Из дневниците на най-доброто дете (част 2 )

   Един ден Анн се събуди с нова, страхотна идея. Облече се набързо и излезе. Беше се запътила към един малък водопад, безизвестен, в близост до дома ù. Когато стигна там, тя разбра, че някой друг бе уловил нейните мисли и бе сторил същото нещо, в същия момент, на същото място. Това беше нейният толкова близък приятел - Ник.
Щом се видяха, лицата им станаха слънца, а очите им - бисери, пълни с копнежи. Готови за нова доза веселба, те приеха днешното ново пътуване из "Страната на вечното щастие". Анн и Ник седнаха на близката поляна.
   Загледани в слънчевите лъчи, очите им се присвиваха подобно сърдечен ритъм.
Изведнъж Ник се обърна към Анн:

- Анн, защо ме болят очите, когато се вгледам в слънцето?
- Защото красотата се впива в дълбочината на мислите ти, Ник.
- А защо не мога да го гледам дълго, Анн?
- Защото щастието понякога трае дори само миг.
- Не можем ли да вперим поглед в него и да го наблюдаваме, докато не се уморим?
- Не, не може, Ник. Дори и цветето увяхва от прекалени грижи. Не го ли полееш - изсъхва; прекалиш ли с водата - изгнива.
- Но, Анн, защо тогава всеки иска да се грижи за някого, без да си дава представа, че това е толкова сложно?
- Защото човек не е осъден да бъде сам. Защото дори Слънцето тъгува, че никой не може да го докосне.
- А Луната? Щастлива ли е, че е заобиколена от толкова звезди?
- Не е щастлива, Ник. Луната всяка нощ се сбогува с поне една звезда.
- Но тогава... има ли нещо вечно?
- Няма нищо вечно, Ник. И нищо сигурно. Само детският свят е изпълнен с мечти, които съумяват да запазват духа на хората млад. Само едно дете може да гледа Слънцето с присвити очи, за да се наслади на красотата му, знаейки, че не е полезно. Само една детска душа може да усети истински всяко късче трева в ръцете си, всяко цвете, всяка дъждовна капка. Ник, замислял ли си се, че когато вали, възрастните бягат от дъжда, скриват се под чадъри и изпадат в паника? А децата... какво правим ние... скачаме на воля, пристъпваме с обувки в калните локви и дори разтваряме устни, за да изпием капките, сипещи се от небето. Затова ти казвам, че детския свят е несломим, приказен и до болка истински.
- Анн, ти си чудесен приятел! Щастлив съм, че те познавам!
- Благодаря ти, Ник. Хайде да отидем до водопада.

  Хванати за ръка, Анн и Ник, тръгнаха към водопада...


 
                                                                                 ... (продължение)