Откакто свят светува, хората са се стремяли да намерият своят идеален свят. Своят... „рай”, както те го наричат. Само една много малка част от тези същества бе осъществила тази своя мечта и бе останала разочарована от крайния резултат. Това ли беше раят? Това ли беше мястото, към което всички се стремяха през живота си? Едва ли...
 Естествено имаше и такива, които бяха доволни от това, което са намерили и постигнали. Рай... за тях – олицетворение на мечтите и стремежите им, за мен... просто едно изгубено пространство. Или поне беше изгубено допреди да си променя така драстично мнението.
 
 Дълго време бях обикаляла безцелно по улиците. Бях се отказала тотално от живота с родители ми. Тази част от съществуването ми представляваше затворена страница в историята ми. Никога повече нямаше да я отворя, защото не си заслужаваше да рискувам. Животът ми се развиваше монотонно, всеки ден минаваше като лента на филм, която се превърта всеки път до началото и започва наново.
 Нищо нямаше същото усещане. Не и когато нямаш цел в живота си... кафето нямаше вкус, цигарите също... животът ми бе безвкусен и разрушен във всичките му аспекти.
 Живеех сама и жалкото ми съществуване се осмисляше единствено от мисълта на кой филм да отида в петък вечер. Поне един от навиците ми не си беше отишъл с времето – да ходя на кино. От филмите черпех нужната ми информация и единствено те ми доставяха някакво удоволствие.
 По време на дългите градски нощи, хиляди въпроси нахлуваха в главата ми, а единственото, което правех за да си отговоря на тях, беше да гледам в тавана. Разсъждавах често над това какво ли ще стане ако изведнъж реша да сложа край на живота си. Какво ли щеше да стане, ако изпратя душата си в Нищото?... Какво беше това „нищо”?.... Толкова много и все важни въпроси, или важни поне за мен, вълнуваха съзнанието ми през нощта, че рядко спях, когато бяха нормалните часове за сън.
 Работа ми беше олицетворение на скуката... цял ден, закотвена пред един монитор, аз стоях и гледах всякакви видове сметки, с надеждата да открия поне една грешчица в тях и да заслужа нищожните пари, за които работех. Шефът ми беше... и аз много дълго време се чудех как да го опиша и стигнах до заключението, че „стиснат кучи син” бе най-доброто определение за него.
 Но нищо нямаше значение, парите ми бяха достатъчни да живея горе-долу, колкото да не е без хич... преживявах... все някак...
 
 През злощастна вечер, една от многото ми такива вечери, бях решила да стигна малко по-далеч в среднощните ми бродения. Бях потънала в мислите си и незнайно как тръгнах по пътя извън града, който минаваше покрай гората. Ей, така! – краката ми сами се движеха и ме отвеждаха... нанякъде.
 Една след другата, цигари догаряха между пръстите ми, след като няколко пъти си бях дръпвала. Задържах дълго време дима в дробовете си, с надеждата да ме отрови колкото се може по-бързо, но, уви...
 Вървях, аз, покрай гората и колите ме подминаваха бързо, сякаш бях пътна табела. Сенките ми се издължаваха и след това изчезваха с отдалечаването на фаровете. С колите си отиваха и въпросите ми...
 Алкохолът в кръвта ми бавно проникваше до върховете на пръстите ми и ме замайваше все повече и повече. И тогава поех през гората.
 Винаги ме е било страх да минавам от там, но в това ми състояние... не мислех особено много от какво ме е страх и от какво не. Минавах покрай стволовете на дърветата и от време на време се подпирах, за да запазя главата си вдигната. Влажната почва хлътваше под краката ми и ме замъкваше навътре. Препъвах се в корените на заобикалящите ме дървета и всичко ми изглеждаше толкова познато и привлекателно, че се плашех от самата себе си. От шубраците долитаха странни шумове, а листата хвърляха причудливи сенки по земята, като придаваха дълбочина на цветовете й. А аз вървях ли вървях...
 По едно време зад мен чух смях. На фона на дървесните гласове и вятъра, това нямаше как да го сбъркам... отчетлив и смразяващ страх. Откакто бях тръгнала през гората, не бях изпитвала такова чувство... сега усещах как дърветата се събират около мен и ми устройват засада. За първи път от години усетих паника, която се качваше все по-нагоре и по-нагоре в гърлото ми докато не излезна под формата на писък. Отново се разнесе зловещият смях...
 Аз побягнах. Бях затворила очи и тичах с ръцете напред. Отмятах клонките от главата си, а те оставяха кървави дрезги по ръцете и лицето ми. Тичах сигурно в продължение на няколко минути, а ми се сториха цяла вечност. И през цялото време зад мен звучеше зловещият смях... дълбок и гърлен... смразяващ.
 Спънах се в и се проснах по лице на мократа земя. Останах да лежа на шумата, с надеждата нещото, което е зад мен просто да отмине. Стиснах очи и се замолих... не се бях молила от години.
 Тишина... навсякъде около мен. Опастността беше отминала и аз бавно, но сигурно, отворих очите си. И я видях... пред мен. Нещо, което не бях виждала от детството си. Дори не помнех името й...
 Ето... тя сега пърхаше пред мен, а тъничките й шарени крилца не издаваха почти никакъв шум. Тя кацна на едно листо пред лицето ми и се вторачи в пространството пред себе си. Сиянието й беше прелестно! Синият цвят проникваше като отрова в мрака наоколо, а сивият разпръскваше последните остатъци от него. Всичко това се сливаше в една невероятна черно-бяла дъга, която заигра навсякъде около мен.
 Как се казваше това същество, толкова красива и непозната за мен в този момент?... Беше ми на езика. Думата си стоеше там и не мърдаше, а аз все по-настойчиво се взирах в животинчето пред мен и се мъчех да произнеса името му. А то... седеше най-необезпокоимо на листото и бавно помръдваше крилцата си.
 - Пеперуда! – изтръгна се най-накрая от мен тази дума и прозвуча като звънлив писък из гората.
 Пеперудата запърха с крила и започна да се отдалечава от мен. Аз станах и я последвах. Вървях бързо след нея, запленена от красотата й и за първи път... се чувствах наистина щастлива, изпълнена с мечти и надежди, каквато бях като дете. Следвах я и не се страхувах от нищо, а усмивката на лицето ми не изчезваше.
 Озовах се пак на пътя с колите, който беше опустял. Колко ли време бях прекарала в тази гора? Но сега не търсех отговор на въпроса си. Пеперудата започна да кръжи на едно място и аз се спрях. За момент се спря пред лицето ми, поръси ме с блестящ прашец и отново побягна към гората...
 Аз седях и гледах след нея, докато не си дадох сметка, че това... беше най-прекрасното ми изживяване досега. Красотата се беше докоснала до мен, макар че с какво бях достойна за това?... Дълго време след това се бях чудила дали пеперудата беше истина или бе породена от замаяната ми глава. Никога не узнах, но нещото, което разбрах, бе... че аз бях една от щастливките, открили изгубеният рай.