Изморен съм. Мисля си, че вече знам какво ще се случи във всеки един момент. Не мога да избягам от отчаянието на реализма. Знам твърде много за твърде много, но и така знам твърде малко за твърде много. Много са онези, които искат да оставят ясна диря в битието ми, малко са тези, които имат смелостта да застанат зад думите си. Всеки почва да ми се струва уникален и в известен смисъл е такъв. Но до време. Адски бързо постъпките на хората ме довеждат до мисълта да ги катекоригизирам и поставя в определена рамка, на определно място в лавицата ми с познати. Почти всяка чужда грешка си има причина и в доста от случаите причината е следствие от мой импулс. Затова понякога съм твърде дисциплиниран, защото ако дам нотка емоция, и реализмът смачква всяка доза оптимизъм. Предполагам, това е някакво суеверие, породено от редица случайни случки. Самите хора ми дават по свой си начин инструкции какво да правя, а аз трябва само да се науча как да ги прочитам правилно освен ако самите инструкции не са твърде голяма и неразбрана каша. Чувам - когато искам, чета - когато мога, разбирам - почти винаги, приемам - почти никога. Аз съм многофункционалният, прекрасният, отвратителният, непоносимият, вечно намръщеният, вечно усмихнатият, този който не можеш да понасяш, този, без когото не можеш, онзи, който те прегръща винаги, онзи, който те отвръща винаги, човекът с вкус, човекът, който не може да си позволи вкус, упоритото магаре, телето с рогата напред, рибката, която си мълчи, тазманийският дявол, който не знае как да мълчи. Не знам и не искам да знам. Опитвам, ще продължавам да опитвам и няма да спра да опитвам, независимо какво, кого и как. И все пак.. изморен съм.