Изкривяванията на времето
Кълна се! Чувствата емигрираха безутешно. Капка разсъдък, разсеяна... без фокус, без щрихи дори. Изпъдена. С непринуденост сляпа. И виновно горящи почерци.
Казвали са ми, че болезненото ражда презрението... Изцелена, бездушевна търся крилатото величие на вятъра. Опарен е сега. Вятърът! Водач на залутани гърла. И говори ми объркано, със междуметия. Вокалите се сливат в усещания... И крещиш, но виковете са продупчени.
В далечината долавям хлипащи отчаяния – загърбени. Обърнах гръб и на намеците. На непознатите. И на плоските прибързани заключения. Плюя на дълбоката нищожност, вкоренена в мозъка на предубедените. И видимо не се пречупвам. А вътре... вътре е ехо от смирение.
Срамежливи лъчи ме поглеждат от очите ти. Не ме гони. Няма да бягам. Само исках да кажа, че съм измислена. Проекция на дишането ти. Появявам се в интервалите – бездиханните...
Небето се вряза във вените. И изстена ранено. Ранени бяха и онези дни – големите. Когато се впуснахме в надпревара със времето. Сега е бременно. И диша тежко...
Не искам громкост и топовни набези. А тихо забелязване. Разпознаване в сиви очи... Благодарност е слабо понятие и привидно порастват криле. Но безгласна замрях в непонятност. Не следва ли обагрено флиртуване с остра сетивност? И щрихи – сладострастване?
За мен остана безконечния бяг, вплетен в моментно разливане...
Утопична ли се явявам в хода на дните ти? Изсънувана. Реална. Пречупила призмата на догадки наяве... и никому вдишано обещание...
Казват, че от сълзи не натежават крилете. Тогава може би олющих ги от пърхане. Неспособност да заровя дори и виновното. Заемащо плътни пространства.
Не говоря. А колко обичам, нали? Грамофонно звучи само проклятието. Проклинаш ме. А любиш с очи...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ралица Стоева Все права защищены
