ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЛЕТИ

Ако взема крилата на зората

И се заселя в най-далечните

краища на морето,

Там ще ме води ръката Ти,

И Твоята десница ще ме държи.

Псалми 139

- Ако взема крилата на зората и отлетя далече, далече… Ако взема крилата на зората..

- Какво правиш? – попита Ана.

- Летя – отвърна Петя и стоейки до широко отворения прозорец с ръце, скръстени пред себе си, замълча…

В началото Ана си помисли, че е много смешно и остроумно от страна на Петя да представи пеенето си пред прозореца като полет. Дори беше  започнала да се смее, но когато видя, че приятелката ú не се присъедини към смеха ú, и че дори не се обърна, тя се замисли дали наистина не говори сериозно. Опита се да погледне на нещата ú през нейните очи. Цял ден затворена в общежитието, претоварена с информацията от ученето за теста по информатика и повлияна от дъждовното време отвън, тя не беше излизала от стаята. А и вече беше късно – някъде към един часа през нощта.

И все пак – да каже, че лети, гледайки през прозореца… Ана също искаше да може да нарече погледа си полет, да може да освободи духа си и да го прати заедно с въображението си, да тича, да скача, да лети, понесен от прашинките на щастието…

Някъде вече беше гледала това, в някой филм, май беше „Питър Пан”. Там децата летяха, понесени от вълшебен прашец, и този прах идваше от смеха или от радостта им.

Вече рядко си спомняше за тези неща, тези малки вълшебства. За нея сега това сякаш беше много, много отдавна. Когато беше още малка, тя вярваше, че смехът би могъл наистина да я издигне над земята. Представяше си го като левитацията при йогите или... знаеше ли и тя какво точно има в предвид…

И точно сега изведнъж на нея ú се прииска да вярва силно и сляпо като Петя. Да се надява, да знае и да приеме убеждението, че стига да пожелае и вярва силно в нещо, то наистина ще се случи. Беше чела това в една книга – „Щом силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си”.

Но книгата, която често виждаше Петя да чете и препрочита, беше различна. Тя се казваше "Псалми" и беше част от Библията.

Ана също беше чела от Библията. Беше чела, беше слушала, беше гледала дори проповеди…

Но нищо от това, необикновеното, не беше преживяла. И след много време на чакане, след дълги години на вярване и надежди, че чудото ще стане, изведнъж тя се събуди разумна и реална. Невярваща, нечакаща и студена. Дори самата тя не разбра кога и как беше допуснала това да се случи с нея. Тя, която винаги умееше да разпалва у другите стремежи, да събужда надежди, да възкресява мечти. Сега бе просто едно обикновено и безлично момиче.

И ето така се случи, че в стаята ú, на мястото на предишното момиче, също такова безцветно и реално като нея, настаниха ново.

И късче от синьото небе докосна еднообразието на дните ú. Петя, новото момиче, се учудваше на всичко. Беше доверчива и мечтателна. Нямаше много приятели, но знаеше и отговаряше на нуждите и проблемите на всеки. Вярваше в Бог и в жертвата на Неговия Син Исус Христос. И обичаше да споделя тази своя надежда с хората, което обикновено предизвикваше техните присмех и подигравки. Въпреки това тя не губеше вярата си в хората. Вярваше също и в чудеса, като това да полети например.

А в началото Ана не я хареса. Може би защото вече беше минала по този път. И може би защото го смяташе за необходим, но ограничен период от живота на човека. Нещо, през което всеки минава, докато един ден не се събуди и не се сблъска с реалността. И според нея Петя бе продължила своя сън твърде дълго.

Вярата на Петя я дразнеше, мечтите ú я караха да гледа на нея снизходително. Ана си казваше:  „И  аз  съм  минала през това, не си нито първата, нито ще си последната, която си мисли, че всеки ден преоткрива света. Но скоро ще се събудиш и ще видиш, че животът е сив, скучен и безцветен и че в този безчувствен свят трябва да се живее разумно - без много полети”.

Да, така си мислеше до скоро. Но от известно време насам начинът на живот на Петя започна да я предизвиква, започна да пропуква защитните стени на нейното безверие. Усмивката на новата ú съквартирантка, думите ú, убедеността ú в нещата, в които вярваше, и безпричинното ú щастие — всичко това постоянно напомняше на Ана какво е имала. И какво е можела да има все още, въпреки обстоятелствата, проблемите, болката и тревогите…

И днес, завладяна от шепота на песента и погледа на Петя, втренчен през прозореца, нагоре към небето, изведнъж  Ана поиска…

А когато Петя се “завърна” от разходката си по звездите, Ана вече летеше…