновено.
Раните ми се червенееха кървящи и гноясали в средата на пътя. И чуждите колесници минаваха отгоре ми и ме мачкаха отново и отново. Мачкаха ме, не мога да го променя.
Но тогава бях безчувствена. Не исках да те чакам, нито да слушам твоите песни. Не исках да знам, че те има. Не исках да мисля. Не исках да вярвам. Вярата беше опорочена от безкрайните белези по китките ми. Неуспешни опити да си нарежа вените. Добре е, че не успях. Тогава никога нямаше да те срещна. Беше... хубаво. Топло. Неочаквано.
Валеше дъжд. Едър. Есенен. Миришеше на... безкрайност. На тишина. Миришеше на... абсент. Сладък зелен упояващ ар ...