Историята на писателя Грималди
(съвременен вариант на "Магарешката салата" от братя Грим)

    Сеньор Грималди бил млад начинаещ писател от малко и бедно градче в Южна Италия, съумял да издаде на собствени разноски една тъничка книжка с приказки, илюстрирана от учителя по рисуване, който му бил приятел. Малцина се интересували от книжката, а някои четяли и клатели глави: какво е пък това! - представете си, героят му глътнал сърце на птиче и след това го изплюл цяло-целеничко, за да го глътне друг герой. То оцеляло някак си в корема му, а пък другият не се погнусил! Чувал ли е този човек за храносмилателна система? И как така е седнал да учи децата на подобни жестокости? Птичките в приказките трябва само да пеят радостно.
    Освен с това, че пишел врели-некипели, Грималди бил известен сред съгражданите си и с любовта си към лова. Така, един ден в края на седмицата той решил да си даде почивка. Потеглил към гората с пушката и кучето, сновал нагоре-надолу из храсталаците чак до вечерта, издрал хубавичко лицето и ръцете си, спънал се в някакви корени, навехнал крака си и ето го, че се връща останал без сили и с празни ръце. Било му тежко на душата, а на пътя му да вземе да се изпречи и една старица-клошарка, като че ли само тя му липсвала!
    - Красавецо, жив и здрав да си, дай някоя лира, от три дена не съм яла.
    Намусил се той, не знаел какво да я прави, че току-виж решила да  го прокълне.
    - Дай хиляда лири, жив и здрав да си.
    - Много са ти хиляда, ето ти петстотин - старицата не му искала кой знае колко пари, но на него и това му се видяло много.
    - Петстотин? Толкова ли мислиш, че струва животът ти? Така да бъде.
    "Господ решава кога да отнеме живота ми, а не ти, стара вещице", озъбил ù се той мислено.
    - Ще ти дам едни билки, дано ти помогнат.
    - Глупости, сеньора, няма нужда, няма нужда.    
    Старицата си замълчала, но все пак сварила да му пробута шепа от някакви треволяци. След което бързо се отдалечила.
    На другия ден Грималди пак бил на лов с надеждата за някой заек и тогава късметът му изневерил. Орелът, по който стрелял, му бил донесен от кучето още жив и, преди да умре, успял да отмъсти за своята гибел, причинявайки едно сериозно отравяне на кръвта. Проблемът не бил за подценяване и се наложило да бъде решаван в болница.
    Както си лежал със затворени очи и се възстановявал, Грималди изведнъж усетил, че някой го гледа. Погледнал и видял не друг, а същата онази баба-клошарка, но този път с бяла престилка на санитарка и с кофа в ръка.
    - Защо не използва билките, досега да си здрав! - строго му казала тя. - Слушай какво ще ти кажа, драги. И още по-лошо ще те сполети, ако не ме послушаш. Излезеш ли оттук, ще застанеш под онази липа в двора. В клоните ù ще са кацнали девет врабчета. Стой там и чакай, докато едното не се изцвъка на главата ти. Тогава няма да се миеш девет дни. Вземи камъче и го хвърли към врабчетата. Едното от тях ще падне мъртво. Вземи го и нека жена ти го сготви. Изяжте го двамата, а перушината запазете и я сложи под възглавницата си, увита в носната кърпичка на тъщата ти. Нали тя не спира да ти мрънка какъв некадърен глава на семейство си? Е, от този ден насетне в джоба на панталона си или под възглавницата си ти ще намираш всяка сутрин по един скъпоценен камък, ще го продаваш и така ще издържаш семейството си.
    Старицата с престилката на санитарка му казала това и излязла. И никой не видял накъде се запътила, сякаш се изпарила. Нашият приятел Грималди си рекъл: "Хубави работи ми обеща, но как е възможно да има нещо вярно в това? И все пак тя вече позна, че животът ми ще бъде в смъртна опасност. По-добре да я послушам".
    Излязъл на двора, а в клоните на липата наистина чуруликали девет врабчета. Застанал покорно на подходящо място и зачакал. Врабчето си свършило работата, той взел едно камъче от земята и така нататък. Няма да описвам с подробности всичко това до момента, в който Грималди намерил в джоба на панталона си първия скъпоценен камък.
    Тъщата, която била зла жена, се зачудила откъде у зет ù, този лентяй и нехранимайко, са се появили изведнъж толкова много пари. Издебнала го и една сутрин видяла как изпод сменената предния ден снежнобяла калъфка на възглавницата си той вади истински рубин. "Но този рубин не беше там, та аз самата смених калъфката на този развейпрах точно преди да си легне!" - възликнала на ума си тъщата. Това се повторило и през следващите няколко дни. "Не му е чиста работата. Откъдето и да се взимат тези рубини под възглавницата на мухльото, важното е те да станат мои, мои и на дъщеря ми! А нехранимайкото ще изпъдим". Речено-сторено. Напрегнали умовете си майката и дъщерята. (Тъщата на младини се била занимавала малко с окултни науки и сега дяволите, които ù помагали, я осведомили, че появата на скъпоценните камъни е свързана с вързопчето с перушина, странно напомнящо магически талисман). Решили да го вземат, а после - нито лук яли, нито лук мирисали.
    - Но, зетко, ти си болен, тук никога не е имало такова вързопче, нали аз самата сменям твоите калъфки и чаршафи. Сигурно ти се е присънило! Имаш наистина буйно въображение. Колко по-добре би било да го използваш, за да спечелиш малко пари за горката си жена, а не за да пишеш твоите глупави романчета, които никой не чете! - удивлявала се тъщата. А насаме се заливала от смях: "Истински шаран!".
    Грималди се натъжил, но бил безсилен. Дори повярвал на думите на жена си и тъща си. "Аз съм един неудачник!" - заплакал той горчиво. "Само това ми липсваше: не стига, че не успях да забогатея с моите книги, но и ето, че сега си загубвам ума! Добре, че милата ми жена и милата ù майка са все още толкова търпеливи с мен". Седнал пак пред компютъра си и се замислил как този път да напише нещо наистина печелившо. Както се бил загледал в изображението на облаци върху десктопа си, той неусетно заспал. Присънили му се два великана - младеж и старец. По-младият великан казал на по-стария:
    - Виж този нещастник, мамен от две коварни жени. Ако остане с тях, той неизбежно ще загине.
    - Да, така е. Ние можем да му помогнем, но няма да му кажем направо как да реши проблема си, защото това не е типично за сънищата. Езикът на сънищата е метафоричен и затова ние, като едни сънувани персонажи, ще се изразим образно, с помощта на символи. Ако е достатъчно умен, ще се сети... Грималди, приятелю, скочи в облаците, те ще те грабнат и ще те отнесат.
    Грималди се събудил с глава върху клавиатурата си, мърморейки под носа си: "Облаците... скочи в облаците... Какви облаци? Къде да скоча? За мен и без друго всички казват, че витая в облаците?" До края на този ден, а и на следващия, той мислел върху посланието от съня си. Какво искали да му кажат двамата великани? Или това била поредната празна игра на въображението му?
    Сеньора съпругата и сеньора тъщата не закъснели да изпъдят нещастния зет, защото вече им било омръзнало да го гледат, пък и били богати, за какво им бил той? Заплакал той по-горчиво от всякога и тръгнал накъдето му видят очите. И ето, че насреща му се задала познатата старица.
    - Знаех си, знаех си! - плеснала с ръце тя. - Избърши сълзите, нима си жена. Аз ще те науча как да си върнеш изгубеното и как да си отмъстиш - с тези думи тя му подала едно вързопче. - Каква забавна история ще се получи! Вземи го и го сложи на мястото, откъдето откраднаха твоето вързопче, под възглавницата. Ще видим кой е шаранът!
    Грималди си почесал главата, без да го сърби, прибрал вързопчето в джоба си, благодарил и тръгнал по широкия път. Както вървял замислен, стигнал до едно езеро. По гладката вода плували отраженията на облаците. Почесал се пак, прозял се и седнал на тревата да си почине. Слънцето напичало и бръмчели пчели. Той свалил сакото си, сгънал го и си го подложил вместо възглавница. Вързопчето в джоба на сакото му убивало и отначало не му давало да заспи, но тъй като бил много уморен, а и било много горещо, накрая заспал. Присънило му се, че лети, носен в клюна на огромен орел, а ръцете и краката ужасно го болят. Болели го все повече и повече, докато внезапно болката престанала.
    Когато това се случило, при другите риби в езерцето цопнала още една, пляснала щастливо с опашка, гмурнала се и заплувала към себеподобните си. Живяла с тях щастливо чак до смъртта си, когато една строителна компания пресушила езерцето, защото лежало на пътя на бъдеща магистрала.