- Какво, по дяволите, правиш тук? – изпищя Далия, а лицето ù поаленя от ярост. -  Не ти ли стана ясно, че не желая да те виждам повече?

- Знаех си, че не си от най-непорочните девойки, с които съм бил, но не предполагах, че до такава степен владееш курвенските номера – изсмя ù се в лицето черноокият млад мъж и скръсти ръце пред гърдите си. – Поне да беше имала малко достойнство и да ми го беше казала в очите. Но явно при теб всичко става зад кулисите.

- Още от самото начало трябваше да си наясно, че за мен си просто един каприз! – тя вирна брадичка и се притисна към неспособния да помръдне Аделин. – Намекнах ти го по толкова хиляди начини, че трябва да си пълен глупак да не си го осъзнал!

- Скъпа, не знам с какви мъже си имала работа досега, ама аз съм директно животно и от тънки намеци не разбирам – изсъска той. Изглеждаше готов да я удуши.

- Толкова по-зле за теб! – изкрещя тя в отговор и тропна с токчето си. – От това по-ясно не виждам как ще стане. Махай се веднага! Аделине, ако продължава да нахалства, извикай полицията.

Аделин се чувстваше като хванат между два огъня и усещаше как нещата щяха да излязат извън контрол, ако не се намесеше и не въдвореше ред. В крайна сметка те бяха просто двама млади с по-гореща кръв, но той бе възрастният и трябваше да ги обуздае.

- Далия, стига! – заяви той твърдо. – И ти също престани! Не му е мястото да се разправяме по този махленски…

- Не виждам по какъв друг начин! Тя отказва да говори с мен, а най-малкото ми дължи обяснение, ти ù се правиш на куче-пазач. Притеснява те какво ще си помислят съседите, а? Че ще чуят тая мръсна историйка?

- О, имай малко достойнство и се махни, че не само ме дразниш, ами ще подам и оплакване срещу теб! – озъби се девойката, готова да му издере очите.

- Млъквайте и двамата! – извика рязко Аделин, от което и двамата потрепериха. Вече и той се бе ядосал. – Няма смисъл да си крещим на стълбите. Нека влезем вътре и ще си поговорим като големи хора. Момчето е право, Далия, макар да прекалява.

- Хайде, ако обичаш не ми дръж сметка, чичо! – изсмя се подигравателно Борис.

- Та, както казах… - процеди през зъби фотографът. – Да влезем вътре и там ще раздаваме правосъдие.

- Аделине! – отчаянието си личеше в гласа на Далия и тя вкопчи ръцете си в ръкава му. – Защо се поддаваш на елементарното му изнудване? Той нищо не може да ни направи. А аз нямам за какво да говоря с него.

- Далия, Далия… това така и не успя да го научиш… Като бягаш от отговорност нищо няма да решиш. Искаш проблемът да нарасне още повече? Хайде, да влезем и да поговорим спокойно.

- Добре! – изрепчи се тя и изсъска яростно към самодоволния Борис. – Но знай, че го правя само заради него! Що се отнася до теб, всичко между нас е свършило.

- Веднъж и от тебе да има някаква полза! – промълви иронично той към по-възрастния мъж. Аделин само сви рамене. Едно дете трудно щеше да го изкара вън от релси.

Той отключи апартамента и когато тримата се вмъкнаха вътре напрежението се сгъсти като мъгла около тях. Далия хвърли палтото си на канапето и се настани грациозно на любимото си кресло. Скръсти ръце пред гърдите си и нацупено извърна глава. Аделин застана до барчето, застинал в очакване, тъй като не бе сигурен какво трябва да каже или направи в подобна ситуация. Не знаеше дали въобще мястото му е там. Но ако ги оставеше, тези двамата щяха да се избият.

- Абсолютно нищо ли нямаш да ми кажеш, Далия? – раздразнението на Борис бе нараснало още повече от нейното упорито мълчание. – Ей така си хващаш някого, защото в момента ти е потребен, да предизвикаш ревност, да получиш нещо… и после го захвърляш без обяснение? Така ли ти харесва?

- Не се изкарвай невинната жертва. Сигурна съм, че и ти си правил този номер на доста хора.

- Ох, да, любимото ми. Крадецът вика „Дръжте крадеца!” – той наведе очи. – За глупак ли ме мислиш? А ти? – посочи към Аделин. – На какъв се правиш? Нали ти е ясно защо тя ме доведе в къщата ти през онази вечер? За да те дразни или поне да си мисли, че те дразни. Далия, не схващаш ли? Ако щеш и с цяла София да го направиш пред него, няма да се трогне!

- Познавам Далия от малка, много по-добре, отколкото ти някога ще я познаваш, момче – заяви Аделин. – И що се отнася до нещата, които ми казваш, не ме изненадваш ни най-малко. Но ако се опитам да се намеся в живота ù и да ù влияя, ще го приеме за знак, че съм започнал да я приемам като жена. Ако си въобразяваш, че си открил топлата вода със знанието, че тя има чувства към мен… ще се наложи да те разочаровам.

- Наясно си, че това момиче има болезнена мания по теб и въпреки това не правиш нищо, за да я отрезвиш? – Борис приличаше на настръхнал котарак. – Що за човек си ти?

- Аделине, защо го оставяш да ни унижава така? Той е просто някакво момче, с което съм правила секс, нищо повече. Външен човек не би разбрал връзката ни.

- А ти самата разбираш ли я? Мислех те за умно момиче, не предполагах, че до такава степен си склонна да заровиш глава в пясъка. Осъзнай се, той не те иска!

- Кой си ти, за да ми говориш така?

Аделин виждаше, че тя е на ръба на сълзите.

- Изкушението просто е твърде силно, осъзнай се! Вредиш и на себе си, и на него, и на всички други.

- Виж го ти, голям моралист се извъди!

- Борисе, това не са взаимоотношения, които страничен наблюдател може да разбере. Трупало се е прекалено много през годините и не сме в състояние просто да разплетем възела за една нощ. Мисля само за нейно добро, тя ми е като дъщеря, но…

- Но изобщо не ù помагаш като я оставяш да вярва на каквото ù се иска да вярва! Ако беше мъж на място щеше да направиш това, което е добро за нея, дори да си мисли, че я боли. След време ще се радва, че си постъпил по този начин.

- А ти наистина нищо не знаеш…

- Нима? – русият вдигна вежда и потри замислено брадичка. – Ами ако ти кажа, че знам мръсната ти малка тайна, Аделине?

- За… за какво говориш? – Аделин усети как му призлява. Не за първи път му се случваше някой да го разкрие, но сега наистина се уплаши за последствията и за начина, по който това разгневено момче може да изкриви нещата.

- За един определен асистент по литература, който ти е бил приятел… доста специален приятел.

Усети пристъп на гадене. Знаеше, че не трябва да се хваща с онова повърхностно създание, което на всичкото отгоре бе имало наглостта да му поставя ултиматуми, да избира между него и Далия. Ала не вярваше, че ще падне чак до там да тръби на първия срещнат. Улови се за масичката, за да запази равновесие.

- Не е това, което си мислиш…

- По дяволите, Аделине, изгони го. Няма право да ти държи сметка за каквото и да е. Нищо не може да докаже. Твоята дума срещу неговата.

- Не се тревожете. И двамата. – Още една порция презрителен смях. – Няма да разкрия малката ви тайна на когото и да е. Какъвто и да съм, не съм кака Сийка, селската клюкарка. – Обърна се към Аделин и го погледна право в очите. – Въобще не разбирам хора като теб, няма да се преструвам на толерантен. Непонятно ми е как можеш да живееш с жена като нея, която може да накара и мъртвец да се съживи, и още да харесваш мъже. Особено такъв като Йончев, който не бих докоснал и с десетметрова пръчка, дори да си сменеше пола. Но това си е лично твой проблем.

- Признавам си, че никога не съм бил особено умел в избора на партньори. Но това няма нищо общо с Далия.

- Има, и още как. Бъди какъвто искаш, обаче не разбирам малодушието ти. Всеки, дори напълно непознат като мен, вижда ясно, че тя те обожава. И от теб зависи да прекратиш надеждите ù. Каквато е упорита, може и да си пропилее живота да те чака. А  ти никога няма да си готов за промяна. Защо не бъдеш мъж… ако си в състояние на нещо подобно… и просто не я освободиш? Тя е една проклета, капризна вещица, ала въпреки това заслужава нещо повече от това да е втора цигулка в нечий хаотичен личен живот! Може да не съм толкова обаятелен или интелигентен като теб, но едно мога да кажа! Никога не ми е липсвала решителност да се изправя срещу истината.

- Познаваш ме едва от месец, а вече смееш да ми даваш тон? Веднага напусни, защото ако Аделин не може да се разправи с теб, аз определено ще го сторя! – Далия се насочи към телефона, но Аделин я хвана нежно за лакътя. Лицето му бе придобило замислен израз, личеше си че му е трудно да говори. Остро предчувствие прониза и двамата.

- Далия… Наистина не може повече така. Срамувам се да призная, но поведението ми наистина не ми прави чест. Повтаряме си го от месеци, но подходящият момент за раздяла никога няма да настъпи.

- Раздяла? Защо го оставяш да ти промие мозъка?

- Виж… Обичам те. Не както на тебе ти се иска, но те обичам. Още от първия ден, когато те видях. Ти ми даде стимул да живея и, колкото и да не ти се вярва, дължа всичко, което съм на онези петнайсет минути есен. Обаче, ако те държа само за себе си, само ще те спъвам и бавно ще чупя крилете ти. Време е да поемеш по своя път.

- Я виж ти! – подсвирна изненадано Борис. – Не го бях очаквал от теб.

И двамата не му обърнаха внимание, внезапно бе преминал в ролята на статист.

- За какво говориш, не разбирам?

- От толкова време сме заедно, че ако сега не се разделим, рискувам да те погубя. Отдавна трябваше да ти кажа, но както твоят млад приятел отбеляза - малодушен съм и ми бе трудно да понеса мисълта моята „любимка” да е далеч от мен. Преди два месеца мой приятел от Англия се свърза с мен, предлага ми се преподавателски пост. Досега отказвах, защото мислех, че мястото ми е тук. Но…

- Ясно! Оставяш ме отново… заради друг мъж! – сълзите капеха по бледите ù страни. – Добър ли е в леглото, а?

- Далия, престани! Не искам помежду ни да останат грозни чувства.

- Тогава защо го правиш? Защо се връзваш на акъла на Борис? Толкова добре живеехме заедно.

- Да, права си. Това бяха най-щастливите години от живота ми и ти благодаря за тях, но… вече наистина ти е време да пораснеш. Не мога да бъда такъв егоист.

- Значи така… гониш ме.

- Ох, стига с тези драматизми! Естествено, че не те гоня! Ти си единствената дъщеря, която някога ще имам и може да се каже, единствената ми роднина, макар да нямаме обща кръв. Всичко, което имам тук, в България, остава за теб. Можеш да останеш в това жилище, да го продадеш, да правиш каквото искаш. Аз ще съм този, който ще замине.

- Добре! – изкрещя му тя и удари ръката си в малката масичка за телефона. – Чудесно! Заминавай още сега! Идея си нямаш колко се радвам! Не искам повече да те виждам!

- Далия… - Борис се опита да доближи плачещата девойка, за да ù каже нещо успокоително, за което бе достойно възнаграден с хубав шамар. Бузата му остана зачервена.

- Мразя те, Борисе! Ти си виновен за всичко!

- Все някога трябваше да стане, с мен или без мен! – опита се да я надвика той. - Даже той проявява повече разум от…

Обаче тя вече не го слушаше. Избяга в стаята си в другия край на апартамента и затръшна вратата.

- Е, предполагам, че оплесках нещата – въздъхна Борис и отметна косата от очите си.

- Не се тревожи, ще ù мине. – Аделин се настани на един стол, въздъхна тежко и притвори очи. – Такава си е. Лесно се афектира, но бързо ù минава. Все още е в шок от подобно внезапно решение. Когато се запознахме, бе едва на седем, а от близо единадесет години съм постоянно присъствие в живота ù. Според тебе една такава раздяла ще мине ли без кръв и сълзи? – погледна го прямо.

- Аз… не ми бе целта да ви разделям… Просто исках да я накарам да ме изслуша. Доста момичета са ми минали през ръцете, но никоя друга не е успявала да ме впечатли. И ми беше тъпо, че се прави на ударена. Всички тези думи сякаш… не ги казах аз.

- Борисе, нека кажем, че ти беше катализаторът. Пък и стореното – сторено. Тя ще ми липсва много. Мисли каквото щеш, но никога не съм я ползвал за параван. Тя сама пожела да живее с мен, а тъй като ми бе толкова скъпа… не можех да ù откажа. – Изправи се рязко, приглади косите си и се насочи решително към по-младия мъж. – Ела, трябва да поговорим.

- Чичо, само недей си въобразява нещо. Нито ми трябва благословията ти, нито пък си мой тип, така че си избий всякакви подобни от главата.

Аделин поклати глава, по-скоро развеселен, отколкото възмутен. Сложи ръката си на рамото му и го принуди да седне.

- Малкият, колкото и да се перчиш и ежиш, няма да успееш да ме предизвикаш, така че спести ми позите на бунтовник без кауза. Отлагах това решение твърде дълго. Наистина трябва да замина. Ако не го направя сега, никога повече няма да имам сили. Затова ми отговори на въпроса дали държиш на Далия.

- Ама ти какво, да не би да… - Борис го гледаше стреснато. – Да не очакваш да се оженя за нея? Най-малкото, че сега ме мрази, задето съм ù откраднал любимата играчка едва ли не. Пък и, по дяволите… що за театър на абсурда.

- Ех, ама наистина сте лика-прилика. И двамата едни припрени и забързани. Зададох ти един много прост въпрос, който изисква едносричен отговор. Държиш ли на Далия и внимавай какво ще кажеш, че започвам да се ядосвам.

- Брей! Кой да предположи, че си толкова боен? До преди малко беше нервен като невеста на сватба, а сега… - Когато Аделин му хвърли класическия си „тежък” поглед младежът рязко вдигна ръце. – Добре, добре. Да, държа на нея, въпреки че е такава проклетия.

- Хей, внимавай как говориш! Като казах, че ми е като дъщеря, точно това имах предвид! – смръщените вежди постигаха необходимия страховит ефект. – Да, определено не е съвършеното малко ангелче, за което я мислех. За да си с някоя като нея, ти трябва адско търпение и много такт, както и да не я оставяш да ти се качи на главата. Предизвикателство е за всеки, който се бие в гърдите, че е мъж.

- Човече, мислиш ли, че не го знам? Все едно ми разкриваш Америка на картата!

- Е, надявам се, че това не са само голи думи. Иска ми се сега, когато замина, до нея да има някой, на когото да разчита, докато не си стъпи на краката. Та затова желая да знам дали имаш чувства към нея, или просто гониш поредния трофей, по същия начин, по който тя гони мен толкова години. Ако е второто, по-добре ставай и се махай от тук.

- Според тебе щях ли да се унижа чак дотам, ако беше само заради трофея? Истина е, че досега момиче не ме бе рязало, но… Ако тя ми позволи, бих искал да съм до нея.

- Е, тогава само си губиш времето да си приказваш с „мека китка” с кофти нюх за хората като мен. – Последните думи бяха процедени саркастично. – Върви при Далия, мисля, че компанията ти ще ù се отрази добре точно сега.

- Какво си пил? Тя жив ще ме изяде, ако ù се появя след тази сцена. – Пламъчето в черните му очи потрепна уплашено.

- Хм… - Аделин потри брадичката си и го огледа с вдигната вежда. – Преди малко спомена нещо за това, че си решителен. Или какво, тази ти решителност се проявява само пред чичовците като мен?

Бе възнаграден с един сърдит поглед. Борис стана рязко и се устреми в посоката, в която бе изчезнала Далия. Преди да се изгуби в мрака на коридора се обърна и поклати невярващо глава.

- Голяма работа си, да знаеш.

Аделин се насочи към барчето, защото имаше адска нужда от малка чашка ром. Отпи една голяма глътка, погледна към висящия на стената портрет на Далия и промърмори на себе си.

- Дано само излязат от онази стая живи.