6 июл. 2023 г., 13:42

Искам пералня 

  Проза » Рассказы, Другие
562 3 8
8 мин за четене

  Счупих си нокът. Кога това? Оня ден. И защо така? Защото забивах пирон. Къде, бе? Ами на етажерката, дето е над леглото ми. И от какъв зор ще седна ни в клин, ни в ръкав да забивам пирони на разни етажерки? Защото етажерката се откачи, ясно? Кога това? А, тоя въпрос вече беше! Ами оня ден, когато ставах. За да стана, трябва да се опра първо на табуретката пред малката дъбова масичка до леглото, после на самата масичка и накрая – да се хвана за етажерката, която също е дъбова, солидна, боядисана в тъмночервено, с кукички отстрани за окачване на разни неща. Иначе не става.

  И защо една четирийсет и кусур годишна, здрава и права магарица като мен да не може да стане, че да трябва да се хваща за някакви си подробности от мебелировката? Ами защото си сецнах кръста, затова. Може и да съм магарица, ама не съм съвсем здрава. В момента.

  Защо си сецнах кръста ли? /Тук сигурно ще се запитате защо все се питам и сама си отговарям. Ами за раздвижване на повествованието. И за по-голям драматизъм. Вървя към корените. На драматизма, имам предвид. И на проблемите. Иначе – чудо голямо, някаква си счупила нокът! Не е само нокътят, то! Ще видите!/

  И така, защо си сецнах кръста? Заради пералнята. Тя е стара, немска, половината ù програми не работят. Повредена е, но трябва някак да се пере. Защо не си купя нова или не дам тази на поправка? Защото и аз съм стара. Мома. Живея с мама, която е на легло от години, а аз съм безработна. Но мама е без чужда помощ. Инвалид. Защото малко мърдала и сама ходела до тоалетната. Затова чужда помощ – нямаа! Но по-добре без чужда помощ, отколкото съвсем неподвижна, смятам аз.

  Татко беше. Неподвижен. Пак без чужда помощ. Докато малко мърдаше, не даваха чужда помощ, а когато се парализира, беше вече късно. Умря. След шест месеца. Без чужда помощ. Ако, разбира се, бездушието на социалните не се счита за някакъв вид помощ. Лежеше си на леглото, а очите му ставаха все по-малки и по-черни, сякаш всичката болка на света се беше събрала в тях. Тялото му беше цялото в рани от залежаването, а той все мълчеше. Само когато го обръщахме и преобличахме с мама, лицето му се изкривяваше и очите му ставаха като точици – едни свити зеници, все едно след миг ще изчезнат, и това е. Тежък беше. Като живота. Движеше само дясната си ръка и с нея драскаше с нокти по тапета. Издра го целия. И понеже с мама сме само на мизерната ù пенсия, още си стои тапетът, само го замацах преди време с малко боя.

  Една седмица след смъртта на татко мама получи инсулт и се залежа и тя. И сега само се моля още да си е без чужда помощ. Защото, ако се стигне дотам, че да отговаря на условията на социалните и ония от ТЕЛК-а, значи вече е пътничка. За там, откъдето връщане няма. При татко. Аз не искам да я пускам. Не искам да остана и без майка!

  Но да се върнем към пералнята. Пере, обаче не изстисква. И не изхвърля водата. Трябва да се източва ръчно. Има там долу едно капаче и едно маркуче. Взимаш тасчето /малко, защото трябва да е наклонено – няма на света вода, която да тече нагоре, освен ако не е под налягане/, клякаш на пода като на поклонение, отваряш маркучето, пълниш тасчето, затваряш маркучето, ставаш, изхвърляш водата в мивката, пак клякаш и всичко започва отначало. Двайсетина пъти! Физзарядка, не ами! Понякога обаче си сецваш кръста. Човещинка! След татко често ми се случва.

  И трябва да лежиш три дни и да се мажеш с разни миризливости. Друг начин няма. Обаче като лежиш, лежиш, почувстваш зова на дивото по Джек Лондон и трябва да станеш, че да уважиш майката природа. Да посетиш онова място, демек. И как да станеш? Първо табуретката / с дантелена покривчица, плетена от мама на една кука, докато още можеше да плете/, после… знаете си! Иначе боли като на заколение.

  Обаче веднъж се опрях по-силно на етажерката и пиронът изскочи. Килна се оня ми ти дъбов лакиран рафт и се готви да се стовари на пода. Добре, че се бях вече изправила и го хванах. /Като стоя, не боли толкова – само като ставам и като лягам./ 

  Държа си аз рафта за единия край и не знам какво да го правя. Пусна ли го, ще стане гръм и трясък, мама ще се изплаши, а докторът каза, че вълнението може да ù докара нов инсулт, пък и сърцето... Да викам за помощ – и туй не става, пак ще се стресне. Май е по-добре да викам – да чуе поне, че съм жива. Изревах аз юнашки и мама идва, лицето ù – бяло пребеляло!

  – Пускай! – вика. – Пусти да опустеят и кристалните му вази от практиката в Чехословакия и порцелановите му сервизи от екскурзията в ГДР! Ти си ми по-мила.

  Ами пуснах. Всичко – на сол. Солена излезе пералнята втора ръка!

  Мама получи сърдечна криза, защото има и три стенда на сърцето. Пръснах ù от лекарството, та се размина. Този път.

  Като се пооправих и аз с кръста, седнах да забивам нов пирон за етажерката. Обаче счупих нокът. Останалото го знаете.

  Сега чета в интернет за разни конкурси. Аз какво друго мога – само да пиша! А ми трябва нова пералня. Малка, може и втора употреба. Обаче да изстисква. Писна ми да се мокря от главата до петите и да коленича всеки път пред онова ръждясало чудовище като пред някое древно, страшно божество!

  Но откъде? И да пуснеш тото, пак пари са нужни. А на случайности не мога да разчитам. Разчитам не на милост, а на стил. Дано да се получи! И дано стигнат. Парите.

  Ама много мрънкат, бе! Лесно ù е на тая, викат, за два часа седна и надраска цял роман! Надрасках! Е, вече не ми е лесно. И това. То, щото другото е цъфнало и вързало, та… С тоя бос нокът не роман, ами и хайку няма да напишеш. Ръчичките ми куцат ли куцат! Преди как танцуваха по клавиатурата, а сега… кривят! Все едно в дупка пропадат, от тия, черните и бездънните по улиците, дето чакат да се самозакърпят. Добре поне, че кола нямам. Гимнастика му е майката!

  И за какво да пиша? Не съм дядо Вазов, не познавам и баби Илийци в наши дни. Пък може и да има! В интернет сега други неща се въртят. Колко правителства ще сменим, че повече министерски гърла да се изредят и всичките да успеем да нахраним. И те душички носят, нали? Сигурно скоро ще ударим рекорда по брой служебни министри на глава от населението. Все сме си начело на негативните класации, ама нейсе! Деца аз нямам, любовни драми – една-две, ама нищо особено. Бели лястовици не съм виждала тъдява, пък и лирична като Йовков не съм – все ме избива на смях като пиша. През сълзи, горчив, ама смях! Така съм свикнала, оцелявам. Сигурно защото едната ми баба е габровка. Достойна жена, пет деца отгледала, лесно не ù е било, ама подвизи не е вършила. Скучен живот е водила, изучила обаче цялото си потомство.

  То полза от ученето, каква? И аз исках да завърша право, ама не стана. С кòла на бабата се справих, обаче датите по история ми изядоха главата. Много, бе! Пък и защо ми е да ги помня? Сега отвориш интернет и ей ти ги и датите, и цялата история. Ама кой да знае! Да бях пробвала филология, ама късно! Пък и какво щях да я правя тая филология? На децата за баба Илийца ли да разказвам? После да ме е срам да чета кандидат-студентски бисери насам-натам из нета. От бивши ученици.

  Да беше знаяла оная ми ти баба Илийца колко учени-недоучени дечурлига ще пропищят от тоя неин кол, да не бе го хич и допирала и да си го бе държала забит в земята. Той, четникът, все е курбан отишъл. Драма, не ами – с последствия чак до наши дни! Когато гръм удари… и тъй нататък.

  А аз? Кой четник да спася, че да оздравее майка ми /почтен инженер-химик, автор на три изобретения/, като онова внуче на баба Илийца? Няма четници, няма!

  Остава ми само да пиша. Та дано с някое писание спася някого /обаче трайно/, че да ми се зачете. Ама няма за какво!

  Не, сетих се! Почвам:

  „Счупих си нокът. Кога това? Оня ден…“

 

 


Разказът получи грамота и номинация в Петия национален литературен конкурс „Албена“ 2023 за разказ, пресъздаващ женски образ при драматични сюжетни обстоятелства.   

© Мария Димитрова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??