Нощта отново спусна своите завеси.  Небето се изпълни с живот,  безкрайно много блещукащи звездици, сякаш небето се запали, сърцето сякаш чува любовната песен на нощjа,  очите сякаш виждат безкрая и...  Колко е красива само нощта като хубостта на истинска жена,  луната свети в жълто за да придаде нюанси в плюс на тази истински красива небесна картина за да стане тя още по вдъхновяваща,  по хубава и сърцето импулсивно бие в ритъма на истински красивото,  на истински докосващото,  на истински разкошното преживяване. 

​​        Знаете ли?  Позволете ми да Ви разкажа една история за любовта,  оживена от моята мисъл и разум,  случила се през нощта.  Денят няма намесата тук.  Любовта е главната картина която ще разгледаме и нощта такава каквато я знаем,  винаги красива,  а нейната неописуемо нежна красота -  вечна. Желая Ви приятно четене... 

                                                                ОТ АВТОРА

- Кажи ми,  Жуел,  ти още обичаш ли ме? 

- Разбира се,  Елза,  що за въпрос? 

- А защо така се държиш с мен? 

- Не разбирам,  как се държа с теб? 

- Ами...  Ти не ми обръщаш внимание? 

- Как да не ти обръщам внимание,  по-цели нощи стоя до теб в това легло и те прегръщам и целувам,  и също така ти говоря. 

- Не знам,  Жуел,  това нищо не означава за мен,  сякаш любовта ни вече изстива,  вече не се чувствам така хубаво както преди,  живеем еднообразно,  а ти изглежда нямаш стимул за живот. 

- Не говори глупости,  Елза,  какво ти става,  не разбирам,  толкова ли много си се променила?!  Какво...  сега пък защо се намръщи така гадно?! 

- Как може така да се държиш с една жена?!  Не те ли е срам?! 

След този разговор,  Елза обърна гръб на любимия си в леглото,  а ноща сякаш беше спряла времето,  толкова бавно течеше...  Жуел стана от леглото, облече си едни стари панталони изнамерил ги от старата прашна ракла която се намираше на тавана и излезе навън,  седна на пейката на тротоара до голямата си просторна къща,  запали една цигара, погледна звездите в нощното небе и се запита:

- Кажете ми звездици блестящи в небето,  какво и става на Елза?! Нима тя вече не ме обича,  нима иска да се разделим,  какво я кара да прави така?!  Какво да направя?!  Не разбирам...  Искам хубав живот с нея,  без нея не мога,  трябва да разбера защо се държи така, не може така да бездействам... 

Жуел доизпуши запалената цигара,  хвърли я на пода и я смачка недоволно с крак,  след което се прибра вкъщи,  влезе в просторната стая със спалнята където се намираше Елза и що да види, на леглото, тя  плачеше,  до нея имаше едно руло тоалетна хартия и същата разпокъсана на всякъде,  а тя сукнеше сополите си и продължаваше да плаче, тогава Жуел отиде при нея,  прегърна Елза и каза:

- Моля те,  не плачи,  кажи какво ти има?  Натъжаваш и мен така...

Тогава той  взе късче тоалетна хартия, избърса сълзите по лицето и и пак я попита:

- Защо плачеш,  кажи ми?! -  Елза само го гледаше тъжно без да продума и думичка. 

- Кажи де,  мило,  какво ти е?  Защо не ми говориш?  –  Но само за миг тя каза:

- Махай се! - и го отблъсна с ръце. 

- Но защо,  няма да се махна,  докато не ми кажеш какво ти е! 

След около час изпълнен със сълзи и бездействие,  тогава Елза продума:

- Не вярвам в нашата любов... 

Тогава Жуел я изгледа много тъжно,  заплака защото вече му се беше насъбрало много,  прегърна я и каза:

- Толкова ли трудно беше просто да ми споделиш?! Аз се чудех и маех какво се случва с теб...  По цели месеци се питах и по цели нощи не спах чудейки се какво ти има,  а то какво било. Скъпа,  искам да ти кажа нещо. 

- Какво? 

- Ела,  легни на леглото,  аз ще загася тока и ще запаля свещ,  както преди правех. 

Той запалил свеща и легнал на леглото до нея, тя опряла глава на гърдите му, той я прегърнал и казал:

- Спомняш ли си когато се срещнахме за първи път,  това беше любов от пръв поглед,  там в онази красива алея,  на пейката до онова малкото фонтанче светещо в различни цветове в нощта,  там двамата се срещнахме,  скъпа?! 

- Да,  спомням си,  там винаги намирахме утеха за нещо,  което ни безпокоеше,  ти беше облечен с черен панталон,  лилава риза и сиво сако,  усмихваше ми се всеки път като ме виждаше. 

- Да,  а ти беше облечена с черна рокля,  бяла и тънка копринена блузка,  черни и високи токчета,  гримирана,  страхотна беше,  влюбих се в теб. 

- Да,  тогава бяхме само аз и ти в нощта,  светлините по алеята угаснаха,  а ти ме целуна точно под звездите и каза,  че ме обичаш,  не след дълго светлините светнаха и аз ти казах,  че също те обичам и цяла нощ си говорихме,  прегръщахме и целувахме. 

- Точно така,  Елза,  извинявай ако наистина по някакъв начин съм те обидил, не е било нарочно,  да знаеш,  наистина те обичам,  не искам да се чувстваш нещастна,  напротив искам да си щастлива,  съдбата за това ни свърза защото наистина сме родени един за друг, защото нашата любов е съвсем истинска и откровена. Ето за това говоря,  виждаш ли,  че нашата любов е истинска и аз непрестанно с всяка изминала нощ все повече и повече те обичам. 

Това накара Елза да се почувства по-добре,  тогава тя се усмихна и засмя. 

След тези му думи, Жуел избърса набързо сълзите от лицето си, стана от леглото, взе един нож от кухнята,  опря го пред нея до гърлото си и каза:

- Виж...  Виж...  Ако ти не си до мен какво ще си причиня, какво ще ми се случи,  защото толкова много те обичам,  че не мога да живея без теб,  Елза... 

- Махни,  този нож,  стига. Обичам те,  Жуел! -  прегърна го тя и продължи да говори:

- Ти наистина ме обичаш...  Аз бях загубила вяра в теб,  прости ми,  ти наистина знаеш как да ме утешиш. На път бях да направя някоя глупост.  Ти ме накара отново да повярвам в нашата любов. 

- Да, Елза, любовта е магия,  повярвай в нейната сила за да запазиш вечна любовта в сърцата ни, не преставай да вярваш в силата на любовта. Ти, Елза, си всичко свято за мен на този свят. 

След тези думи, Елза и Жуел,  останаха прегърнати дълго време в ноща,  а ноща беше толкова тиха... 

​​​​