Изповед

Как да кажеш „край" на човека, когато ти си обещавал всичко и си издигал в пиедестал.

Много ми е тежко, не мога да реша колко мъка ще донесе това. Не мога просто така да кажа:

- Прости ми, но не мога така да продължавам, аз те накарах да повярваш в мен, дори когато звучеше абсурдно от моите уста, но опитах да запазя и последната искра до последно, но и тя вече спря да тлее.

Така се получава, все има някой ощетен все има някой наранен, колкото и да се опитвам да смекча всичко това, то винаги ще има едно и също значение и това  с нищо няма да промени казаното от мен.

Не искам така да става, защо винаги трябва да страдаме хората. Няма ли начин да се премахне това?

Защо? Толкова ли е трудно да се намери решение на уж толкова банален въпрос? Явно е прекалено дълбоко стигнало всичко, за да стане така.

Поне запази останалото ми, макар и малко така окървавено сърце. Търпяло всичко поднасяно му  и с готовност за нови трудности да понесе и да се впусне в безкрайността. Нищо, че е така неизвестна, нищо, че така непонятна  и тя винаги ще трябва да бъде с гордо вдигната глава посрещана. Никой не може да ни каже как и в кого да се влюбим. Няма закони открити и до днес как и в кого. Това да насилваш сам себе си, да се подлагаш на всякакви изпитания и да бъдеш готов и в огъня влезеш и да ти кажат: „...това всеки  би го направил за мен", все едно всеки би могъл така да я обича. Колко много ли исках, толкова много опитвах и пак останах неразбран. Все едно на друг език си говорим, все се обърква превода на думите ми. Това е краят не мога повече...