Малкото момче вървеше към пътя за дома, когато на улицата видя как всички хора бяха вперили погледа си върху един старец. На пръв поглед, той беше с посивяла брада, скъсани дрехи и изнемощял вид. Хората от селото го наричаха лудия старец. На сред улицата той обикаляше с празна кесия в ръка и крещеше за помощ. Хората го подминаваха и го гледаха с отвращение. Един ден, аз реших да отида при него и да разбера, кой всъщност е той.
- Защо си сам дядо, няма ли кой да ти помогне?
- Ех, момче изминаха много години откакто никой не ми беше задавал този въпрос. Спомням си, когато аз бях момче като теб. Бях изпълнен с надежди, имах своя свят на мечти където реалността ми бе чужда.
- Защо хората от селото ти казват, че си луд?
- Ха, мило дете всички сме луди, но най-болните сред тях сме ние реалистите. Ние сме най-тъжните хора на света, защото знаем ,че сме нормални, но живеем в свят на безумие, който не може да променим.