Млъквам, защото няма какво да кажа пред самотата... само стоя и се оглеждам в празнотата... Слушам полъха на вятъра, който ме гали и брули и продължавам срещу него да вървя по пътища незнайни... Скитам се със странната си душа, хванал с ръцете си времето и внимавам да не изтече... но то си тече, като пясък... тече между пръстите и се слива във Вечността... Все още търся онази миризма на любовта... онзи мирис на роза... откривам плевели... набръчкани... Утре, нито днес ме изнтересуват, след като времето е спряло да тече... Утре няма да дойде, докато днес не си отиде... та да се успокои моята душа... да се влее в безвремието... Думите ми вече са празни след толкова много изречения, претъркали се... демоде... в този оригинален свят, където аз съм онази личност с изтъркан инициал... Но събитията няма да ме изронят, не и онази диамантена стена между мен и реалността... Там само най-светлите лъчи проникват в същността...

НЕКА СЪМ СЛЪНЦЕ В СЪРЦЕТО ТИ... та да светя в тъмата.

НЕКА ДА СЪМ МУЗИКАТА НА СВЕРИТЕ... та да искаш да ме чуваш винаги.

НЕКА ДА УХАЯ НА РОЗА... та да ободрявам сетивата ти.

НЕКА ДА СЪМ ОНЗИ ИЗТЪРКАН НАДПИС В ДУШАТА ТИ...

НАДПИСА, КОЙТО ВРЕМЕТО ДА НЕ МОЖЕ ДА ЗАЛИЧИ.

      Как искам ТИ да прочетеш надписа върху извехтялата ми душа. Знам, ще плачеш, както аз... Но няма значение... все едно, след като живеем в различни светове. ТИ не знаеш!...