Като в пясъчен каданс се топят пошли мигове - не мога да ги преброя! Нищо не остава след тях. Не виждам диря, по която да се завърна. Някой е обърнал знаците - въртя се в кръг, омагьосан от обещанията, които ми прошепна преди да те открия...

Търся те и не преставам да се удивлявам на спокойната неумолимост на необратимите случайности.

***

„Порочният кръг, в който сам се набутах, започва да ми диша във врата с неспираща досада. Трябва да се освободя от оковите ти. За кой ли път позволявам да се гавриш с достойнството ми?"

Допивам поредната чаша „малко" и по погледа на бармана съзнавам, че съм поговорил със себе си на глас. Не е особено впечатлен. Навярно това му е поне стотното откровение за деня. Свличам се на земята. Някой ме поема и ме извежда навън. Преди да заровя глава в крайпътната канафка, една мимолетна мисъл прорязва остатъците от инстинкти в иначе грохналото ми туловище: "Дано поне ми оставят документите този път..." И още нещо: „Когато ми омръзне да изслушвам себе си, обещавам да стана барман, така няма да се чувам между воплите на отминаващите съдби..."

***

Денят започва обещаващо. Още няма десет, а вече двама ми звънят да им връщам пари. Как да им ги върна, като и аз имам нужда от тях?! Време е да вкарам тежката артилерия. Днес е добър ден да опитам късмета си...

Слизам от таксито и се гмурвам в безвремието на игралната зала. Тук наистина можеш да забравиш кой си. Сервитьорки в мини поли и дежурни усмивки сервират безплатно уиски и всякакви глезотийки. Отпускам се и въобще не ми прави впечатление, че тук няма часовник. Свежи крупиета се усмихват благонадеждно и приканват да пробваш късмета си. А аз го имам в изобилие днес, доказателството е в почти четворното уголемяване на купчината разпилени чипове пред лактите ми. Понеже ми омръзва да следя картите, решавам да се откажа от покера и засядам на рулетка. „Воазен, орфанс..." - играя само устни залози, защото подозирам, че ще падна върху масата, ако се наложи да залагам сам.

Печеля! Като бонус една малка безсрамница се е лепнала за врата ми, но не мога да губя време в размисли откъде се пръкна. Сигурно е от контингента, бас държа, че е в комбина с охраната...

Продължавам да печеля. Дори не знам колко в пари, но накърненото ми самочувствие изпробва предела на замъгленото ми от алкохол съзнание и продължава да залага...

***

Чувам нечий телефон, който звъни много упорито. Позната мелодия. Тихичко си я припявам и залагам: „Тиер по четирсет и пет!" - много се кефя на този залог, трудно се смята, но крупието е печено, веднага слага точната сума... и пак печеля.

Телефонът започва да ме дразни. Звъни ли, звъни...

- Е, муце, нема ли да дигнеш... телефона, де? - мацката на врата ми се смее безмозъчно.

Дигам го. Колежката от института. Пили ми за една предстояща конференция.

- Добре, де... добре! Ще се опрвим утре... Ще дойда, да... в провинцията съм - щипвам мацката и се усмихвам на остатъците от хумор по изпосталелите гънки на мозъчната ми кора.

- Е, айде, що не рекнеш, че съм от квартал на София?!

Я, мацето можело да мисли. Само как ме разконспирира...

***

На сутринта съзнавам, че е проявила част от неподозираните си качества. Започвам да разтребвам мръсните чаршафи и се смея - този път на отчаяните опити на котарака ми да се измъкне от нещо, наподобяващо корсаж... не знам чий е. Парите ми са на място, поне толкова, колкото ми се ще да имам. Добре, време е да се разплатя. Взимам бърз душ и тръгвам да поправя грешките си.

***

Задръстване. Нормално. Паля цигара от цигара. Дали да не се пробвам в насрещното?!... Не ми стиска. Изчаквам си чинно реда и се опитвам да подредя мислите си. Трябва да изпратя пари на нашите - непременно, откакто мама не работи, им е много трудно. После трябва да се обадя на Ева - може да почака! Само да не вдигне квадратният й съпруг или майка й, че ми е спукана работата. Последния път само аз си знам как се покрих от досадните й роднини. Трябва да се появя и в института - непременно, иначе ще ме изхвърлят... Май трябваше да свърша още нещо, но нетърпеливо  бибипкащите коли зад мен настояват да не им се пречкам. Форсирам. Нещо удря колата ми. Изскачам като зашеметен, пред очите ми се разкрива грозна гледка - размазано коте. „Добре, че не е човек!" - се успокоявам мислено и отивам да си измия колата...

***

Докато си пия кафето на автомивката, си давам сметка, че отдавна не съм ходил на театър.

Чудно нещо е човешкият мозък! Така, натрапчиво и уж между другото, те перва с поредната си необходимост, че не рядко усещаш как всъщност насилва егото ти да върши едни или други неща. Знам си аз, че не трябва да се слушам, ама пусти глад! Да ме бяха формирали по-непретенциозен моите родители, за да мога по-лесно да се примирявам с нуждите си...

Колкото до театъра - може да почака...

***

Обаче срещата не може да чака. Тябва час по-скоро да върна парите. Иначе ще ме нарочат и може някоя сутрин да събирам разчастения си котарак пред блока...

Въпреки непредвидените ситуации, успявам да се вместя във времето. Дебилът ме чака с дежурната си свита и пудела в ръце. Докато приближавам до масата му, си мисля за цената на лъскавия ланец - дебел, колкото ръката ми и който незнайно защо, винаги върти между пръстите на свободната си ръка. „Колко ли струва?!"

Оня като че ли налучква терзанията ми, защото казва:

- Ако можеше да си го позволиш, нямаше да се виждаме при тези обстоятелства!

Мълча. Сядам като пред съдебни заседатели и подавам плика. Показва ми с поглед да го сложа на масата. Една от горилите му се присяга и брои. Точни са, заедно с лихвата.

- Май си спечелил, а? Тръгнало ти е, значи! Винаги съм насреща, само свирни - знаеш на кого...

Знам, но не мисля да пробвам. Тръгвам без да отроня дума. На вратата ме спират маскирани. Само това ми трябваше. Всичко става за секунди. Бързо и неочаквано, без изстрели. Няколко полицаи влизат след спец отряда и закопчават дружинката. Понеже не будя подозрение, само ме придърпват към стената, за да не преча на ареста. Само, че Дебилът си мисли, че имам пръст в тази работа. Личи по погледа, който ми хвърля, преди да ги изведат от заведението. Сигурен съм, че присъдата ми е в кърпа вързана.

Бягам. Махам се от полезрението им. Докато шофирам напосоки, се опитвам да насоча внманието си над идеята да напусна страната...

***

Лежа под „Дървото на живота" и пуша трева. Кръстихме го така с Ева, когато бяхме малки. Тя беше домъкнала някаква стара гума от някъде, която успяхме да вържем на големия клон и стана чудесна люлка. Стояхме тук с часове...

Когато беше тъжна за нещо се сгушваше в мен и се оставяше да я галя по косите. После й минаваше и ме караше да я люлея по-силно и по-силно. Мечтаеше за люлка на Луната. Не знам защо й обещах. Сигурен бях, че е невъзможно. Обещавах й и други неща, които също не изпълних. Може би затова не остана до мен...

Пуша си. Не мисля да се боря. Така ми е добре... Само, ако можех да избягам малко по-далече... по-назад... някъде в детството...

02.03.08

Пловдив