– Пак ли излизаш с приятелки? – попита с тъга в очите Иван.

  – Да – отвърна сухо съпругата му Кристина и се наведе да се обуе.

  – Мислех да те заведа на ресторант тази вечер…

  – Уговорила съм се вече. А ти защо сега се сети, като разбра, че имам среща!

  – Успях да се измъкна по-рано от работа…

  – Е, няма да стане, друг път.

  – Много често започна да излизаш с приятелки.

  – Ти какво, сметка ли ми държиш?

  – Криси, просто ми се иска да прекарваме повече време заедно. Да, затрупан със с работа и не успявам да ти обръщам достатъчно внимание, но ми се ще поне в свободното ми време…

  – А аз не работя ли! Да не мислиш, че ми е лесно! От три години не сме ходили на море! Все обещаваш, обещаваш…

  – Криси, знаеш, че се опитвам да изплатя заема. Зле сме с парите.

  – А кога ще живеем, като одъртеем ли! Хората си гледат кефа, а ние …

  – Криси?

  – Стига си ме крисосвал!

  – Криси, искам да поговорим.

  – Сега не мога, бързам.

  – Защо обличаш най-хубавите си дрехи, когато излизаш с приятелки?

  – О, я ми се махай от главата!

  – Криси, чакай! Просто искам да поговорим. Знам, че не мога да ти дам това, което заслужаваш, но…

  – Нещастник!

  Иван ревнуваше, опасяваше се, че бракът му е пред разпадане.  Разгневен, той я хвана за ръката и я дръпна към себе си, искаше да й каже някои истини право в очите.

  Кристина тъкмо прекрачваше прага и рязкото движение я свари неподготвена. Докато горната част на тялото й се извърташе назад, токът на лявата й обувка се заклещи в прага. Остра болка прониза коляното й. Писъкът й заехтя в пустия коридор и се понесе нагоре по етажите като вълна.

  Иван изгледа с ужас как жена му се хваща за коляното и пада пред вратата. Лицето му бе смъртно бледо, по-бледо дори от това на пострадалата Кристина.

  – Счупи ми крака бе, идиот! – проплака тя и изхлипа.

  – О, мила, без да искам! Много съжалявам. О, как можах! Добре ли си? Дай да видя.

  – Махай се, говедо тъпо! – тя присви коляното си и примижа от болка.

  – Дай да видя удареното, мила. Боли ли те много!  

  – Какво ще видиш бе, какво ще видиш! – Тя се поколеба за момент, после сведе глава и каза:

  – Карай ме в „Пирогов“!

  – Толкова ли е зле? О, Боже!

  – Такива като теб заслужават…

  Иван я вдигна и я понесе надолу по стълбите.

  Стигнаха до болницата за десет минути, защото той караше като луд – на едно кръстовище едва не катастрофираха.

  Наложи се да чакат дълго.

  Изпънала левия си крак, Кристина седеше в една количка и изохкваше от време на време, а Иван крачеше нервно напред- назад.

  – Иване, хайде тръгвай си, моля те!

  – Защо? Как, да те оставя тук сама!

 – Не искам да те виждам бе, човек ! Не разбираш ли! Махай ми се от очите!

 – Добре, ще чакам вън.

 – Не, няма да чакаш вън. Ще се прибереш вкъщи. Когато всичко приключи, ще ти звънна да дойдеш да ме вземеш.

  – Ама защо?

  – Защото не мога да ти гледам тъпата мутра, затова!

  – Мила, много съжалявам, стана случайно, знаеш. Никога не бих те наранил… Толкова те обичам…

  – Добре, добре, хайде чупка. Остави ме на спокойствие. Ще се оправя, няма страшно. – За момент леко й дожаля за него. – И да не си посмял да ми звъниш по телефона. Ако ми потрябваш, ще ти се обадя.

  Той я погледна тревожно, после с голяма неохота се извърна и тръгна към изхода.

  ***

  Малко по- късно Кристина се обади на любовника си:

  – Здрасти, Цецо.

  – Какво има, сладурче?

  – Абе… пострадах.

  – Какво?

  – Коляното ми се прецака.

  – Какво е станало?
  – Тръгнах да излизам за срещата ни и тогава мъжът ми вдигна скандал. Дръпна ме  рязко и при завъртането кракът ми изпука. Стана случайно, той не искаше да ме нарани, но факт – пострадах.

  – Къде си?

  – В „Пирогов“. Чакам на опашката.

  – Той при теб ли е?

  – Не, разкарах го.

  – Добре, идвам.

  – Чакам те, миличък.

  ***

  Два часа по-късно Кристина куцукаше към изхода на болницата, подхваната през кръста от Цветан.

  – Какво ти каза докторът?

  – Няма счупено. Леко разтегнати връзки. До няколко дена болката ще отшуми.

  – Супер. Сега … ще ми дойдеш ли на гости? Може да се позабавляваме във ваната. Разбира се ще внимаваме с крачето.

  – Става – каза Кристина и се усмихна.

  ***

  След третия оргазъм, когато тялото й вече бе блажено отпуснато, Кристина прошепна в ухото на любовника си:

  – Обичам те.

  – И аз те обичам. Обаче… трудно се издържа. Искам да си изцяло моя. Нали обеща да поискаш развод?

  – Ох, добре, че нямам деца от онзи идиот. Ще стане, ще стане, имай търпение.

  – Не мислиш ли, че сега е моментът?

  – В смисъл?

  – Ами той ти е нанесъл побой. Можеш да го съдиш. Няма да има никакъв проблем да получиш развод, както и солидно обезщетение за нанесените телесни повреди.

  – Кракът ми е добре, едва ли някой ще се върже на този номер.

  – Ами ако се влошат нещата?

  – Какво, фалшиво медицинско?

  – Не, няма да стане така.

  – Не те разбирам.

  – Ами… моментът е подходящ… всичко би се наредило тогава… ще бъдеш моя… завинаги…

  – Какво да направя?

  – Познавам един чакръкчия. Той може да помага, но и да вреди, и то експертно, като за медицинско, вършещо добра работа в съда. Уредил е сума ти хора с пари от застраховки.

  – Идеята не е лоша… само болката ме притеснява.

  – Той има силни обезболяващи, ще ги вземеш предварително.

  – Ох, страх ме.

  – Както решиш. Аз не настоявам.

  – Ох, добре. Но това си е чиста измама…

  – Няма да ни хванат, просто е невъзможно да ни хванат.

  – Добре. А после в болницата какво ще кажа?

  – Ще отидем в друга. Никой няма да заподозре нищо.

  – Страх ме е… Казваш добри пари ще вземем?

  – О, това е сигурно.

  – Дали ще боли много? Онзи да не вземе да ме осакати?

  – Не се притеснявай, мила, всичко ще е наред.   

***

  Кристина лежеше по корем на една стара кушетка и се мъчеше да не заспи от хапчето, което й бе дал чакръкчията. Толкова се бе отнесла, че за момент забрави какво я очаква.

  Онзи сгъна левия й крак в коляното и потърка игриво прасеца й, сякаш се забавляваше. После я хвана здраво над глезена с две ръце и с рязко движение настрани направи така, че коляното й да се раздере от болка. Чу се и грозно изхрущяване, както когато настъпиш охлюв. Кристина изписка, зачуди се каква ли щеше да е болката, ако не бе взела силно обезболяващо.

  – Готово. Можете да вървите в болницата – каза мъжът и взе парите, които му даде Цецо. – Пожелавам ви бързо възстановяване, госпожо – добави той, ухилен до уши. Имаше нещо садистично в тази негова усмивка.

  След като се изправи с помощта на Цецо, Кристина осъзна, че вече не може да сгъва пострадалия си крак, чието коляно бързо отичаше. А стъпването, макар и възможно, бе доста мъчително. Започваше да съжалява за решението да рискува здравето си в името на любовта.

  – Зле ми е – проплака жената. – Дали ще ме оправят в болницата.

  – О, лекарите си знаят работата, не се тревожи.

  После двамата я свалиха долу на ръце и я настаниха на задната седалка на колата. Болката бързо се засилваше и по бузите й се затъркаляха сълзи.

***

  Чувайки, че на вратата се звъни, Иван се изстреля да отвори. Лицето му пребледня, когато видя жена си подпряна на патерици и с гипсиран от глезена до слабините ляв крак.

  – О, Боже! – проплака той и се хвана за сърцето.

  – Направи ми път – каза тя и се придвижи тромаво към прага.

  – Какво? Счупено ли има? – попита плахо той, очаквайки да бъде пометен от ураган от ругатни.

  – Каквото, такова, не се притеснявай, ще се оправя. – Вече нямаше желание да го кастри, просто защото сама се бе докарала до това положение.

  – Това никога няма да си го простя – каза Иван. – Да нараня любимия си човек… А и ти едва ли ще ми простиш. Но стана случайно, без да искам…

  – Стига си се вайкал. Избутай масата, за да мога да седна удобно на фотьойла.

  – Много ли те боли, миличка? – попита той, докато гледаше как стъпалото на болния й крак потрепва като жегнато при всяко неволно докосване до пода, сякаш долу имаше нажежен котлон, а не паркет. – Не можеш ли да стъпваш на този крак?

  – Престани, изнервяш ме.

  Когато Кристина седна, той подпря крака й на табуретка, като подложи отдолу две възглавници.

  – Криси, защо не ми се обади? Кой те докара? Можех аз…

  – Една приятелка ме докара.

  – Какво да направя сега? Много се притеснявам! Какво ти казаха лекарите?

  – Ще се оправя. – Кристина се зачуди кога да му каже, че смята да поиска развод и да го съди за нанасяне на телесна повреда. Реши, че сега моментът не е подходящ. Имаше предостатъчно време за това. Пък и й дожаля за Иван, който явно много се терзаеше, че я е наранил.

  Десетина минути по-късно Иван се окопити. Каза:

 – Така, първо ще отскоча до аптеката да ти взема лекарствата. После, ако искаш, ще ти помогна да се изкъпеш. Виждам, че си се потила.

  – Ама гипсът не трябва да се мокри.

  – Няма страшно, ще сложа крака ти в найлонов чувал, който горе ще стегна с ластик. Ще спиш сама на голямото легло, за да ти е удобно. Аз се местя на кушетката. Ще си взема отпуск, за да се грижа за теб. Колкото време е нужно, толкова. Шефът и да мрънка, майната му.

  – Няма нужда, мога и сама…

  – Не, излизам в отпуск. Искам да съм до теб… да изкупя по някакъв начин вината си. Горкичката …

  – Стига де!

  – Друго. Трябва да измислим как да ти е по-удобно в тоалетната. Може да монтирам дръжка, ще видим. И ще сложа стол, на който да си подпираш крака. Готвенето вече е мой ангажимент, но ще разчитам на твоите напътствия, разбира се. Утре ще отида да купя инвалидна количка, за да мога да те извеждам на разходка.

  – Имам патерици, не е нужно…

  – Така ще ти е по-удобно, не искам да се мъчиш. Подсещай ме ако, пропускам нещо. Ох, Криси … как можах да ти причиня това! Прости ми, моля те! Може ли да те гушна?

  – Иване, държиш се инфантилно. – Все пак му позволи да я прегърне.  

***

 Кристина с мъка се изправи на патериците и се затътри да вземе мобилния си телефон, който звънеше бясно на нощното шкафче. Стегнат в ортопедична шина, левият й крак по-скоро затрудняваше, отколкото да улеснява, придвижването й. Стъпалото й се влачеше вдървено по пода, неспособно да понася почти никакви натоварвания.

  Запъхтяна, тя прие разговора:

  – Ало?

  – Здрасти, сладурче. Как си? – каза Цецо.

  – Добре.

  – Каза ли на твоя тупан, че искаш развод?

  – Не.

  – За бога, мила, месец вече мина. Адвокатът е подготвил всички документи. Защо се мотаеш? Когато го разкараш и когато оздравее крачето ти, ще се преместиш да живееш при мен. Чудесно ще си прекарваме. Нали за това мечтаехме. Не го жали, кажи му!

  – Ами ако кракът ми не се оправи, ако остана куца?

  – Как така няма да се оправи! Нали лекарите казаха…

  – Казаха, обаче има усложнения. Налага се операция. Явно този твой чакръкчия не е чак толкова голям експерт.

  – Ами… тогава да изчакаме… май наистина ще е по-добре да се възстановиш напълно преди да … се съберем.

  – Не си тормози мозъка с варианти, Цецо, късам с теб. Няма да се развеждам, край.

  – Ами… – измънка смутено той, – толкова ли ти е зле кракът?

  – Не е въпросът в това. Просто разбрах кой ме обича истински. Ти се сещаш за мен, само когато искаш секс. Не ти пукаше, че ще страдам с потрошено коляно. Всъщност аз съм си виновна, че се забърках в тази игричка. Голяма съм глупачка. Иван никога не би ме наранил, никога не би позволил някой да ме нарани. Побърка се човекът от грижи по мен. И ще затъне в заеми заради операцията. Няма да го зарежа. Той е свестен човек. Жалко, че чак сега го разбрах. Снощи му признах за изневерите, казах му и кой счупи крака ми и защо. Той ми прости. Още ми е трудно да повярвам, че ми прости. Сбогом, Цецо.

  – Майната ти! – Връзката прекъсна.

  Докато куцукаше към инвалидната си количка Криси се сети за онзи стар виц за двамата шопи, дето яли жабета. Засмя се, ала смехът й не бе весел. Обаче малко по-късно, когато Иван се прибра от работа и я взе в прегръдките си, лицето й се озари от щастие.