Из ,,Спомени от блатото" (1)

      Преди пoвече от десетина години една моя позната учителка в механотехникума ,,Д-р Никола Василиади” в Габрово (сега политехническа гимназия) ме покани в часа на класния да разкажа на учениците от нейния клас спомени от времето, когато аз съм бил ученик в това училище. Отначало приех с ентусиазъм, но когато влязох в уреченото време в клас, вече искрено съжалявах. Учениците не обърнаха никакво внимание нито на мен, нито на класната си. Някои седяха върху масите с гръб към черната дъска, сложили крака върху столовете и си говореха, момичетата пищяха от удоволствие пощипвани от момчетата, други от учениците разглеждаха лъскави модни списания. Повечето от момичетата бяха безвкусно гримирани, сякаш се бяха нагласили след часовете да отиват на циганска сватба, натруфени с огромни обеци, златни и сребърни пръстени и широки кожени колани върху оскъдни полички. Момчетата изглеждаха с няколко години по-малки от тях, потънали в някакви провлечени мръсни, сякаш подарени торбести панталони с безброй джобове, катарами и увиснали синджири по тях. Истинско недоумение будеха и някои ученици, които имаха някакви останки от ученическа униформа (или поне на мен така ми се стори), комбинирана с избелели джинсови облекла.

   С цената на много усилия редът най-после, долу-горе беше възстано­вен, учениците насядаха по местата си, аз бях представен кой съм и защо съм дошъл и в оставащото малко време започнах да разказвам какво и как е било в тази сграда през далечните за тях 1960÷1965 години. Когато завърших, или по-скоро бях прекъснат от класната поради вечната липса на време, аз бях изненадан от тишината, настъпила в стаята и погледите на учениците, втренчени в мен. Моята позната подкани учениците за въпроси към разказа ми, една ученичка смутено ме запита: ,,Това, което ни разказахте, истина ли е?”, а друг ученик: ,,Ако това е било истина, в този техникум и в тази държава ли се е случило?!”

        По стечение на съдбата, през периода когато аз съм бил ученик, моята бъдеща съпруга е била също ученичка в един нов механотехникум, в един южен град. Когато е имало повод да си спомняме средношколските години, тя също с недоверие се отнасяше към моите разкази за това време. През тези четиридесет години от завършването ми на техникума ,,Д-р Никола Василиади”, съдбата ме срещна с много хора от цялата страна, някои от моите студенти станаха учители в същия техникум, а ние, от випуск 1965 г редовно се събирахме на всеки пет години. Започнах да си задавам въпроса, защо порядките в нашия техникум са били толкова различни от тези в други средни училища – та нали всички те са били държавни и учениците са се обучавали по единни общообразователни програми. Освен това, неумолима­та сянка на времето започна да слага своя безпощаден отпечатък върху спомените за случки, хора и отминали събития.

         Преди няколко години прочетох спомените на двама мои учители за времето, когато са работили в този техникум като преподаватели по физическо възпитание. Те в хронологичен ред (вероятно ползвайки някакви документи), разказват за неща, които са били свързани с тяхната професия, за трудностите, които е трябвало да преодоляват и радостите от добре свършената работа. В тях обаче липсва времето, това безпощадно време, което е предопределяло случващите се събития. А това време се е определяло не само от тиктакащия часовник, а и от политическите събития контролирани от управляващата по това време Комунистическа партия.

        И още нещо липсваше в спомените на тия двама уважавани препо­даватели – това бяха учениците. В тези спомени учениците само бяха фон на тяхната трудова дейност, а не главни действащи лица.

       Всички тези обстоятелства и изтичащото време ме подтикнаха да запиша настоящите спомени. За тяхното написване не съм ползвал никакъв документален материал от техникума, защото исках да ги пресъздам такива, каквито са останали в моето съзнание от онези времена. Затова, някои малки неточности нека не дразнят по-придирчивите читатели, за което моля да бъда извинен. А защо спомените са озаглавени като “Спомени от блатото” за тези, които се наемат да ги четат, сами ще разберат.

……………………………………………………………………………

                                              Наш прекрасен тоталитаризъм -

                                              наше блато с  дебела вода -

                                              няма как, аз от тебе излизам,

                                              получавам комат свобода.

                                        .......................................................

                                             Като пукот на счупена мида, 

                                             като    шепот на жълти листа

                                             безпощадно  от нас си отиде 

                                             милостта, съвестта, младостта.                

                                                                         Недялко Йорданов

        Краят на лятото на 1960 г. се случи сухо  и ветровито. Вятърът развяваше жълтите листа на тополите, ограждащи училищния двор на техникума по механотехника ,,Д-р Никола Василиади” по близките улици. Миришеше тръпчиво на дървесина и съхнещи треви. От близкaта кебапчийница, досами автобусната спирка на главната улица, се разнасяше миризмата на печени кебапчета и смесена с другите миризми гъделичкаше апетитно ноздрите на минувачите. Слънцето светеше право в очите им, сякаш се прощаваше с тях за дългия зимен път, който му предстоеше. Беше необичайно топло за средата на м. септември.     

     От отворените прозорци на някои къщи, от подвижните стрелбища, разположени покрай река Янтра, Роко Граната извиваше глас от грамофонните плочи:

Marina, Marina, Marina

Ti voglio al piu’presto sposar

Marina, Marina, Marina

Ti voglio al piu’presto sposar

O mia bella mora

No non mi lasciare

Non mi devi rovinare

Oh, no, no, no, no, no

       Песента звучеше от сутрин до вечер, беше омръзнала до втръсване, но гражданите с някакъв упорит ентусиазъм я слушаха и припяваха лесните ù за запомняне думи. Може би тя им напомняше за някакви далечни страни, за които само бяха чели или гледали по филмите и които никога нямаше да видят.

      Радостта, че вече сме ученици и то не къде да е, а в техникума по механотехника, се беше стопила под грубите черни ученически униформи, стегнатите колани и изпънатите като гергефи фуражки. Облети в пот, притеснени, пристъпвахме от крак на крак в препълнения училищен двор за първия си учебен ден. Успяхме да разберем кой ще ни бъде курсов ръководител и скупчени около него слушахме неразбираемите думи, с които ни приветстваха директорите пред парадния вход на училището. Думите им от време на време  достигаха до ушите ни през гълчавата около нас и шума на вятъра в листата на огромните тополи, които ограждаха училищния двор.

        Като сън останаха вълненията около кандидатстването, класирането и първите резултати. Когато си мислехме, че всичко вече е свършило, разбрахме, че трябва да се явим и на медицински преглед. Физическите ни данни, вложени в някаква формула, даваха коефициент, от който се определяше дали окончателно ще бъдем приети или не. Прегледът се извършваше във физкултурния салон на училището, през който трябваше да преминат всички одобрени първокурсници. Какво беше учудването ни, когато трябваше да се съблечем, както майка ни е родила и то пред очите на някакви жени и мъже в бяло. Те ни мереха височината, теглото, обиколката на гръдния кош, широчината на раменете, побутваха с някаква пръчица тестисите ни, като данните ги записваха с химически молив на гърдите ни, които предварително мокрехме от една кофа с мръсна вода, поставена по средата на салона. Накрая засрамени, в колона по един отивахме при някакъв намръщен отегчен началник в бяло, който отбелязваше крайния резултат във формулярите пред него. Най-после, след няколко безсънни нощи за нас и родителите ни, разбрахме окончателно дали ставаме за ученици и хукнахме да си купим мечтаните униформи.

         Разбрахме, че курсов ръководител ще ни бъде един висок едър мъж с пригладена назад черна коса и дрезгав глас. Цялата му фигура всяваше респект и уважение. Всички му казваха ,,бай Ристо” и той щеше да ни преподава по математика. Съвсем скоро с ужас разбрахме, че другарят Христо Христов въобще не пишел шестици, петиците били за него, четворките за двама-трима, а тройките и двойките за останалите ученици.

        Най-после тържеството свърши и ние, потни и уморени от жегата, влязохме в класната стая. Още същия ден започнаха и занятията. Учителите влизаха и излизаха, но какво ни говореха или питаха никой не ги чуваше. Всички се бяхме свили в неудобните груби униформи, крадешком се споглеждахме и мълчахме. Мълчахме и през междучасията и не смеехме да мръднем от местата си. През първите две-три междучасия тълпи от ученици от 4 и 5 курс, с провиснали колани, разкопчани куртки, брадясали, се трупаха  на вратата на класната  стая, подсвиркваха и като злобно се хилеха, от време на време подвикваха:

       - Елате да видите зайците! Елате да ги видите колко са уплашени!

       - Зайци, дупе да ви е яко!

      - Зайциииии... що не излизате, бре? Страх ли ви е? Треперете, скоро ще видите какво ви чака тука!

       Какво ни чака разбрах още същия ден, когато тълпата към края на часовете се разпръсна. През едно от междучасията се престраших,  станах от мястото си, огледах се в коридора и като видях, че няма никой, реших да се поразтъпча. По средата на пустия коридор имаше прозорци, които бяха обърнати към коловозите на близката ж.п. гара. С ръце в джобовете на въздългия ми панталон гледах разсеяно към парния кран, който разтоварваше пристигналите товарни вагони. Мислех си за това какво ли ни очаква през тези безкрайно дълги пет години, все така ли всички ще мълчат и ще се страхуват да станат от местата си, ще се опознаем ли някога...

      Изведнъж усетих как някой ме хвана за ухото и започна да го извива. Изненадата беше  толкова голяма, че в първия момент ми се струваше, че това е някакъв сън. После дойде болката и унижението от човека, който ме насилваше. С последни усилия успях да видя лицето му. Имаше малки черни мустачки като на Чарли Чаплин и ехидна усмивка. Когато най-после ми отпусна пламтящото ухо видях, че това е един среден на ръст човек, по-скоро слаб, с бяла риза, чиято яка беше извадена върху невзрачно поизтъркано сако.

        - Ти какво, да не си мислиш, че като си дошъл в този техникум, можеш да си държиш ръцете в джобовете! Тази униформа е на техникума и никой не може да я осквернява! Марш в стаята и ако още веднъж те видя с ръце в джобовете...

      Какво още ми каза  този човек, не можах да чуя, защото бях отпрашил по коридора към класната стая. После разбрах, че това е другият математик страшилище в техникума – ,,Бай Пеньо”, който преподаваше на машинните специалности. Така научих първото правило, което важеше и за казармата – ,,Униформените нямат право да стоят на обществени места с ръце в джобовете”.

        А това, че ще бъдем униформени, го знаехме още преди да влезем в техникума. Всички ученици от средните училища в града бяха с униформи. Тези, на механотехникума, бяха най-близо до войнишките униформи по това време. Момчетата и малкото момичета, които имаше по някои специалности, имаха  куртки с високи яки, които плътно се закопчаваха около врата с телени копчета. От вътрешната страна на грубата яка на всеки 2-3 дена зашивахме бели якички. Куртките бяха черни, както и панталоните ни. Момичетата носеха черни плисирани поли и черни чорапи. Около кръста бяхме стегнати с кожен войнишки колан, който се закопчаваше с бронзова тока с монограма на училището. Фуражките ни бяха опънати от вътрешната страна с плоска пружина, а отпред имаха също бронзов монограм. На петлиците на куртките електроспециалностите имаха малки сребърни светкавици, а тези от машиностроителните и енергетични специалности – кръстосани чукчета. Очевидно беше, че щом всичко по нас беше черно, то и обувките ни бяха в този цвят –  евтини обувки тип ,,половинки”. През зимата ходехме с шинели, със сини кантове по яките и ръкавите,  със същите отличителни знаци като на куртките.

       Ето защо в първия учебен ден всички изглеждахме еднакви и безлични, потънали и свити в непрогонените си униформи. Едва в последния курс на обучението ни се въведоха новите униформи; отворени отпред куртки, бледосини ризи и черни вратовръзки, като всички останали атрибути на старите униформи се запазиха.

        При среща на учител на улицата трябваше чинно да се свали фуражката и да се поздрави. Ако учителят е на отсрещния тротоар, беше задължително да се свали само фуражката. Волните или неволни опити за разсеяност при неотдаване на това чинопочитание се наказваха съгласно правилника на училището.

       Носенето на униформите беше задължително навсякъде и по всяко време. Изключение се допускаше само по време на ваканциите. Това не ни тежеше, защото още от първи, та чак до седми  клас по принцип бяхме с униформи. Ние, момчетата в основното училище, ходехме на училище с черни сатенени или сини якета, а момичетата с черни манти с бели якички. Носенето на пионерски връзки от трети до седми клас, когато ни приеха в ДКМС, беше задължително. Не можеше да се прекрачи училищния праг, ако си без пионерска връзка.

       Обикновено, преди да ни разпуснат в лятна ваканция, момчетата трябваше да се острижем нула номер –  да се познаваме, че сме ученици. През лятото задължително бяхме по един месец на бригада, като изключения не се допускаха.

През зимата традиционните униформи ни вършеха чудесна работа, тъй като печки в класните стаи или нямаше, или ако такива в някои имаше, те не се поддържаха. В час стояхме свити в шинелите си, а през междучасието се борехме или ритахме някаква топка в заснежения училищен двор. Кръвта ни кипеше, не усещахме студа и часовете минаваха неусетно  в изпитване или като си водехме записки по отделните предмети.

         На някои мои съученици тези униформи им причиниха големи неприятности, които сега може да изглеждат смешни, но по онова време работата си беше за страх.

           Въпреки че ни подбираха при приемането ни и по някои физически данни, все пак имаше няколко момчета в класовете, които бяха приети с нисък ръст за годините си. Те и така не можаха да пораснат за тези пет години и на тях им викахме ,,шомполи”, на наименованието на къса метална пръчка, с която се почистват цевите на личното оръжие в армията. Тези ,,шомполи” бяха обект на забава на учениците от горните курсове, която се провеждаше по следния начин:

В коридорите на техникума някога на стените е имало закачалки, където учениците, преди да влязат в клас, са си оставяли шинелите и фуражките. В резултат на зачестилите кражби тези закачалки  бяха премах­нати, но на тяхно място в стената  останаха да стърчат здраво забити куки, малко под два метра над нивото на коридора. Учениците от горните курсове, издебваха през междучасието някой маломерен ученик, който е имал неблагоразумието да минава по коридора, двама-трима здравеняка го сграбчваха под мишниците и докато той се усети, биваше окачен на собствения си униформен колан с гръб към стената на някои от куките. Останал без опора, с почти изкаран въздух от диафрагмата си, нещастникът можеше само да размахва ръце и крака, без да може да се освободи от колана си поради липсата на опора и собственото си тегло. В черната си униформа, с тези си движения той приличаше като прикован на стената огромен паяк с четири крака. Коридорът мигом опустяваше, всеки сядаше на чина си, ни лук ял, ни лук мирисал. Това продължаваше, докато учителите, които отиваха в час, не гo откачаха. Включително и ние, първокурсниците, от сърце се смеехме на лудориите на батковците, без да подозираме, че и ние след 3-4 години ще правим същото.      

         Униформите, освен че бяха неудобни, от време на време както казах ни създаваха и неприятности. По това време в града беше популярно да се играе тенис на маса. Купувахме си евтини хилки и топчета от спортния магазин, но проблем беше да се намери тенис маса. За такава използвахме или лист от шперплат, подпрян на купчинки от тухли, или някоя дървена врата. За мрежичка използвахме някаква дъска, сложена по средата на масата. Съвсем случайно, в една от многото фабрики в града, открихме една истинска маса за тенис. Тя стоеше заключена в едно тясно помещение, чиито малки прозорчета гледаха към един пущинак. Отначало опитахме  чрез портиера – малко дребно човече със зелена униформа и жълти лъскави копчета с петолъчки на тях – да ни пусне в това помещение, но той беше непреклонен. Какво ли не му предлагахме: да говорим с някой от началниците за разрешение, да му оставим ученическите си карти ако влезем, да му дадем някой и друг лев, но всичко беше напразно. Това продължи до деня, когато разбрахме, че въпросните прозорчета бяха много лесни за отваряне. Отначало се страхувахме да не ни открият, но помещението беше отдалечено от другите и там не се мяркаха никакви работници. Рядко минаваше ден, в който там да нямаше ученици. Направихме  схема, по която си организирахме турнир. Това продължи до деня, когато в разгара на играта чухме как входната врата се отключва –  беше пазачът. Бяхме четирима, които се впуснахме  да бягаме през тесните прозорчета, като зарязахме хилки и топчета. Заедно с тях зарязахме и фуражките си. Това обаче двама от нас го разбрахме, когато бяхме далеч от фабриката. Изведнъж се усетихме, че ще бъдем разкрити, защото нашите имена бяха надписани с химически молив от вътрешната страна на фуражките ни. Там беше отбелязано  от кой курс сме и специалността. Нямахме друг избор, освен двамата да се върнем и да  помолим пазача да ни ги върне. Така и направихме, но той беше отново непреклонен. Вече се свечеряваше, а сутринта трябваше да бъдем на училище. Още на входа щеше да се разбере, че нямаме фуражки и трябваше да даваме обяснения. Можеше и да излъжем нещо, например, че са ни ги откраднали или сме ги загубили, но едва ли дежурният учител щеше да ни повярва. Почти бяхме сигурни, че този проклет пазач ще дойде в училище. То и така стана, още след третия час ни извикаха при заместник директора Николай Селин. Там беше и пазачът със зелената униформа с нашите фуражки, който като се хилеше, му разправяше как сме разбили прозорците, за да влезем в социалистическата собственост (сигурно, за да крадем нещо), как той ни е проследил, как сме избягали като сме го видели, как... Колкото повече той се хилеше, толкова другарят Селин  със застинала дежурна усмивка ни гледаше през очилата си с дебели рогови рамки. Валчестото му лице започна да порозовява и ситни капчици пот избиха по него.

          - Достатъчно, другарю! Всичко е ясно. Благодаря ви за бдителността!

          Беше ни вече ясно, че с каквото и да се оправдаваме, работата ни е спукана! Особено моята! Веднъж вече поведението ми беше намалено, предстоеше ми ново намаление ,,за влизане в социалистическа собственост без разрешение, с цел евентуален грабеж и последвало бягство от мястото на бъдещото престъпление”.

         Само след седмица курсовият ми ръководител др. Христов пред целия клас оповести решението на педагогическия съвет за поредното намаление на поведението ми. Така се сложи край на модерните ни спортни занимания, защото това веднага се разчу в техникума. Законите в него бяха не строги,  а жестоки. Наказанията за тези, които ги издаваха, бяха винаги справедливи и не се коментираха, защото те се страхуваха за семейството и работата си повече от нас. Винаги трябваше да бъдем нащрек, да преценяваме всяка ситуация, към всяко предложение да бъдем подозрителни...  Но все пак бяхме млади, много млади и не винаги можехме да се вместваме в калъпите, наложени от социалистическия строй.

         Следващия случай беше свързан с някои от забранените за ученици филми от рода на ,,Чочарка”, ,,Те вървяха след войниците”, ,,Големият син път”. Западните филми, които се прожектираха, бяха капка в морето от съветски филми. Кадрите, заради които ги бяха забранили за ученици, бяха толкова завоалирани, че се чудехме за какво ги забраняват. В сравнение със сегашните сцени на еротика и насилие това бяха почти незабележими епизоди. На всички прожекции в киносалона имаше дежурни учители, които следяха да не би някой ученик да отиде да гледа  тези филми. Тъй като това не бяха случайни филми, искахме да ги гледаме, но беше много трудно. Това бяха филми с участието на София Лорен, Алида Вали, Ив Монтан, Жерар Филип, Фернандел и др. Гледането им се беше превърнало в един вид спорт, в една игра, едно дебнене между ученици и дежурни учители. На сутринта този, който беше успял, гордо заявяваше: ,,Вчера бях на забранения...”. За да няма съмнение, тези, които бяха вече гледали ,,забранения”, му задаваха въпроси за това как са се развили някои сцени от филма.

           За да можем да гледаме такъв филм, правехме следното: Изчаквахме да свърши седмичният кинопреглед и да започне главният филм и тогава влизахме в киносалона. Тъй като тези филми се прожектираха пред препълнени киносалони, не беше трудно, след като свърши прожекцията, да се смесим с тълпата и безпроблемно да излезем. Веднъж обаче късметът ни изневери. Трябва да припомня, че ние навсякъде бяхме с униформи и лесно забележими. Излизайки с един съученик, ние побързахме да се смесим с тълпата, тръгвайки в различни посоки, когато зад гърба ми се чу вик:

          - Иванов, дръж го тоя!

          Инстинктивно разбрах, че това се отнася за мене и хукнах да бягам. Не бях направил и няколко крачки, когато усетих, че някой ме хвана здраво отзад за кожения колан. Не помня как съм се усетил да разкопчея токата в последния момент и да се освободя от него. Така пътят ми за бягство беше открит. Спрях се в една малка уличка да обмисля положението. А то не беше много розово. Липсваше ми коланът. Без колан не можех да отида сутринта на училище, защото трябваше да давам обяснения. Можех да си купя и нов, но това можеше да стане чак на другия ден след обяд. От вътрешната страна той беше надписан, но инициалите бяха на един бивш ученик, от когото го бях купил на старо. Малка беше вероятността дежурните учители да са от нашето училище, а още по-малка, някой от тях да ми е запомнил физиономията. Надявах се и другарят ми също да беше избягал, защото ако го бяха хванали, нямаше начин да не ме издаде. Станеше ли това, както поведението ми беше намалявано на два пъти, работата отиваше на изключване. Впоследствие разбрах, че той се е отървал по същия начин както и аз.

         Минаваше вече 18 часа,  до вечерния час оставаха по-малко от 2 часа, а аз нямах колан. Беше опасно да се движа и по улиците, тъй като това можеше да направи впечатление. Умът ми работеше трескаво. Изведнъж се сетих, че преди време моите родители заедно с мен бяха ходили на гости в едно семейство, чийто син беше завършил нашия техникум, а сега беше в казармата. Гостуването, ако можеше да се нарече така, се състоеше в това, че главата на семейството работеше тайно вкъщи дюшеци и юргани и имаше хубав радиоприемник. Всички чакахме да се стъмни добре, за да пренесем вкъщи поръчания от нас дюшек. Баща ми, след като се разплати, седнаха с майстора да пият по една ракия и на раздумка. Ракиите станаха  и повече, когато стопанинът с тайнствен глас каза на баща ми, че ще слушаме забранени радиостанции. Като заклеваше баща ми да не казва на никого за това, което ще чуе, той спусна пердета на прозорците, угаси лампата и включи радиото. За по-сигурно ние тримата се покрихме с едно голямо вълнено одеяло. Под него беше задушно, като лицата ни се осветяваха от слабата светлина, идваща от скалата на радиоприемника. Беше тайнствено и вълнуващо. Мисълта, че участвам в нещо забранено, за което възрастните ми имаха пълно доверие, ме поставяше в положението на десетките герои от прочетените партизански книги по това време. Отначало се чуваше само някакъв вой, но изведнъж доста ясно се чу далечен мъжки глас: ,,Тук е гласът на Америка. Вие слушате това предаване на...”. За пръв път чух глас, който хулеше Комунистическата партия, осмиваше Народната власт и Правителството. Говорителят съобщаваше имена, населени места, факти и правеше коментари. Всички слушаха смутено, но ни беше интересно, защото се казваха премълчавани всекидневни истини. Така неусетно измина половинчасовото предаване. Когато то завърши, отмахнахме одеялото, стопанинът светна лампата и доволно ни огледа:               

           - Е, какво ще кажете? Самата истина казват хората...

         Баща ми смутено мълчеше, може би вече съжаляваше, че е станал съучастник в нещо тайно и  незаконно. Притеснението му идваше от това, че скоро беше изключен от Партията за ,,непроявена служебна бдителност”  и от директор на предприятие беше понижен в обикновен работник.

Успях да намеря уличката, която се намираше в района на днешната математическа гимназия. Спомних си, че в двора на къщата се намираше добре поддържан голям асмалък. След като намерих къщата, смутено потропах на вратата. Показа се жената на юрганджията, на която обясних, че търся бай Георги. За мое учудване тя изригна в ридания:

             - Ох, чедо, няма го вече бай ти Георги, няма го! Изядоха го, здравен­цето му взеха, животеца му взеха. Две години му оставаха до пенсия, ама ей на, завидяха му, че изкарва някой лев на частно и го натопиха, че работи незаконно... че и за други работи...  Сега ще лежи на стари години пет години в Старозагорския затвор. Ами ти по каква работа?

           Вече хич не ми беше за обяснения, но смутолевих, че съм си загубил колана и ако мога да си купя  колана на сина ù и то още тази вечер, а пък за парите да не се притеснява, ще и ги донеса утре...

           Жената обаче ме прекъсна и като ме прегърна тихо ми каза:

           - И дума да не става за пари! Баща ти беше приятел на Георги, нека да имаш един спомен от него! Боже, Боже, дали ще го видя пак, като знам, че той си беше все болнав? – и жената отново изригна в ридания.

          Успокоих я криво-ляво, благодарих ù за колана и си тръгнах за вкъщи. Беше ми тъпо, чудех се за какво е това преследване, това слухтене, това взаимно топене между хората. Колко малко му е необходимо на човек, за да живее нормално, да ходи без страх на кино, да работи каквото си иска, да слуша  и говори каквото си иска, да се чувства душевно свободен...  Но ние още от малки бяхме научени да живеем в подозрителност един към друг с мисълта, че всичко това го правим в името на нашето мило Отечество. Още в отделенията, преди да станем даже пионери, в училище ни учиха, че когато сме на улицата, ако някой непознат ни срещне и ни попита за някоя улица или предприятие къде се намира, нищо да не му казваме. Причината за това беше, че можеше да се окаже някакъв югославски или империалистически шпионин, който да помрачи светлото настояще и бъдеще на Родината ни.

            Когато тръгвахме от училище към домовете си, към всяка наша група имаше по един отговорник. Той трябваше да донася на учителката ни, ако си говорим ,,мръсни” думи, как се държим с момичетата, дали не играем игри, в които се залагат пари, дали не говорим против Народната власт и СССР или против министър-председателя др. Вълко Червенков.

            В една ранна есенна вечер, вече пионери в 3-ти клас, се прибирахме от училище, минавайки през един проход, от едната страна на който бяха мръс­ните фабричните прозорци на  текстилната фабрика ,,Народна Република”, а от другата се издигаше някаква метална ограда. Тези прозорци бяха на  около 40-50 см от земята и ние, момчетата, редовно се облекчавахме върху тях, без да се притесняваме от момичетата, които вървяха преди нас. Тази вечер обаче се случи една много прилежна новоизбрана отговорничка, която се правеше, че уж нищо не вижда. Това обаче го разбрахме след два дена, когато имахме час на класната. Отделните отговорници по квартали започнаха да докладват пред класа кой как се е държал на улицата, а звеневите –  кой как се справя с учебния процес. Нямаше нищо особено в тези докладвания, докато не дойде ред на нашата отговорничка:

          - А пък, другарко, онази вечер, като се прибирахме, пионерът Спас Христов Ангелов се изпика в прозорците на Народна Република България!

          Всички започнахме да се кикотим, класната отначало се изчерви, а след това започна да пребледнява. Несъзнателно почувствахме, че тук не става въпрос само за един детински физиологичен акт, но за нещо много по страшно – умишлена подигравка с името на Народната Република. Смехът ни секна, а грешката, която направи отговорничката в името на фабриката, я възприехме вече като нещо съвсем осъзнато. Ами ако наистина пионерът Спас Христов Ангелов го е направил нарочно, за да се подиграе с Републиката, ами ако и нас ни обвинят, че сме го правили нарочно! С нашите тренирани мозъци за готовността да се срещнем по всяко време с диверсанти, кулаци и  народни врагове   почувствахме сериозността на положението.

           Най-после класната успя да проговори:

           - Ти... ти... така да опетниш честта на пионерската връзка! Излез пред класа! Спасе, ти си за изключване от пионерския ни отряд...  Защо, защо го направи?

          Спас Христов Ангелов вече се беше разревал пред мисълта, че може да бъде изключен от пионерската организация и като хълцаше, успя да промълви пред притихналия клас:

         - Ами аз, такова... много ми се ходеше по малка работа... и... и... като не можах да стискам до вкъщи...

       Още тогава се взе решение въпросният Спас Христов Ангелов да бъде порицан пред нашия пионерски отряд за гнусната си постъпка, да му се отнеме пионерската връзка за една седмица и да бъдат уведомени родителите му.

        Докато той стоеше пред класа и подсмърчаше, класната даде тон и класът  запя  култовата за 50-те години пионерска песен:

В дружба пионерите

крепнат и растат.

Няма да намерите,

като пионерите,

дружни по света!

Дружба наша,

дружба пионерска,

ти расти, расти безкрай...