Глава първа

Адска жега цареше из цялото поле, още от ранни зори млади момичета обикаляха по нивите, за да съберат плодовете на труда си, беше прекалено рано, но това проклето време можеше да унищожи цялата реколта, от която зависеше прехраната на всички селяни. Никой нямаше да се застъпи за тях, а и данъци щеше да им искат. И за краля, и за феодала, накрая и за храма, ако изкарат късмет ще остане нещичко и за тях, а ако не глад и смърт. Слънцето, вместо символ на топлина, светлина и живот, придоби образа на демонична сила, която изгаряше всичко, до което се докосваше, отнемаше и малкото прехрана на нещастниците.

За техни благородия лятото беше един пркрсен сезон, техните градини се превръщаха в оазиси, почти всяка вечер са органираха балове на открито. Постоянно имаше конни надбягвания, къпане в реката, състезания по плуване. Влюбените можеха тайно да се разхождт под звездите и да си шпнат нежни слова, да цитира стихове. Обичаха лятото, изобщо не усещаха мъката на бедните хорица осдени на доживотни мъки. С една дума се описваше ежедневието им- забавления.

* * *

Цялата област бе в празнично настроение. Преди три месеца отново имаше празник - младият виконт се сгоди, скоро щеше да има сватба, а това отново беше повод за радост. Обичаха младия си господар, той беше всичко онова, което не е баща му, старият дворянин лесно се вбесяваше и си го изкарваше на всички. Мразеше да му се противоречи, според него всеки благородник щом се е родил като такъв, то има някаква причина, затова смяташе, че той е над останалите в областта. Трябва да властва над по-низшите, Андреа никак не одобряваше подобни разсъждения, вярваше в равенството между хората. "Нима ние сме толкова различни, не го вярвам, не съм съгласен. Всеки един от нас се храни и диша, за да оцелее. Различен ли е въздуха - не, нали? Всичко е толкова глупаво, прекалено сложно, питам се на кого му е нужно това. Жалко е, че твърде малко хора ме разбират. Баща ми не желае да ме слуша, няколко пъти ме заплашва, че ще ме обезнаследи. Не ме вълнува как ще живея, майка ми страдаше, а от това се възползваше графът, който ми беше намерил съпруга, която дори не познавам, в знак на протест не се появих на годежа си. Държах се като хлапак, простото защото го вбесявах. За момента бях доволен от това. Истината е, че колкото и да не исках да си го призная аз бях като него, бяхме една кръв, не бих го наранил. Наближаваше деня на сватбата ми, а аз не се радвах, не чувствах абсолютно нищо. Приятелите ми, проучваха семейството на бъдещата ми невеста, роялисти - готови да умрат, но не и да се откажат от положението си, твърди монархисти верни на кралското семейство, щях да се учудя, ако беше нещо различно, Едгард се бе престарал, те бяха сред близките приятели на Негово Величество. Бъдещето ми никак нямаше да е розово заобиколен с такива хора, за двореца съм чувал само истории за интриги, о Боже защо съм наказан така. Не мразя никого, ала те се смятат за недостижими и се подиграват с живота на нещастния народ, не можещ да се защити от своеволията им.“

Такива мисли тормозеха младия мъж, представяше си някоя грозница с много пари, не искаше да приеме, че един ден тези хора ще възпитават детето му, очакваше жена му да е като тях – безжалостна, жестока и се надяваше да е грозновата, за да няма какво да й хареса. Търсеше начин да избяга от съдбата си, но малкото научено от скучните му преподаватели го караше да се съмнява във всеки опит да избяга от съдбата си.

„Дявол да ме вземе, ще се оженя, време е да го приема, поне знам що за вещица ще е. Татко много ще я обича, накрая ще ме изгонят, добре, че скъпата ми майка поне мисли за мен. Ужас! Не я искам тази Елисавета, мразя я, едва се справям с баща ми, а сега ще съм заобиколен от хора като него. Не е справедливо! От какво се оплаквам, колко са тези с по-големи проблеми от моите, време е да се взема в ръце. Аз съм мъжа в семейството и тя ще прави каквото кажа. Не мога да повярвам превърнал съм се в негово копие.“

В стаята тихо се промъкна красив момък, на среден ръст, със свети коси и сини очи, в които блестяха искри, те издавах неговата енергичност, която пропиляваше, за да играе ролята на Дон Жуан, всъщност това му се отдаваше. Движенията му издаваха, елегантност и гъвкавост. Контрстираше на домакина си, при когото се промъкваше в тозъ късен час. Андреа бе с черна като абанос коса, а точно сега изглеждаше твърде уморен.

 - Как се чувстваш преди такъв важен ден? - засмя се граф де Грейс.

 - Франсис, изплашихте ме, не се ли научихте, че се чука преди да се влиза?

 - Честно ли ме питате? Моя принцип е малко преобърнат.6

 - Понякога си мисля, че умирате да ми се подигравате, отлично знаете моето мнение за принципите ви и за утрешния ден.

 - Не съм такъв, а за годеницата ви -  по дяволите всеки би могъл да ви завиди, с такава жена. От нейните ръце отрова бих изпил. 

 - Оставете ме на мира. И Афродита, и Венера да беше пак щеше да е все едно. Те ще ме подлудят, с вас сме прекалено различни. Аз не се интересувам от факта, че а красива, аз имам идеи, които противоречат на разбиранията на цялото й семейство.

 - Не може да ви се угоди, до утре, лека вечер. Позволете да ви прегърна за последно, докато все още сте ерген най-накрая и вашият ред дойде.

 - Добър приятел сте вие и голям женкар.

 - Кавалер, другата дума ме обижда. предупредих ви, че не съм такъв, за какъвто ме мислите.

 - Вървете кавалере - засмя се виконта - дамата ви ви чака, не забравяйте и за нея.

 - С нея сме щастлива двойка, доста либерална, но за сметка на това нямаме скандали и нямаме тайни един от друг.

 - Думите ви за нея, ужасен сте! Казвате й всичко!? Безбожник.

 - Не си го изкарвайте на мен. От утре ще ви видя вас, сега ви е лесно да говорите. По-добре да я лъжа ли? Много скоро пак ще си поговорим.

* * *  

- Мария, искаше ми се да го видя.

 - Нали ви казаха, че миналия път е бил болен, утре ще го видите.

 - Питам се дали е красив, дали е добър? От няколко дни чувам само добри неща за него.

 - Тогава какво? Ще сте щастлива, сигурна съм, вие го заслужавате. Ще дойдат и придворни дами...

„Защо не дойде при мен, дори писмо не получих от него. Нещо не е наред. Надявам се животът ми да бъде различен от този на мама. Искам да се омъжа по любов, а не, за да заздравя поредния нетраен съюз. Не съм играчка, нито разменна монета, аз съм жена, която е способна да обича. Боже помогни ми, обещавам да бъда вярна на съпруга си, от теб искам само да ме обича. Цяла нощ, поне е последна, от тук насетне ще бъда само негова. Татко ми каза, че животът ми ще бъде като принцесите от приказките, готова съм да страдам, да преодолея всяко изпитание само да бъда обичана.“

 - Херцогинъо! Господарке!

 - Да, какво?

 - Баща ви моли да го приемете.

 - Поканете го веднага! момент нека оправя малко тези неща, готово. Да влезе!

 - Миличка, вече си голямо момиче, но за мен ще си все мъничка. Дойдох да ти пожелая щастие. Много ще ми липсваш, дете. Внимавай вече няма да съм край теб да те пазя. Възможно е да ви преамат като придворна дама, а в двореца е като в джунгла, не желая да ви плаша, но внимавайте.

 - Ще ми липсвате и вие и мама. Но отлично зная коя съм и какви са задълженията ми. Не се безпокойте, където и да отида съпругът ми ще бъде до мен.

 - Елиса винаги съм се гордял с теб, въпреки че нямам син, имам една прекрасна дъщеря, която ще бъде велик дипломат. Защо ли се тревожа били сте отлична ученичка.

 - Дъще – тичешком извика Йоана – ела да те целуна, едничката ми тя. Как да те дам на онези...

 - Мълчете, херцогинъо!

 - Какво става тук?

 - Просто сме тъжни никога не сме се разделяли за дълго. Объркани сме. Нека да сплета косите ти, миличка, помниш като малка само на мен позволяваше да се докосвам до копринената ти коса.

 - Ще ви оставям, до утре!

Този мъж бе преживял какво ли не, стотици пъти се е сблъсквал със смъртта, без капчица жал бе изпълнявал смъртни присъди и участвал в мъчения, а сега в очите му блестяха сълзи. Винаги се държеше студено, но не и с дъщеря си, тя бе слабото му място. Всичко би изтърпял зарад нея, мисълта за раздяла му причини болка. Затвори се в кабинета си и цяла нощ остана там да рзмишлява върху целия си живот. Сега разбра колко безсмислено е живял, поглеждайки портрета на девойката си казваше, че има нещо истинско. „поне едно нещо усмисля съществуването ми. Тя сякаш не е част от семейството ни, ангел пратен ни от небето. Как да я пусна да си отиде?“ закри лице с ръце и заплака, дори като дете не помнеше да е плакал. Само нея обичаше и така щеше да бъде.

 - Мамо ще ми липсвате.

 - И ти на нас, задължението обаче те зове.

 - Вие обичате ли татко?

 - Херцога ли? Уважавам го, разбираме се аз си знам мястото, а той не ме принуждава да правя неща против волята ми.

 - Това не отговаря на въпроса ми.

 - Нито една жена от моя род, нито от рода на Фредерик не се е омъжила по любов. Зная мечтата ви, пожелавам ви това щастие, но не искам да ви заблуждавам. Андреа не дойде на годежа – говори ви достатъчно, нали?

 - Бил е болен.

 - Не бъдете наивна, нито сте първата, нито последната. Въпрос на време е да си намерите любовник.

 - Майко! Нима вие...

 - О, все още сте дете. За това моля да си мълчите. Друг път ще говорим.

 - Не няма, вие сте лъгала баща ми. Та той ви обича.

 - Само теб, никой друг, само теб обича. И родителите си не обичаше така, както теб. Искаше син, щом те видя нещо в него омекна. Страхувах се да не ме прогони от тук. Уви отцелях, благодарение на теб скъпа моя. Прости ми, но и аз имам чувства. Как се живее по този начин. Целуваме по един-два пъти месечно, а понякога и нито веднъж. Мислиш ли, че ми е лесно. Един ден ще ме разбереш.

 - Аз ще бъда вярна на мъжа си!

 - Ще видим тази работа.

 - Заклех се!

 - Утре, за тогава запази тези клетви.

* * *

Всичко беше тъй свежо тази сутрин, светът се прероди, още от ранни зори слънцето вече огряваш цялата местност. Ако някой погледнеше от въровете щеше да види море от разноцветни наметки. Всичко беше украсено, на всякъде се чуваше смях. Беше едва осем сутринта, но вече голяма част от гостите бяха пристигнали. Постоянно се чуваха шушукания, няколко знатни дами обсъждаха атмосферата и хората, сред тях бе и сестрата на кралицата. Питаха се дали техни височества ще удостоят младите с присъствието си.

 - Мисля си, че те са един за друг, нали Мери?

 - Не знам аз бях против, момчето е проблемно не е заслужил такова бижу.

 - Тя е като кукла.

 - Не като, горкичката е една порцеланова играчка, която служи за украса.

 - Не съм съгласна – намеси се маркиза Анна Ландрафт – така говореха и за сестра ми, но успешно подпомага съпруга си в управлението. Благородник небива да се подценява без значение от пола. Историята помни велики жени. Не ни наричайте просто украшения, дори мъжете не си позволяват да говорят така имайте достойнство дами.

- Разбира се, вие сте напълно права.

Маркизата рязко се обърна, погледна тази, която си позволи да й отвърне и я погледна с изумрудените си зелени очи.

- Никой не си позволява да ме прекъсва, скъпа Мери, не се нуждая някой да ми казва, че съм права. за разлика от вас не променям мнението на всеки пет минути и държа на него.

погледът показваше пълно пренебрежение, русокосата дама стискаше зъби, въпреки че й идеше да крещи. просто се усмихна. "Един ден ще ми платите господарке, дано да не сте забравили коя е кралицата."

- Те ще дойдат, те ще присъстват.

Нямаше нужда от разяснения ясно бе за кого се отнася се съобщението. все пак кралят и семейство Фелдшалф бяха стари приятели, а булката бе приятелка на Нейно Височество - принцеса София. Макар да бе почти сигурно, трябваше да се вдигне шум и всеки се правеше на изненадан. по голямата част от тези хора всеки божи ден играеха театър. от сутрин до вечер сменяха ролите, ето този цинизъм и маскарад, ненавиждаше виконта. страхуваше се да не стане един от тях. Те бяха кукли на конци, не способни да обичат. пари, власт и земя това бе идеалът им за щастие. 

* * *

Церемонията щеше да започне в десет, въпреки слънцето днес беше поносимо,  Благородниците бяха настанени в уютни ложи, докато изчакваха да влязат в църквата. господата обсъждаха поредния дуел, а дамите някоя нова модна тендеция или някоя скандална личност. оставаше по-малко от четвърт час, очакваха се кралските особи. всичко бе готово. дооправяха тоалетите на младоженците. и двамата бяха любопитни бяха чували разни неща за себе си, отлично знаеха, че по-голямата част са измислици. Единият се надяваше спътникът му в живота да е красив и мил, а другият - грозноват, за да няма опасност да се влюби, бе сигурен, че ще е копие на родителите си.

В далечината се видяха кралските знамена, гвардията се подреди, гостите се изправиха, а няколко прислужници бяха изпратени да повикат тези, за които бе това пищно тържество.

* * *

Церемонията протече както обикновено, беше дошъл момента свещеникът да се обърне към присъстващите, за да попита има ли някой, който е против. В цялата катедрала цареше гробна тишина. 

- Щом никой не е против ви обявявам за...

- Елисавета - извика мъжки глас.

Познаваше този глас, би го разпознала сред стотици.

- Прости ми, обичам те, върнах се. не ми казвай, че съм закаснял.

единствените, които разбираха какво се случва бяха: булката, най-близките й и непознатият.

- Ето падам ти на колене. омъжи се за мен.

не последва никакъв отговор, момичето бе свело глава, не смеещо да помръдне.

"Сега е шансът ми, мога да се измъкна, а ако онова, което чух за нея е вярно. нека тя реши."

Принцеса Софи гледаше с отворена уста, не си бе предсавяла нещо подобно.

- Владимир, аз спазих обещанието си, чаках ви не две, а цели три години. спряхте да ми пишете, прощавам ви, но нищо друго не мога да ви дам. обичах ви!

- Обичахте, а сега? Бях...

 - Сгоден, зная всичко. не се ли срамувате да идвате и да се опитвате да събутирате този щастлив ден. ако наистина ме обичате поне малко - замълча, с големи усилия сдържаше емоциите си, не би разочаровала семейството си, цялата трепереше. опитваше се да овладее себе си.

тогава съпругът й я хвана за ръка, този жест я изненада, събра смелост, достатъчна й, за да довърши речта си.

- Ще си тръгнете, вървете при годеницата си. Аз вече съм виконтеса Бернаул.

 - Обявявам ви за съпруг и съпруга.

"Закъснях, за какво да живея щом ще гледам любимата си в обятията на друг. мразя те виконте..

- Херцоже, нека да се махнем от тук ще има голямо негодувание срещу вас.

 - Благодаря ви!

- Няма за какво вие сте моя съпруга и аз... много сте красива

 - Много мило, благодаря!

 - Не се смейте това не е просто ласкателство.

 - Съжалявам! - смеейки се му отвърна тя. - Нали не се сърдите?

 - Бих ли могъл?

- Очарователен сте.

"Как ще изкупя това от днес, как ще ми се довери. поне се убедих, че нищо не е останала в сърцето ми, освен един спомен за едно щастливо лято, когато се заблудих, че съм влюбена, моля се да не повторя грешката си отново."

"Ангел - какво прави с мен, погледна ли я и забравям останалите."