-----

Дните минават безшумно покрай мен и не могат да бъдат спрени. Карам както си знам. По-точно се мъча да съчетавам духовния  напредък с жалкото си всекидневие, от което не мога да да се откъсна. Сутрин започвам с опитите  си за медитация, а вечер свършвам в някоя кръчма или лежейки в пълно бойно снаряжение, загледан в белия таван.

Тази вечер съдбата, която ме мъкнеше  насам-натам, ме запокити  в другия край на града, в едно студентско  общежитие, принадлежащо на техническия институт; по-точно попаднах на някакъв купон с една позната, която познавах от един езиков курс и с която  бяхме по-скоро на здравей-здрасти, както и да е.  Купонът беше смразяващо скучен и бих извървял  отново пеш цялото това разстояние до моята стая в другия край на  града, ако не таях надежди, че евентуално можем да правим секс с тази  моя позната. С една дума се надявах, че съдбата ще бъде благосклонна към мен и ще ме прати в нейното легло.

Купонът, като казах, беше скучен или поне за мен беше такъв. Реших да заговоря моята позната с цел да опитам почвата за след купона.

- Тук ли живееш?

- Да, защо?

- Защото... защото... не знам къде ще спя, а живея на другия край на града.  

- Искаш да кажеш да те взема при мен?

- Да, това искам да кажа.

- Имам само едно легло в стаята си.

- Е, ще спя на земята.

Онази кимна  неопределено с глава и се обърна към своята съседка, питайки я нещо, след което отново се обърна към мен и ми подава чашата си:

- Напълни ми малко коняк, ако обичаш.

Услужливо ù наливам коняк в чашата изпречила  ми се бутилка.

Тя я вдига нагоре  и преди да отпие, ме поглежда:

- Хайде да се чукнем.

- Наливам и в моята чаша, след което се чукаме.

- Ти до университетското общежитие ли ще ходиш? – пита ме тя, след като отпива.

- Чак до там.

Тя изведнъж става сериозна и съзерцавайки светлината от лампата в чашата си, казва, без да ме поглежда:

- Мога да те взема, но ще спиш на земята... ако искаш.

- Не съм мислил, че ще спя другаде.

- Добре - обръща се тя отново към оня с китарата.

- В коя стая си - попитах я след малко.

- Осемнайсет - четири А.

- Като тръгваш тогава, обади ми се.

Тя кимва, без да се обръща към мен. Купонът  продължава. Китарата поспря за малко. До мен се води някакъв  разговор:

- Плямпаш глупости... кой ще ти ги даде!

- Ще видиш и двайсет мога, ако съм настоятелен...

- Говориш смешни неща...

- Басираме ли се?

Други гласове:

- Вас, изкарай оная руската...  оня  романс де... как  му беше името...

- Кой точно?

- Оня, дето го пя оная вечер на рождения ден на  Светла.

- Не се сещам...

Звън от чаши. Препълнени пепелници, полупразни бутилки, недопити чаши. Някой включва  касетофона. дискомузика: тум-тум-тум. Започва да ми призлява. Обръщам се към дамата, с която ще спя довечера; дали ще мога да я чукам тази нощ? Най-вероятно, щом ме покани. Поглеждам крадешком краката ù, обути в черен ластичен клин; за жалост покривката на масата пречи да видя по-подробно в детайли как изглеждат. Цялата ми сила се събира в слабините, обзема ме възбуда; дали има хубави гърди и бедра? Якето пречи да  да се вият гърдите ù. Някой изключва касетофона. Оня с китарата пак започва да дрънка... Пак поглеждам моята съседка: поиска ми се да я погаля леко с ръка, това чувство ми дойде съвсем спонтанно и едва се овладях да не го направя. Притежателката им се вживява в песента и прави някакви опити да припява  с онзи. Минава ми през ум, че ако направя това, най-вероятно  ще разваля работата  за тая нощ. Паля цигара и търкам очите си, раздразнени от дима. Кутията, от която взех, със сигурност не е моята. Моята се търкаля празна на масата и  поне половината не съм изпушил аз. Купих я преди малко, преди да дойда тук Както и да е.

- Да не ти се приспа вече - пита ме моята позната.

- Донякъде, да.

- Няма страшно, ей сега ще станем и на мен не ми се стои вече тука.

Докато дърпам от цигарата си, си мисля как ли би изглеждала съвсем без дрехи. Малко след това онази смачква цигарата си, което приемам като сигнал за тръгване. Преди да изляза, вземам  от първата изпречила ми се кутия няколко цигари, за да има какво да пушим след евентуалния сеанс Познатата ми се сбогува  с някакви си от компанията, обещава на някаква да ù се обади утре към обяд. На излизане някаква мацка, която слабо познавах, ме спира и ме пита за една моя колежка, дали още  живее в общежитието, в което живея и аз. Беше от този тип жени, за които мъжете сме убедени, че между бедрата си държат паспорт за небето. Много засукана мацка с една реч. Започваме да говорим. Дали пък тази също не ми е навита? Ама, че работа. Как да стане така, че да мога да изчукам и двете? Докато моята позната ме чака, вече явно нетърпеливо, аз ù вземам телефона и се опитвам да си уредя с тази някаква евентуална среща за утре под  невинен предлог. Моята позната вече явно нервничи. Сбогувам се с мацката и тръгвам. Излизаме в коридора, усещам някаква студенина в моята позната, която одеве я нямаше.

- В съседния сектор съм - казва ми тя и аз тръгвам пред нея нататък. Дълъг коридор. Някакво стълбище надолу, след което отключва някаква врата и ми прави място да вляза вътре.

- Ти ще спиш на земята - обръща се към мен тя още с влизането.

- На земята ли? – питам искрено учуден аз.

- Нали така се разбрахме - подхвърли тя, докато си оправяше леглото.

- Ти си луда, как мога да спя на земята?

- Не мога да те пусна при мен в леглото!

- Защо да не можеш?

- Ясно защо.

- Кое му е ясното.

- Искаш ли да спиш тук, или да си ходиш - обръща се рязко към мен тя.

Защо, по дяволите, ме извика, сигурен бях, че иска секс. Женска работа.

- Е, нищо няма да ти направя - малко уморено се обръщам към нея.

- И да искаш, нищо не можеш да ми направиш!

Поглеждам я учудено.

- Добре - казва след малко тя, след като е размислила секунда преди това - леглото е достатъчно голямо, можеш да легнеш, но да не си помислиш нещо!

- Нищо няма да си помисля - казвам аз обнадежден. Събличаме се  се на тъмно. Първо лягам аз от вътрешната страна, след което тя преди това вдига внимателно завивките от вътрешната страна, завивайки се плътно с одеялото. Тишина. Очакването витае във въздуха. Решавам да го прекъсна с един жес,т като протягам ръка, за да  я погаля по бедрото. Първо докосвам ръката ù: тя не помръдва. Спускам се по-надолу към гърдите, но тя  отмества ръката ми, после се обръща рязко към мен:

- Ти ще спиш ли! Казах ти, нищо няма да стане!

Отдръпвам ръката си, за да  я наместя този път по-смело между бедрата ù.

Този път тя скача от леглото и почти крещи:

- Виж какво, ако ще ми правиш тези номера, по-добре си върви!

- Какви номера? - невинно питам аз.

- Същите!

- Не са номера!

Онази ядосано се обръща към мен:

- Да си беше хванал някоя там на купона... като не можа да хванеш, се спря на мен! Само че няма да ти мине номера!

Май желанието ми да правя секс с тази се изпари.

- Добре де, както искаш, все ми е тая... дай да запалим по една цигара... в горния джоб на якето  са... виж там.

Стоим, легнали на дистанция един от друг, и пушим. Онази започна да говори за някакъв неин приятел, с когото скоро се разделили. Хич и не я слушах, пушех и се ядосвах защо останах. Онази продължава да ми лази по нервите:

- Ти въобще не си мой тип и въобще не ме привличаш сексуално. Аз самата си подбирам много внимателно мъжете, с които спя...

Усещам как в дъното на душата ми като тънка нишка  отначало започва да се прокрадва злоба и постепенно  изпълва цялото ми тяло; вдига се по-нагоре, докато накрая ме превзема целия. Онази продължава  да говори.

Прекъсвам я:

- Значи, според теб, не си подхождаме? - този, който казва тези думи, не е предишният аз, а някой друг, който не признава никакви норми и ограничения, а има право на всичко, което си пожелае.

- Разбрахме се по този въпрос - казва тя, когато слагам  ръката между бедрата ù. Но този път я прекъсвам безцеремонно:

- Ти ще спиш с мен, защото го искам!

След това се нахвърлям върху ù; отдолу онази се съпротивлява енергично, май иска да ме уплаши:...

- Пусни ме, ще те съдя,  ако ми направиш нещо! - задъхва се тя - ще те дам на прокурор... ще влезнеш в затвора...

Това вече отприщва всичкия ми гняв и сега вече не мисля за нищо друго, освен за това как да я смачкам; нахвърлям се с удвоена сила върху ù. Усещам как се късат бикините ù. Чувствам как съпротивата ù замира постепенно; виждам страх в очите ù; напълно се е предала, защото вече не се съпротивлява, а само повтаря:

- Моля те, успокой се, моля те, успокой се...

- Намествам се удобно между краката ù. Мъча се да проникна; усещам как влизам бавно навътре и все по-надълбоко;  започва да се намокря. Започвам да я клатя бясно, понеже ме обзема някаква убийствена възбуда; тя отначало не взема никакво участие и просто стои отдолу и чака да я пусна, но постепенно започва да ме прегръща; вкопчва се. Усещам как превъзбудата ме превзема целия. Свършвам;  доста бързо, за разлика от друг път, сякаш с еякулацията изтича  и цялата ми предишна сила. Тя явно го усеща, защото ме отхвърля  и скача от леглото, после набързо навлича роклята си и изскача навън. Оставам сам в леглото. Къде отиде? Дали ще се върне? Ами ако е отишла при приятеля си? Бях я виждал да се разхожда с един доста здрав момък подръка...

Ами, ако сега тоя същия дойде тук?... Ставам бързо  и започвам да се обличам. Готов съм за секунди. Отварям вратата внимателно и поглеждам: няма никой. Излизам навън от общежитието и свежият въздух се плисва в лицето ми, но заедно с него в главата ми  се настанява  неканената мисъл и вече не иска да излезе оттам: ами ако утре тя отидеше и се оплачеше в полицията, че съм я изнасилил - това донякъде приличаше на изнасилване. Всъщност защо да е изнасилване, чувал съм, че изнасилването било голяма травма за жените, на тази определено ù беше приятно.  Най-вероятно не е.

Всъщност не съм съвсем сигурен, все пак прекалено бързо изчезна и не можах да преценя как ù се е отразило. Майната ù. Лошото е обаче, че тази мисъл не ме оставя  на мира; в главата ми започват да се въртят подобни  истории на случаи с невинно осъдени мъже, обвинени в изнасилване. Даже имах един съученик, който влезе за подобно нещо в панделата. Всъщност не съм сигурен дали беше невинен. Не, наистина не трябва да се разделям с нея така, ще отида  да се обясним и по някакъв начин да смекча нещата. Връщам се обратно по дългия  коридор. Отново няма никой. Дали се е прибрала? Натискам дръжката на вратата - заключено е. Ами ако  не е сама. А с онзи приятел, здравеняка?...

Почуквам... никой не отговаря. Ослушвам се. Нищо. Пак чукам. Никакъв шум... Не, по-добре да си тръгна, в края на краищата тя ме прие при нея и трябва да е луда да  се оплаче на полицаите. Прибирам се, изпълнен с доста противоречиви чувства и още толкова съмнения.

На другия ден, със събуждането си, като зъл демон изплуваха събитията от предишната нощ. Снощните страхове, че мога да бъда съобщен в полицията и евентуално  бездушното правосъдие да ми наложи някаква  присъда при условие, че нямам пари за адвокат или да излезна под гаранция... С една евентуална присъда идваше и краят на надеждата ми за спасение от този шибан свят, това значеше да прекъсна пътя, по който поех. Не, не, това не трябва да става. Поглеждам часовника си: няма осем. Решавам да направя нещо друго, ще отида при полицията и ще я чакам. Навличам дрехите си  и хуквам към полицията.  Стигам до масивната сграда на полицейското управление и куквам отпред. Как да разбера дали тази свирка е идвала тука рано сутрин. Решавам да я  чакам, ако толко държи да ме вкарва в панделата, ще доприпка тука рано-рано. Стоя и пуша: не се появява никой. На третата цигара ми омръзва да кибича и решавам да направя нещо. Само че какво? Запътвам се към входа на полицейското управление (трябва наистина да направя нещо за свое успокоение) без да съм сигурен какво точно ще обяснявам на оня, който е на портала. Все нещо ще измисля. Отварям вратата и надзъртвам в портиерната: оттам ме гледа някакъв бездушен чиновнически поглед - портиерът. Който, като ме вижда, ми задава въпрос:

- Кого търсите?

- Искам да внеса едно оплакване - отвръщам.

- За какво се касае?

- За изнасилване.

Оня вади лист и химикалка:

- Кой е потърпевшият - пита той, готвейки се да записва.

- Жена ми.

- Трите и имена и къде е станало това?

Измислям набързо три имена, но затова къде е станало, казвам, че не знам.

- Кога се е случило - вдига пак глава оня.

- Снощи.

Онзи вдига телефона и набира някакъв номер:

- Господин полковник, тук има един гражданин, иска да внесе оплакване... изнасилили са жена му.

След като съобщава всичкото това, оня става и ми казва:

- Вървете по коридора... вдясно... третата врата вляво.

Тръгвам по коридора и чукам по указаната ми врата.

- Да - чува се отвътре.

Натискам вратата и влизам; досега никога не бях влизал в полицейско управление, затова и ми е било любопитно какво представлява отвътре; стаята в сиво и почти никаква мебел с изключение на маса и два стола. Явно тук се извършват  разпити; интересна ситуация, сега този ще ме разпитва.

Срещу мен стои запазен мъж на около 45-годишна възраст, гледайки ме изчаквателно. Кани ме да седна.

- Слушам ви - започва първи той.

- Вече разбрахте, предполагам, че става дума за изнасилването на жена ми.

- Кога е станало това?

- Снощи.

- Познавате ли извършителя?

- Да.

- А имената му - вдига глава той.

- Само малкото... казва се Иван - започвам да фантазирам аз.

- Как е станало?

- Ами мисля, че е отишла у тях.

- Откъде се познават?

- Мисля, че са се познавали, още отпреди да се оженим.

Онази вдига глава и подозрително ме поглежда една-две секунди, след което ме пита:

- Сигурен ли си, че става дума за изнасилване, а не да речем за прелюбодеяние?

Сега изведнъж осъзнавам не само абсурдизма и илюзорността на ситуацията, но и на целия този шибан живот; седя тук и без да искам се вживях в ролята на  съпруг, чиято съпруга са изнасилили и дори забравих за целта на посещението си. Решавам да прекратя този театър и да се измъкна навън. Придавам си вид, който трябва да изразява известно колебание и съмнение.

- Все пак не съм сигурен.

- Е, добре - продължава онзи - има ли някакви отпечатъци от скъсано  бельо, следи от  борба и т.н.?

- Ами... не знам - сега се сетих, че снощи на онази ù скъсах бикините. Трябваше  да ги взема и да ги хвърля някъде, а сега тя може да ги използва като доказателство срещу мен.

-23-

- Най-добре елате със съпугата си, все пак тя е потърпевша и тя трябва да представи нещата както са били - прекъсва размишленията ми полковника.

- Значи със съпругата - тръгвам с облекчение навън, като се сбогувам и обещавам да дойда  в най-скоро време с въображаемата си съпруга.

- И колкото по-скоро, толкова по-добре - отсича полковникът вместо довиждане.

- Защо да е по-добре? - питам аз, спирайки се вече на вратата.

- Как защо?... Отдалечаваме се от момента на извършването на деянието, заличават се следи и т.н.

- Аха...  добре, добре... най-късно утре ще дойдем с моята съпруга...

Излизам навън с облекчение от факта, че онази не е идвала тук. Ако толкова държеше да ме натика зад решетките, щеше да доприпка тук рано-рано. Все пак до обяд можеше да дойде,  но е малко вероятно. Минава ми мисълта да се изкача на терасата на панорамния бар, който се намира точно срещу полицията и докато си пия кафето, да наблюдавам тая дали няма да се появи отнякъде. Речено-сторено. Качвам се горе  с асансьора и се запътвам директно нагоре към терасата на бара; днес е необичайно топло за сезона и решавам да  постоя горе на терасата т.е. на открито и да наблюдавам града отгоре. Паля цигара, наслаждавайки се на слънчевия февруарски ден; пред мен се разстилат тесните улички; дребни хора щъкащи насам-натам. Всмуквам от цигарата си и очите ми се премрежват, вероятно е от ниското кръвно. Минава ми мисълта какво ли би станало, ако да речем скоча оттук: мислено виждам размазаното на асфалта тяло с обичайната локва кръв до него и учудено стреснатите физиономии на разни идиоти, неизбежен атрибут към подобно зрелище. В такива моменти  на всеки от тях му става неприятно, но не от някакво истинско състрадание към това безжизнено тяло, а по-скоро, защото подсъзнателно се отъждествява с него - и не в друго, а именно  в това, че е смъртен. Накрая  ми омръзва да зяпам и се откъсвам от терасата, като се настанявам на най-близката маса. Сервитьорката идва и аз и поръчвам кафе с кола, обичайната поръчка на убийците на време. Случката от снощи, слава-богу, напълно избледня в паметта ми и дори не си правя труда да гледам от терасата, дали онази няма да мине отдолу по пътя за полицията. Сигурен съм, че няма да мине и това сигурно се крие като причина най-вероятно в слънчевото време навън, което напомня  за по-скорошното идване на пролетта. Кафето ми пристига на масата; докато пуша и отпивам от него на равни глътки, погледът ми блуждае, свободно обхождайки  масите на заведението. По едно време се спира върху преметнатите крака на дамата, стояща  на отсрещната маса; дълги хубави крака, обути в  чорапогащник на точки и ботуши с високи токчета. В дъното, където завършват, се вижда  бял триъгълник - част от бикините ù явно. Какво ли се крие под тези бикини? Влагалище, покрито с гъста мрежа от кръвоносни съдове, женски полови секрети и т.н. Онази вижда, че зяпам  между краката ù, но се прави, че не забелязва погледа ми; напротив - по начина, по който  стои срещу мен. ми загатва за някакъв таен заговор между мен и нея, един вид тя отявлено ме кани към дискретно вглеждане  в нейните бикини, или още казано  ексхибиционистка и воайор - напълно си паснахме. Само че аз предпочитам  да я чукам, а  предполагам и тя. По едно време ми омръзва  да гледам тези крака и започвам да виждам как те остаряват, като всяка обикновена човешка  плът, и се разлагат и изчезват в нищото. Господи, колко преходни са тези крака! Погледът ми  започва отново да се шляе по масите; сега обаче няма къде да се спре; по-точно спира се на догарящата цигара в пепелника и т.н. Божичко, как да се измъкна от този театър. Отчаян изпивам кафето си набързо и се измъквам от заведението. Отправям се към общежитието, без никаква идея как ще убивам времето през останалата част от деня.

----