Непознатият стрелец беше изчезнал, бърз като сянка. Бяха го зърнали само за няколко секунди, след което той се скри от погледите им сред дърветата, който протягаха безбройните си клони като грамадни ръце.
   Неочаквано Явор се изстреля нагоре по пътеката.
Бързо взе разстоянието до поляната.
Слънцето блесна в очите му. Спря само за миг, за да привикне с ярката светлина.
Устреми се направо към бараката.
Юмрукът му заблъска по вратата. Остана си мистерия как тя  не се откачи.
   -Какво, какво стана?! - уплашено извика Камен, след като му отвори.
Погледът на Явор се спря за миг върху него.
Не...
Учителят по стрелба изобщо не изглеждаше запъхтян. Ако той беше стрелял по тях, нямаше да е така. Освен това непознатият беше тръгнал в противоположна посока.
Стрелецът трябваше да е млад, защото тичаше бързо. Телосложението на Камен не отговаряше на образът, запечатал се в умът му.
   - Видя ли някой?
   - Къде? - попита Камен.
   - Тук! Наоколо! Някой да е идвал скоро, някой да си виждал, докато сме стреляли?
   - Не. - Камен беше категоричен.
Явор си тръгна без да му дава никакво обяснение.
Като се върна Мария държеше стрелата в ръце. Отправи му странен поглед, след което заговори:
   - Въбразявам ли си или с такива стрели стреляхме на турнирът Archer?
Явор и Самуил се ококориха срещу нея.
   - Като че ли и аз имам такъв спомен.
Споменът нахлу в съзнанието и на тримата.
   Беше такъв скандал. Трима от една и съща школа по стрелба да вземат първите три места в националният турнир.
Самоняколко дни имаха да се насладят на победата.
После...
Другите участници бяха бесни. Започнаха сигнали до медиите, жалби до организаторите на турнира. Обвинения в нагласена победа.
Съдиите бяха притиснати. Заговори се и за бойкот на Archer и така се стигна до отнемане на медалите им и забрана да участват следващата година.
Какво ли не се изсипа на главите им...
Дори и след две години, това нямаше как да не ги разгневи.
   - Какво искат още!? - развика се Явор. - Какво ли не ни се случи! Накараха ни да намразим стрелбата!
Мария и Самуил мълчаха, но въпреки това споделяха напълно мнението на Явор, а в главите им ехтеше зададеният от него въпрос: "Какво искат още?..."
   - Ехо?!
Всички се обърнаха, изненадани от гласът. Камен слизаше по пътеката.
   - Какво се е случило? Явор си тръгна тръгна без да ми каже и дума. - Камен отправи предизвикателен поглед към Явор, който той умишлено отбягна.
   - Някой стреля по нас. - изтърси Мария - С това. - подаде му стрелата, която до сега бе държала.
   - Такива нямам. - каза Камен, след като я разгледа. - Тези са доста скъпи.
   - Намерихме и това - Самуил извади бележката от джоба си.
   - Archer.... - Камен ги изпита с поглед.
Значи всичко започва отначало... - Гласът му беше насечен. В очите му имаше нещо странно.
    - Ох, да се надяваме, че не. - отговори Мария.
Тя беше понесла всичко най-тежко.
Каква ли не я бяха изкарали.
   - Хайде, ще ви изпратя. - каза Камен.
Мълчаливо тръгнаха през гората. Слънчевите лъчи красиво се прокрадваха през клоните на дърветата.
Колата на Явор беше паркирана в началното на пътеката. От там до стрелбището имаше най-много 40 минути ходене пеша.
По време на пътуването с колата никой почти не проговори. Мислите и на тримата бяха заети от спомените за турнира. Толкова красив и престижен, но и толкова пагубен за тях...
Явор остави всички до домовете им.
Последната спирка беше собствената му къща.

Болка....
Среброто се топеше в ръцете ѝ...
Гневните викове се закотвяха за мислите ѝ...
Всяка една страница от всеки един жълт вестник с публикация за нея се спускаше по лицето ѝ... Оставаха дълбоки прорези...
"Честито на Мария Мартинова за второто място!"...

Тя се събуди.
Цялата беше потна.
"Просто кошмар..." - помисли си. - "Какво искат още?"