17 мая 2013 г., 20:48

Истински предсказател (трета част) 

  Проза » Фантастика и фэнтези
1143 0 3
5 мин за четене

Пронизителният звук на алармата изпълни стаята. Протегнах се, без да се обръщам, ударих будилника на нощното шкафче и той заглъхна. Останах загледана в нищото за миг, а после дописах решението.
Шест сутринта в студен зимен ден. Слънцето още не е изгряло, а повечето хора се протягат в завивките си и се опитват да откраднат още минутка сън. Да, Повечето... Но не и аз. Будна съм от часове и просто си уплътнявам времето, докато не чуя звъна на алармата.
Казвали са ми, че страдам от безсъние, но не е така. Виждала съм такива хора. Изглеждат изморени, страдащи, искащи малко спокойствие, но някакво душевно терзание не им го позволява. Но не и аз, аз просто нямам нужда от повече сън. От малка съм така и просто не знам на кого съм се метнала, защото роднините ми могат да спят по двадесет и пет часа в денонощието и пак няма да им е достатъчно...
Събрах листовете от пода и станах. Бях горда със себе си. Отне ми почти цялата нощ, но успях да завърша задачата. Не, не си правете погрешни изводи за мен. Не съм луда по математиката. Аз дори не я харесвам или поне не денем. Защо тогава решавам задачи, вместо да спя ли? Ами всъщност е много просто. Аз така или иначе не мога да заспя, а пък само да се мятам из леглото не върви. Пробвах да гледам телевизия, но от нощната програма само получих желание да си счупя телевизора и се отказах. Пробвах също да чета книги, да медитирам и още какво ли не, но не се получи. Накрая открих, че само работата и математиката ме успокояват (или поне разсейват). Но после като разбрах, че чрез работата се сещам за постоянно причиняващия ми главоболия началник, се отказах и от това и така остана само математиката. Но това мое занимание също стигна до крайности.
Когато майка ми ми дойде на гости, едва не получи удар, като видя всички онези сборници. И причината отново е проста - когато бях малка, бях толкова скарана с математиката, че можех да (казвам го с пълното съзнание как звучи) сбъркам триъгълник с окръжност.
Прибрах листовете и си оправих леглото, а после загасих нощната лампа и излязох от стаята.
Още беше тъмно, но в далечината облаците бяха започнали да добиват лек розов отенък.
Направих си кафе и седнах до прозореца. Напоследък пиех много кафе. Не че имах нужда, просто ми харесваше вкусът му. Останах на прозореца, наслаждавайки се на тишината дълго време.
Измих чашата от кафето и започнах да се оправям за работа. Проверих дали съм взела всички нужни документи, а после се облякох. Опитах се да си направя някаква прическа, но както винаги косата ми не бе на същото мнение. След серия от неуспешни опити я оставих пусната, за да заеме “желаната“ от нея форма. Обух се и излязох.
Преди да повикам асансьора, реших да проверя дали не съм забравила нещо. Зарових из чантата си: документите, телефона... Гадост!
Изтичах до апартамента, отключих на бързо и си взех портмонето. Отново заключих и повиках асансьора. Заслушах се в шума от движението му и сякаш мина цяла вечност, докато най-после спря на моя етаж. Качих се вътре и след минута вече въврях по тротоара.
Наоколо беше все още тъмно и толкова тихо. Никакъв звук, никаква душа наоколо, само мъгливата светлина на уличните лампи.
Неусетно стигнах до работното си място. Беше тихо, тук също все още нямаше никой. Качих се в кабинета си и подредих бюрото. До началото на работния ден оставаше около час, но аз все пак вече бях там. Защо ли? Защото обичах да се наслаждавам на тишината. Направих си кана кафе и се заех а документите.
По едно време ми се обади Нора, секретарката ми. Помоли ме да я освободя за днес, защото имала лични причини. Естествено не и отказах. Тя беше като лъч светлина в тази фирма. Беше на около петдесет, винаги усмихната и учтива, а и доколкото знам не си беше взимала отпуск от три години.
И днешният ден не бе по-различен от останалите. Бях затрупана с работа, а идваше още и още. За момент се зарадвах, че не мога да спя, защото така щяха да успея да свърша всичко (мисля).
Към 11:30 ме посети и шефът ми. Най-дългия половин час, който можете да си представите. Първо ми се оплаква за какво ли не. Не знам защо, хората тук ме мислят за носна кърпичка. Все пак ако исках по цял ден някакви непознати да ми говорят за психичните си проблеми щях да стана психиатър, нали? А после стана по-зле. Вдигна ми щур скандал за някакви документи, а на мен ми отне сума време да му обясня, че е сбъркал отдела. След като разбра, че е направил грешка, си тръгна без дори да се извини. Направо се чудя на себе си, как успях да се сдържа да него замеря с телефона.
Междувременно стана обед...
Три часа е аз почти съм изпила поредната кана кафе. Може майка ми да се окаже права, май наистина започвам да се пристрастявам.
На вратата се почука и влезе един мъж от “Връзки с обществеността“. Заобсъждахме един проект и не съм усетила как бе минало пет часа.
Още само малко и този ден ще свърши. Ще си купя една кутия сладолед, ще се прибера и ще гледам някоя комедия.
Започнах да прибирам документите. Бях готова да се изстрелям от това място само след миг и ако сега се появеше онзи скандалджия, началникът ми, и ми кажеше,е трябва да остана още. Не само щях да го замеря с телефона, ами щях и да го удуша.
Отново неусетно се бях озовала навън. Вече се свечеряваше и подухваше хладен ветрец. Тръгнах по познатия път към вкъщи. Не чувствах умора, исках само да стигна там възможно по-бързо.
По пътя минах край малкото кафене до нас и ме връхлетя аромата на горещо кафе. Беше опияняващ, но аз не се спрях, а продължих.
Не знам какво се случи тогава, сякаш нещо вътре в мен се пробуди и ми каза да спра, но аз не ги послушах. Тогава то извика. Вик, който ме накара да се закова на мястото си. Какво беше това? Повтарях си този въпрос отново и отново, докато не усетих, че се движа. Ходех в някаква посока, но сякаш не аз контролирах тялото си.
И тогава се огледах. Бях в малката градинка от вчера.
Приближих се до пейката и седнах до старицата.
- Добър ден! - чух се да казвам.
- Здравей! - отвърна тя - Не те очаквах!
- Защо? - отново чух думите си.
- Защото никой до сега не се беше връщал...
Не знам дали провокиран от думите ù или не, отговорът на въпроса, който си повтарях, ме връхлетя, както и онзи писък преди малко.
Това бях аз. Едно Аз, което бе спало цели 26 години и сега се бе пробудило. Едно любопитно, диво Аз. Едно Аз, което не чувствах като аз.

 

© Siada Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Изумена съм! Хареса ми много замисъла на творбата ти. На 14 години и с такъв талант, не се отказвай ако се трудиш достатъчно ще се усъвъренстваш до такава степен че никой и нищо няма да ти се опре
  • Благодаря за милите думи! И двата разказа се водят от името на жена.
  • Чудно е станало
    Давай по-бързо следващата.
    Междо другото се надявам да продължиш да пишеш все така и да не се откажеш по средата, защото имаш огромен талант.

    ПП. - Ти от името на мъж ли разказваш, или на жена, че нещо се обърках? ;D
Предложения
: ??:??