Искам с теб да останем добри познати...

„Ние не можем да бъдем добри познати, няма среда в любовта,

бяхме най-близки, затова отсега нататък ще сме най-чужди в света...”

Защо да не можем да бъдем Добри Познати? Та ние бяхме толкова перфектни като...

Само защото казват, че страданието е двойно, когато можеш да докоснеш любимия човек, но не можеш да го имаш? Или постоянно трябва да бягам и да се държа безразлично, за да осигуря на сърцето си онзи измислен комфорт, спестявайки му мъчителни спомени? Това е най-голямата глупост, която съм чувала!

Кого се опитвам да заблуждавам? Та това съм аз! Какво Ми става?!? Какво означава да си спестя страдание? Да скрия болката, не означава да я изтрия. А и самото изтриване е нещо, към което не бих прибегнала, дори и да можех. Това е равносилно на "да унищожа", а унищожението е в абсолютен разрез със сътворението. Аз предпочитам да СЪЗДАВАМ, а не да РАЗРУШАВАМ! И ако ще създавам нещо, защо то да не е Удоволствие? Защо да лишавам очите си от светлината на твоя образ? Защо да подтискам желанието на слуха си да чуе твоя глас? Какво му е лошото на това да си доставям само физическо удоволствие? А?!...

Какво ще правя? Ще вземам ли опиати, за да се справя с тежестта на реалността, за да не дишам напрежението?! Не, благодаря! Предпочитам съзнанието ми да не е замъглено, дори ако другото означава да изпитвам нечовешка болк а. Предпочитам да ме боли, отколкото да не усещам нищо. Тази болка е моя. Аз я създадох, като следствие от голямата радост, която Най-Отговорно заявявам, че имах честта да изпитам. Аз я искам, защото е част от теб... от нас... от това, което е можело да бъде наше... от това, което е останало, от това, което Е... Тя ще ме преследва, ако я оставя неизживяна, защото е ЦЯЛОТО, а аз не обичам незавършените неща, защото Аз Винаги съм искала ВСИЧКО.

Боли ме, но не мога да обясня точно къде и как. Знам само, че започва от сърдечната чакра и завихря, завихря... много е силно. Знам, че това може да ме убие, но аз няма да го спра. То ме държи жива, ако ме разбираш... Хайде... накажи ме! Не ме е страх от теб! Болù ме, нали душата ми е мъртва!!! Само това ми показва, че не е. "Животът Е много някакъв и минава покрай мен, тичайки с изранени нозе към някоя друга душица...” - ти ми го беше написал. А това помниш ли? ” Ужасно се обичаме, затова е, бейб... то е по-силно от нас. Остави чувствата. Сетивата ни не са подготвени за такава любов. Красиво и жестоко е! Но след това дъга... Да потърпим."

Търпя, колко още, колко остава?! И вярно ли е, че колкото повече се врязва страданието в сърцето ми, толкова по-голямо място то отваря на щастието, което ще дойде? Съмнението е като смъртта - краде от живота, взема от чувствата ни. Искам си всичките чувства, Всичките! За теб! За нас, за взривения здрач над душите ни... За озарението! За...

Не мога да пиша, не пиша, това не го пиша, само го дишам... Чаках те, толкова много, толкова дълго. Дори не знам вече на колко съм години... През цялото време, откакто се родих, винаги, по подразбиране, те чаках.. За да дойдеш и да не направиш най-простото нещо на света, да бъдеш с мен!?!...

Стоя на края на света и моля се, на теб. Господ е някъде зад мен, а ангелите, блуждаейки, те търсят... Обгърни съзнанието ми с любовта си, чувствай ме, мило, обичам те... А тази болка, щом трябва да я има, нека БЪДЕ, нека Е, защото е неизбежна, а всички неизбежни неща са преходни!

ПРЕХОДНИ!

Ето ги и тях. Сълзите! Тръгват, наближават, не мигам, ще се появят в ъгълчетата с неизбежния си вкус на метал и стъкло... Откакто те познавам, опознах силата на опустошителните сълзи. Не ги искам, не ги мога повече, познавам ги отвътре, знам как се раждат там долу, в слънчевия сплит, знам как си проправят път нагоре, дълбаещи тунели през меките тъкани... Ето, пак ме обхваща онази дива страст към безумията и искам да летя. Искам да разперя ръце и просто да полетя. Обаче от високо. От седмия етаж. Сигурна съм, че половината от хората, които така са намерили смъртта си, просто са вярвали, че ще полетят. ОПИТ ЗА ЛЕТЕНЕ?! Няма нищо странно в това... Но не е трябвало да отварят очи в последния момент.

Ако дишам нормално, може и да ми се размине. Усещам границата... Колко ли ще издържа? Искам да зная къде е моята точка на пресичане. Точка на кипене, точка на замръзване... точка на необратимост. Повече не мога да ги спра... и капят сълзите върху сълзите, върхусълзитевърхусълзите... в ъ р х у с ъ л з и т е... как не искам да страдам, само как не искам да страдам!

Ние Ще бъдем Добри Познати. Как да разбирам това?! Просто е: Ние, които бяхме съвършените непознати. Ние, които преобърнахме виртуалния свят, за да поемем предизвикателството на реалния. Ние, които достигнахме такъв възход в емоциите, просто нямаше как да не се провалим на ниво материя. Защото ние сме изживяванията, причинени от мисълта на нашия Създател. А той, както знаем, боготвори хармонията. А какво е хармонията?

РАВЕНСТВОТО между радостта и страданието.

Останалото го знаеш.

Но понеже вече нищо не остана.

Ти не знаеш нищо.

АЗ ЗАЯВЯВАМ, ЧЕ ЩЕ ДАМ ОТНОВО СЪРЦЕТО СИ!!!

ЗАЩОТО!

АЗ ИСКАМ ПОВЕЧЕ!

АЗ МОГА ПОВЕЧЕ!

АЗ МОГА ТОВА, КОЕТО ДРУГИТЕ НЕ МОГАТ!!!