2 окт. 2007 г., 23:09
Иска ми се
2 мин за четене
Напоследък съвсем спрях да разбирам... нас - хората. Заобиколена съм от едни тъжни лица, от едни човешки същества, които са се научили в последно време да се самосъжаляват - постоянно! Сякаш това е станал главен приоритет в живота им. Егоизъм... всичко, което ги заобикаля, е техния егоизъм. И не искам да бъда разбрана поглрешно, аз съм една от тези личности, които са се научили само да се оплакват, да съжаляват себе си и да търсят съжаление у останалите... сякаш никoй не се интересува от друго, освен от това, което му се случва на него. Седиш до приятел, говориш за мъките, проблемите си, а в момента, в който спреш, той дори не коментира, веднага просто започва да говори за себе си. Никoй вече не слуша другия, всеки се оплаква, страда... Това е, което виждам, това е, което още повече ме наранява. В последните месеци забелязвам, че всички сме се научили само да мрънкаме за нещо. Забравихме да виждаме малките неща, онези, които преди сякаш грееха като слънце в живота ни. Липсват ми усмивките по
лицата на хората, липсва ми смехът на приятелките ми, липсва ми детската наивност и желание за живот, които до скоро се четяха в нашите очи. Липсва ми някой възрастен да ми каже, че все още чете приказки... Липсва ми онази радост, онзи пламък в очите на хората. Какво се случва с нас?! Толкова ли празни и студени сме станали, че отказваме да даряваме дори най-близките си с една топла усмивка или мила дума?! Защо сме станали такива, защо спряхме да виждаме смисъл в собствения си живот? Нима се изчерпахме? Вървя сама по улиците... слушам тъжна музика, дори самата аз нямам сила да си пусна нещо, изпълнено с
настроение, нещо, което да ме зарежда... може би просто защото напоследък не откривам такова. В трамвая наблюдавам хората - всеки търси лошото в останалите, качваш се, а всички те оглеждат от главата до петите... сякаш си болен и може да им се случи нещо, ако те доближат. Искам да разбера, искам някой да ми обясни какво се случва с младите хора. Защо стигат до там, че се обръщат към наркотиците, към алкохола. Толкова ли няма друг изход? Толкова ли сме станали безсилни? Ако ние самите не си помогнем, то няма кой да го направи. Вече дори за любовта забравихме... сякаш не точно тя е живецът, който ни държи будни до
последните ни дни... Иска ми се да съм и аз щастлива, иска ми се и аз да спра да се самосъжалявам, искам лесно да забравям обидите и за дълго да помня хубавите неща, искам завинаги да се запечатва с сърцето ми, когато някой ми направи добро, или когато някой ме накара да се смея истински, от сърце. Искам отново да обичам и аз да бъда обичана, искам отново да чуя от него, че в раницата си винаги носи "Малкият принц"... Искам всички да бъдат поне малко по-щастливи, поне малко по-истински!
лицата на хората, липсва ми смехът на приятелките ми, липсва ми детската наивност и желание за живот, които до скоро се четяха в нашите очи. Липсва ми някой възрастен да ми каже, че все още чете приказки... Липсва ми онази радост, онзи пламък в очите на хората. Какво се случва с нас?! Толкова ли празни и студени сме станали, че отказваме да даряваме дори най-близките си с една топла усмивка или мила дума?! Защо сме станали такива, защо спряхме да виждаме смисъл в собствения си живот? Нима се изчерпахме? Вървя сама по улиците... слушам тъжна музика, дори самата аз нямам сила да си пусна нещо, изпълнено с
настроение, нещо, което да ме зарежда... може би просто защото напоследък не откривам такова. В трамвая наблюдавам хората - всеки търси лошото в останалите, качваш се, а всички те оглеждат от главата до петите... сякаш си болен и може да им се случи нещо, ако те доближат. Искам да разбера, искам някой да ми обясни какво се случва с младите хора. Защо стигат до там, че се обръщат към наркотиците, към алкохола. Толкова ли няма друг изход? Толкова ли сме станали безсилни? Ако ние самите не си помогнем, то няма кой да го направи. Вече дори за любовта забравихме... сякаш не точно тя е живецът, който ни държи будни до
последните ни дни... Иска ми се да съм и аз щастлива, иска ми се и аз да спра да се самосъжалявам, искам лесно да забравям обидите и за дълго да помня хубавите неща, искам завинаги да се запечатва с сърцето ми, когато някой ми направи добро, или когато някой ме накара да се смея истински, от сърце. Искам отново да обичам и аз да бъда обичана, искам отново да чуя от него, че в раницата си винаги носи "Малкият принц"... Искам всички да бъдат поне малко по-щастливи, поне малко по-истински!
© Ааа Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Благодаря за думите Пенко.
За оценката също,защото предполагам е от теб.Истината е,че на мен просто ми омръзна всички наоколо да са такива-тъжни,свикнали постоянно да се измъчват... -
Много трогателно, много замислящо...
Самосъжалението е като наркотик. Колкото повече навлизаш в него, толкова повече си търси своето. Битката не е невъзможна. Аз също минах от там. Но аз имам много житейски опит, за разлика от тебе. Животът на човека е като едно огледало. Ако го погледнеш навъсен, и той ще ти се стори навъсен. Ако го погледнеш усмихнат и той ще ти се усмихне. Но истината е и друга. Живеем като под някакъв грозен, зловещ похлупак. Не преставаме да се самоунищожаваме. Но истинската дума е САМОУНИЩОЖАВАТ НИ! -
Тединка,толкова си чувствителна,толкова добра.Ти не си от тези хора,за които пиша.Толкова се радвам,че когато те видя усмивката винаги е на лицето ти.Понякога тъжна,но пак усмивка.Ти си силна!Искам и аз така.
Хубави цитати...знам от къде са.Там се казаха много истини като че ли...Продължавай да бъдеш позитивна!
Злате,благодаря ти за тези думи.Знам,че го има пламъка,но вчера си поставих за цел да гледам хората...Пламъкът е в по-малко очи,от повечето е изчезнал отдавна.За жалост..Но все пак се надявам,че ще си дадем сметка,всички,за това и ще го запалим отново! -
"-Виждаш ли очите ми?
-Очите ти са изумрудени.
-А погледа ми? Има ли в него тъга?
-Не. В погледа ти няма тъга.
-А страх?
-Не. В погледа ти няма страх.
-А любов?
-Не.
-Взри се по-добре, какво виждаш?
-Там няма нищо..."
"И нощем обичам да слушам звездите. Като петстотин милиона звънчета..."
А мен ме разплака..., а цял ден преливах от позитивизъм...Е, може би съм още дете, но не съм забравила...чувствам...тъжно е...И сълзичка се отрони и нежно погали лицето й, напомняйки колко уютен е плачът... -
"Липсва ми онази радост, онзи пламък в очите на хората"
Толкова наболяла тема засягаш в разказа си, Ади. Все по-рядко се замисляме и виждаме малките радости. Но в много очи го има пламъка, Ади! Дано и в твоите винаги да искри, независимо от всичко!
Има толкова неща, заради които си заслужава да живеем! Най-искрен поздрав за искреното ти откровение.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
