Сезонът е зима. Денят - сряда. Часът - 07:17. Аларма. Шумна. Умоляваща. Дразнеща. Отварям очи. Слънцето се подава на хоризонта. Въпреки облаците. Трябва да ставам.
Пипнешком стигам до кухнята. Четири мига по-късно дими кафе. За фон звучи сутрешен блок. Някакъв човек в костюм стои срещу двама други. Показват се някакви графики, цифри, години: “...нивата на безработицата се е вдигнала с…”, “... това е от предходната година…”, “... дайте повече яснота по въпроса за…”.
Отварям гардероба. Вадя синя риза. Каре. С едната ръка гладя. С другата пия кафе. Обличам се. Якето, обувките, ключовете за колата. Бадж. Всичко изглежда наред. Натискам копчето на асансьора. Чакам. В трафика се чуват клаксони. Две ленти в едната посока. Две ленти в другата посока. Задръстване. Светофарът свети червено. Дали с поглед мога да го карам да смени цвета с някой по-приятен. Синьо? Не. Жълто, после зелено. Пет кръстовища по-късно поглеждам часовника. Закъснявам. Шефката пак ще ме гледа косо. За трети път тази седми ...