Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.
Жега и лудост
Деян Апостолов
По някое време на нощта:
Сякаш времето беше спряло. Вечерта беше от онези, бавни и мъчителни, който така и не искат да си отидат. Не можех да заспя заради жегата. Минаха десет, дори повече дни откакто времето откачи и започна да ни мъчи с горещините си. Отначало всичко изглеждаше добре – идеално почти. Хората се радваха на слънцето като малки деца. Тази година можеше да се ходи на плаж още през последните дни на април, когато градусите вече минаваха тридесет. Ала жегата се задържа повече от обичайно, дори се усили, въздухът се сгъсти, стана тежък и лепкав, и всичко плувна в пот и мор. Като всяко чудо и това не трая повече от три дни. Хората започнаха да шушукат, да се оплакват, както винаги недоволни от всичко. Скоро жегата стана непоносима, но чак вчера няколко плешиви старци, с очила като дъна на бирени бутилки, с неподдържани бради и мустаци, облечени в бели дрехи, с черни табелки с надраскани имена върху тях, опитващи се да ни убедят, че са някакви учени, излязоха със своето становище. „Имаме проблем, дами и господа” крещяха те от всички възможни медии. Телевизии, радия, вестници, списания и интернет – всички те започнаха да ни заливат с обичайно крайните си заглавия, нещо от сорта: „Глобалното затопляне настъпи”, „Армагедон сега”, някой отиваха още по-далеч „Адът отвори своите врати за нас”, уверяваха ни те. Но честно казано аз не им обръщам особено внимание, защото, ако ме питате, всеки човек щом седне да пише нещо, винаги преувеличава. Все ще се опитва да намери някакви по-гръмки думи, с които да състави по-силни и убеждаващи истории, за да може да излъже нас, „простите” хорица, и ние да му се вържем на глупостите... Но това не минава при мен, уважаеми госпожи и господа драскачи, може да си навиете всички изписани с глупости листи на руло и да си ги заврете в произволно избрани от вас дупки. Извинете ме, ако ви звуча прекалено грубо, но моля ви, разберете – заради жегата е! Направо ме убива! Каквото и да си говорим, нещата излязоха извън контрол. Не е нормално просто, вчера на втори май, градусите на термометрите да заковат на четиридесет. Не е! „Времето днес е почти два пъти по-топло от обичайното за този ден” съобщиха по телевизията и само поради факта, че думите идваха от устата на приличащата по-скоро на проститутка синоптичка, не ме накара да се замисля по-сериозно над това. Ала вечерта нямаше просто как да не ù обърна внимание. На жегата де. Не, че всичко, което се случи, не бе както обикновено – „поредната скучна нощ в града на мечтите”, както пееха в онази песен. Бях на купон – някакъв! Танци, тежки мадами и скъпи питиета, и прочие, или май беше обратното? Но честно, има ли значение?! А да, забравих да ви се представя! Казвам се Мартин (като колата, само дето не съм англичанин) и съм от онези хора, които живеят на гърба на останалите, както казват моите „приятели”. „Социален паразит”, „богопомазан”, „любимец на съдбата” и какво ли още не? Чувал съм ги всякакви! Но честно казано има един перфектен лаф, който може най-точно да опише какво ми е, след като чуя такива коментари и той е: „дреме ми на оная работа”, ала честно казано, едва ли на нея и дреме за нещо въобще! А тези, които не ме харесват, може да го кажат на нея, на онази ми работа де. И без това по цял ден се чуди къде да се свре. Пак искам да ме извините, просто не мога да се сдържам вече! Какъв е този хотел, в който отседнах, просто не знам, но климатикът им не работи. Въобще! Преди да си легна, изпробвах всички копчета по него, ала той ми отвърна само с някакво ужасно бучене, предсмъртен хрип някакъв и после спря да издава какъвто и да е звук, а от зейналия като уста процеп се усещаше единствено застояла миризма.
Мразя ги тези партита! Винаги се случва едно и също. Първо се опитвам да увъртам, за да не ходя, после се навивам, но с уговорката, че няма да пия. После да видим... Да, пия. Пия и то много. Определено прекалявам. После (любимото ми) под ръка с някое празноглаво, дългокрако, но за сметка на това късо-поло момиче, залитайки се прибирам някъде, но никога вкъщи.
Да се разберем за жените – въобще не ги разбирам!
От опита си до тук съм изградил следната теория. (Според мен, това важи особено за красивите) - жените са като лешоядите, от километри надушват мършата. Не, не ме разбирайте погрешно, не искам да обидя никого, най-вече мене, но не знам какво толкова ми харесват. Не съм красавец – честно! Е да, не съм и „човека слон” все пак, но определено, ако се намирам в стая с други пет мъже, трудно бих влязъл в топ пет на нечия класация. С пари разполагам и то колкото си ща, но излизам ли някъде, не вземам свои. Гледам да не си разваля имиджа все пак, нали съм „социален паразит” и прочие. Чувството ми за хумор, сами виждате, ако ми позволите, бих го определил така: представете си, че в главата си имате затворен плъх, който дращи да излезе всякак! Гадно ви е. Вие ви се свят. Спирате да ми слушате глупостите и всичко се оправя.
А нощта изглеждаше толкова обещаваща! Спокойна. Тъкмо бях се настанил удобно – вкъщи, в моята всекидневна, на моя удобен кожен фотьойл. Боже, какви спомени ми минават през главата, щом се сетя за този фотьойл?! Отгоре на всичко там климатикът работеше и градусите бяха на половина, отколкото тук, в хотела. Можех да се отърва от жегата, затворен в своя „леден” дворец, но съм страшно лековат и не мога да откажа никому, щом ме помолят за нещо. Както казваше татко: „Добре, че не съм те направил момиче, че щях да бера големи ядове с теб!”. Сигурно е бил прав човечецът, но не че като съм се родил момче „получи” син-мечта или нещо по-особено. Та за вечерта, по-точно за това да отидем на този купон, е виновен Стен. Това е един от моите добри приятели, който страшно обича да се размотава с мен, щом това ще го заведе на някое VIP парти или нещо подобно. Да, забравих да ви спомена, че съм нещо като знаменитост, но от онези по-малките, с който е снабден всеки по-голям град и никой не ги знае извън него. Ала това е факт, който само засилва болезнената ми агония, причинена от простотията и безразличната, стереотипна реалност, която ме заобикаля. Хм, определено трябва да спра да пия толкова, че вече не се чувам какви ги говоря. Но нека се върнем пак на партито. Позакъсняхме, както обикновено, Стен казва, че това ни прави по-тежки, а на мен ми е, да не повтарям пак, през коя работа за това. Честно казано, обаче идеята да закъснеем тази вечер ми се стори много добра. Цялата тази глупост там, партито, ВИП гостите, абе всички ония прекрасни работи като „панаир на суетата” и прочие, бяха за откриването на някакъв нощен клуб на плажа, поредната дупка, която носеше гордото педерастко име „ВанилаСкай”. Боже, докъде изпаднах, да обикалям по някакви обратни барове! От горе на всичко, на входа на заведението ми сложили най-мазното човече за портиер. Някакъв тип – тип горила, сто и кусур кила, два метра гони (и сега най-якото), с някакъв женски гласец ми реве насреща: „Това сте Вие, не мога да повярвам, не мога”! Направо щеше да ме разцелува милият. Стен побърза да се похвали: „Аз съм с Мартин, аз... чакайте, чакайте...”, добре че го дръпнах, че за малко да остане навън. Но честно казано, не влизам никъде без него – няма да издържа и минута някъде, ако съм единственият простак там. А и още нещо, това дразнещо човече ми пести страшно нерви и винаги намира някакви яки жени, които, колко учудващо, искали да се запознаят с мен. Когато влизахме, оная маймуна портиерът изкряска: „Приятно изкарване във „ВанилаСкай”", като това ми прозвуча по-скоро: „Приятно изкарване – „върви лъскай”, казах ви, че е педерастко името и толкова. Дори с гейско име заведението не беше толкова зле обаче. Първо – не ми се до драйфа от него и второ, както каза Стен: „Гледай колко яки путки има само” и си беше прав човекът - имаше страшно красиви жени. Така, настаних се на някакво сепаре, на което имаше табелка „reserve”, надявам се да е била за мен, защото докато сядах, я съборих на земята и там си остана. Стен се чупи нейде. След секунди дойде една сервитьорка, не ми каза нищо милата, само ми се усмихваше насреща и толкова. Сякаш не можеше да приказва, но с това тяло дори и няма, едва ли ще има проблеми. То и тогава казах нещо такова, и тя като ми се захили, щеше да ме олее с разни коктейлчета, дето носеше. Доста се притесни момичето, но аз вече се бях поотпуснал малко и започнах да я успокоявам, така леко, дори ù помогнах да събере чашите, които изтърва. Тъкмо се отправи към бара и сякаш, за да покажа върховната си простотия ù пуснах ръка, ама не много грубо, но определено напипах трета база. Ако бях някой обикновен копелдак, сигурно щеше да ми зашлеви един, но добре, че съм нещо като „известен” и вместо шамар, получих една лицемерна усмивка, и като бонус ми изчурулика весело на ушенцето: „ Чакай, че съм на работа” и си врътна гъза. Май искаше още малко на ръчна? Така и не разбрах, защото само минута по-късно Стен цъфна отново и беше хванал под ръка две русокоси, едрогърди и очевидно (от любимото ми) малоумни жени. Бяха изключително радостни да се запознаем. Едната се казваше Силвия, а другата Синтия. Бяха сестри или нещо от тоя род. Честно казано страшно си приличат момичетата и така и не запомних, коя, коя беше. Само съм сигурен, че и двете ми дъвкаха езика доста. Времето минаваше и нищо не се променяше – вечерта си бе същата, изпълнена с лицемерие и порнографско подобие на VIP общество. Щях да пукна от скука – жегата си беше все същата. Чух барманът да казва, че през нощта температурата щяла да се задържи над 20°, а утре може би ще достигне 45°. На това, последното, не повярвах много, всъщност не исках да повярвам въобще! Добре, че беше Стен, за да се погрижи за мен. Както ви казах, уреди ме с момиче, после направи нещо още по-хубаво. То на откриването алкохола, който раздаваха, си беше нещо като фрий, но нали все пак ставаше дума за някакво мазно заведение, затова почти всичко, което сервираха куч... сервитьорките де, бяха някакви коктейли, гейски при това. Но както казах, добре, че беше Стен. Моя Стен, за да се погрижи пак за мен. По едно време стана и се покри за около минутка, след което донесе от любимите ми коктейли – онези с мъжките имена: Джак, Джони, Хосе и естествено г-н Смирнов. Беше събрал отлично каре малкият копелдак. Как да не го обича човек? Вечерта беше мокра. Определено потта се лееше от всякъде, а и доста се подквасих.
След това историята се повтаряше. Стен ме изпрати с едно от момичета, но не мога да ви кажа дали беше Силвия или Синтия точно, до едно такси, пъхна две стотачки в джоба на шофьора и ни остави в неговите ръце. Той обаче се оказа точен човек, през цялото време ни забавляваше, докато караше към хотела, който сам беше избрал. Голям веселяк, Силвия/Синтия много му се радваше, както и той на нея. Даже когато спряхме, за да драйфа „момичето на моите мечти” в една канавка, той беше до нея и помагаше. Сигурно я понатиснал нещо, защото бая се забавиха. Когато се върнаха тя се влачеше, като някоя кенефна стирка, човечецът едва я просна на задната седалка и ми махна да се кача отпред. Потеглихме отново и ми се стори, че ще почне да ми крещи нещо насреща, но както ви казах, страшно точен човек се извъди. Вместо скандал, ми се усмихна леко и измърмори под нос: „Ако жегата не те убие, то тя със сигурност ще го направи” и кимна назад към Силвия/Синтия. „Доста ядове ще береш май тази вечер” добави той и се захили. Тогава ми се прииска да го фрасна, да го фрасна добре с прав в муцуната, така, както само аз си знам, така, както повалих онова копеле преди три години и грабнах проклетия олимпийски медал. Да, прииска ми се да размажа и неговата нагла мутра, но бързо се осъзнах, че има пълното право да се бъзика с мен човекът. Усмихнах се и аз, усмихнах се широко, с онази моя ослепителна бяла усмивка, онази, която пазя само за спешни случаи като този. Освобождаваща, отпускаща, сливаща се с опиянението от алкохола и пречистването от смеха. Нагла, леко изкривена, но в никакъв случай злобна, по-скоро лицемерна – от онзи тип усмивки, които даряваш с голямо удоволствие на гадни, шибани педерасти като този, който ми се хилеше насреща.
Скоро смехът стихна. Избяга от нас. После, после не помня?! Искаше ми се да повърна! Алкохолът в кръвта ми беше достигнал достатъчното количество, за да загубя съзнание и да ме отърве от излишните гадни спомени. В следващия миг, или поне следващият, който мога да измъкна от спомените си, беше на рецепцията на някакъв хотел. Като „някакъв” е може би най-точното определение за него! Безличен, безвкусен, абе с две думи „долна дупка”, която щеше да ни приюти за през нощта. До мен се подпираше, леко клатушкайки се Силвия/Синтия, а на рецепцията беше шофьорът на таксито, който по всичко личеше, че „оправя нещата”. Видях как бутна едната стотачка в ръцете на рецепционистката – ниска, възпълна жена, с малка главица, леко издължена, приличаща на пъпеш. Обаче нашият копелдак излезе голяма майтапчия, освен, че ни веселеше през целия път, и мъдреше някакви прости мисли, тогава каза нещо на ухото на дебеланата и тя се закиска с пълен глас. Не можеше да се спре – всичките ù катове се тресяха в един луд ориенталски ритъм. Не знам какво ù каза нашият човек, сигурно ù е обещал да я оправи, а може би се е пошегувал с нас, защото определено такова мазно човече като нея би се разсмяло най-много на някаква забележка, отправена към изпаднал, съсипал кариерата си боксьор, като мен и залитаща, обляна в повръщано, русокоса пачавра, като Силвия/Синтия, която сякаш, за да прекъсне радостта им, се издрайфа на пода във фоайето. Мазната рецепционистка спря да се хили веднага. Май се спече нещо. Явно това ù бръкна, там отзад, до няма и къде, и тя отвори широко уста, от която долетяха някакви гръмки крясъци. Направо побесня и това ме накара да се захиля в задоволство. Онзи весел копелдак, шофьорът се закиска от сърце и ми се приви на две. Крещеше нещо: „казах ли ти аз, казах ли ти?”. Шибанякът ме сочеше с пръст и все така ми се хилеше. Честно казано, това с хиленето ми беше през оная работа, но от мен да знаете, ако искате да ме подразните, ама наистина искате, достатъчно е да ме посочите с пръст и това ще свърши работа. Може би, в голяма степен и алкохолът е виновен, осъзнавам го, но откачих напълно. Този път бях сигурен щях да го фрасна, ама щях да го сваля и... както много често се случва не стана точно така. Засилих се аз и сигурно на лицето ми е било изписано цялото това раздразнение и злоба, абе страшно отвсякъде съм изглеждал, защото шофьорчето веднага забеляза и се дръпна рязко назад. В този момент онази тъпа патка – рецепционистката се беше надвесила, като някой буреносен облак над моето момиче, което сигурно изживяваше най-гадния момент в живота си. Тъкмо щях да скоча върху него, секундичка само и му връхлитах, като бясно улично куче на някоя куца бабка – хе, хе, ама под опорния си крак усетих нещо хлъзгаво и това ме извади извън баланс. Усещах, че вися във въздуха доста – стори ми се, че полетях, но съвсем скоро почувствах доста силна болка в гърдите, което беше доста странно, защото се оказа, че съм се изтърсил по задник. Смешно си е било положението - признавам, още по-забавно го правеше факта, че се бях подхлъзнал на повръщаното от Силвия/Синтия. Шофьорчето все още се кискаше, но някак по-плахо, защото явно разбра, че не е добре да се шегува с боксьор, особено такъв като мен – алкохолик.
Не знам как ни оставиха в хотела, но всичко се размина отново, просто ей така, сякаш нищо не се бе случило. Дори се притекоха на помощ и ни настаниха най-сетне във въпросната скапана стая. Стаята беше №309, спомням си го добре, защото се случи само преди три-четири часа – не помня точно колко обаче. Някакъв пич отвори вратата. Май го играеше нещо като пиколо, защото когато проснах онази драйфаща пачавра на леглото и отидох да затворя вратата на стаята, той все още стоеше пред нея. Изгледа ме с най-миловидния поглед, на който беше способен, изпълнен с доброта и очакване, дори леко плах, като на някое току-що кастрирано куче, което гледа стопанина си с надежда, че няма да посегне на нещо друго. Тъкмо му благодарих за помощта, защото едва ли му е било особено яко да мъкне Силвия/Синтия на гърба си и в същото време да придържа и мен, докато не стигнахме стаята. Беше свястно хлапе, малко тъпо го изиграх в тази ситуация признавам. Бях страшно уморен, а и алкохолът все още ме държеше здравата. Хлапето знаеше това, но въпреки всичко стоеше все така пред врата и ми нареждаше „лека нощ”, „приятно прекарване” и други „искрени” пожелания, ама като видя, че няма сам да се досетя, протегна ръка към мен. Стори ми се, че ако знаех къде се намирам и ако можех да намеря някакви пари под ръка, щях да му ги дам – заклевам се. Ама бях в пълен нокаут. Честно казано, докато не си счупих ръката, не бях губил нито един мач, а след това престанах да се боксирам и съм може би единственият боксьор, награждаван при това, който не е падал в нокаут през живота си. Да, ама съм почти сигурен, че чувството е все едно си се натряскал, или поне се заблуждавам, че е така. Затова и реших да се изгавря леко с хлапето, а и честно, това, че не се усещаше да ми влезе в положението, ме издразни леко. Ръчичката му мазна все още стоеше протегната в очакване пред мен. Аз започнах да преравям уж джобовете си, но честно казано по-скоро добре омазах ръката си с повръщаното, което все още бе останало по панталоните ми от висшия ми пирует долу във фоайето. Търсенето ми естествено не достигна до някакъв успех, но въпреки това грабнах ръката му – за да се здрависаме уж, ама добре я омазах, доста време го държах. Признавам си още веднъж – беше гадно от моя страна. После затворих вратата, ала миг преди това видях как пиколото ми хвърли един от любимите ми погледи, онзи, в който виждаш всичко, всичките неизречени думи: „Шибан педераст, само да не беше ти...”, прочетох в горещите пламъци в очите му. Сигурно, наистина, ако не бях аз можеше да се случи нещо. Сигурно, но бях аз и за това хлапето остана безмълвно, зад вратата, която тръшнах под носа му. В този миг се почувствах страшно горд. Сега на по-трезва глава ми е страшно гадно и най-вече ми е гадно, за това, че постъпка, като моята, е основната причина да мразя хората, а аз ги мразя – всичките! Със своите високи самочувствия и лицемерие, своята жажда за власт и нужди да тъпчат другите, заради всички човешки качества, от които ми се драйфа. Понякога имам чувството, че всички са педерасти, но някои са по-големи! Такъв в този случай бях и аз. От най-големите! Горкото хлапе!
Но да не говорим повече за него. Съблякох се, поизмих се и се запътих към леглото и какво мислите видях? Моето момиче опитало да се съблече, но заспало така – с изхлузена поличка, която все още стоеше закачена на едното ù краче. Беше положила леко главичката си на възглавницата и от лицето ù се виждаше само едната страна, закрита от русите ù къдрави коси. Заприлича ми на малко плюшено лъвче – толкова сладко. Честно казано, в този момент ми се стори страшно миличка и красива, дори ми стана жал за вечерта, която беше преживяла. Оставих я така за момент, не исках да я будя, въпреки че бе се проснала в цялото легло – не исках и толкова, просто сърце не ми даваше. Седнах на дивана, който бе заврян в единия ъгъл на стаичката. Стоях там поне десет, че и дори повече минути, докато не се почувствах леко изтрезнял. Честно казано държа много на алкохол, а и много бързо изтрезнявам след това, ама като се замисля – няма как да е иначе, нали съм алкохолик? Вече на трезва глава се чувствах много гадно. За тъпата болка, която премазваше черепа ми няма да говоря, може би я познавате, но жегата беше непоносима, както обикновено през последните дни. Трябваше да пусна климатика, за да мога да дишам спокойно, ала тъпата машина не работеше, както вече ви разказах, за това реших да взема душ. Той поне си беше в ред. Стоях там доста, може би цял час. Когато излязох от банята, Силвия/Синтия си спеше все така в същата поза, с леко издадено дупе към мен. Познайте какво си помислих? Не, не това, за какъв ме мислите, едва ли бих я оправил в това състояние, принципно си имам едно правило – не се захващай с нещо, ако не можеш да го довършиш, а определено с толкова алкохол в кръвта нямаше как да свърша. Мисълта ми беше, че се разтревожих за момичето, както се бе сгърчила така милата, можеше да се схване жестоко, затова я наместих в едната част на спалнята и след толкова прелюдия през тази нощ реших най-сетне да заспивам. Проснах се на другата половина и се вгледах в тавана. Сънят не бе добър към мен и не идваше никакъв. А жегата ли? Тя си бе все същата неуморима кучка. На леглото лежах гол, без да се завия и въпреки това струйки пот, като някакви малки реки се стичаха по цялото ми тяло. Чувствах косата сплъстена и мазна, а само преди миг си бях взел душ. Ноздрите и самата ми глътка бяха страшно пресъхнали от горещия въздух, а киселините в корема ми направо ме подлудяваха. Вечерта нямаше край. Гледах тавана с надежда, с надежда да заспя. Ала така и не заспах. Сега денят е още по-близо и слънцето е на път да изгрее отново, дано започващия ден да е по-лек и спокоен, дано и жегата да не бъде толкова непоносима, но това са неща, за който мога само да се надявам, нали?
По някое време на другия ден:
Главата ми ще се пръсне. Направо се чувствам прекрасно! Как обичам да се събуждам така! Започва добър ден, от онези дни, в който си обещаваш, че няма да пиеш никога повече, но стига съм ви мрънкал и то за някакъв махмурлук. Все пак го раздавам боксьор и трябва да съм издръжлив на болка, нали? Не знам за друго, но времето си е все същото, дори по-зле още по-горещо ми се струва. Чудно ми е колко ли е часът?
- Здрасти, Марти, събуди ли се миличък?
Уф, сигурно е точно това, което си мисля? Да, тя е, то няма от къде другаде да идва този мазен курвенски глас. Силвия/Синтия! Супер, ще се разсъня малко, ще си побъбря с момичето, даже може и за името ù да я попитам, макар че винаги мога да я наричам „сладурано”, „миличка”, „пиле” и все подобни глупости. Това ми харесва най-много у тъпите кучки, винаги можеш да ги наричаш с мили думи, а в действително да ги мислиш за пачи – никога няма да го разберат! Тъкмо реших да се надигна и тя скочи върху мен.
- Извинявай за снощи, голямъ беля напраих май – изцвили грациозно тя и се захили. Няма нужда да се чудите какъв е смехът ù – той е един от най-гадните и дразнещи, леко стържещ, достигащ високите тонове, които лесно ще ви раздразнят, особено, ако сте като мен с махмурлук.
- Нямай грижи, „съкровище”, нали си с мен. Няма никакви проблеми.
- Мм, да. То и аз тъка си помислих, чи няма проблем – чак сега разбрах колко весело ще е с това момиче при условие, „чи” няма алкохол. Вчера не ми бе направило впечатление мекото и селско говорене, но днеска с тази моя глава, която ще се пръсне всеки момент – не знам? Няма да я изтрая, ако цял ден ми „мяка” и тем подобни.
- Миличка, я ти по-добре ми потърси мобилния, а аз ще вляза да си взема един душ преди да съм се разтопил целия – това последното, което казах, се оказа голяма грешка. Явно на моето „слънчице” се стори страшно забавно, защото едва не се задави милата. А смехът ù – няма такъв смях, казвам ви! Все едно някаква хлебарка се е заклещила в главата ми и не може да излезе – толкова е гаден, честно.
Някак си се изправих на крака, доста замаян се чувствам в интерес на истината. Като капак онази пръдла ми скочи. Почна да ме целува навсякъде. А колко мразя да ме лигавят, не ми се разправя чак.
- Хайде, мило, изчакай само десетина минути, ей сега излизам – някак се освободих и я пернах на леглото.
Понякога жените са като пиявици – засмучат ли, не пускат, но да не навлизам в тази тема и без това повечето хора ме смятат за силно изявен сексист. В началото не знаех смисъла на думата и се чувствах много горд, че ме наричат така. Викам си нещо потентен ли, надарен ли, какво точно означава не знам, ама ми се струва страшно яко. После ми разясниха какво точно означава думата и честно, почувствах се още по-горд. То пак се оказа свързано с чукането, ама грубо погледнато от другата страна. После се опитаха да ме разубеждават да не гледам на жените само като сексуални обекти, който могат единствено да задоволят нагона ми. Аз от своя страна контрирах, че не гледам на жените само като по-красиви „ходещи неща”, които да шибаш по цял ден, според мен много от тях могат да бъдат и много други „неща” – примерно домакини, готвачки, стриптийзьорки, управители (примерно на някой публичен дом – като мадмоазел Щефи), а да, да сервитьорки задължително, така де, да бъдем честни, едва ли на някой мъж, ама не педал, би му било яко, някое кораво момче да го обслужва и какво ли още не може да бъде една жена. Но... все пак съм не мнение, че една жена не те ли нахрани, след което успее да те възбуди, за да я изчукаш, след което да си платиш за това (било със стотачка на нощното шкафче или още по-гадно с ботуши по случай оралните ù, страдалчески умения, които тя показва във вашата любов), ако тя не успее да направи всичко това, то не говорим за истинска сто процентова жена! Ами не мислите ли така, а? Какво? Звучи ви ужасно? Ами какво очаквате от един сексист като мен?
Водата от душа се стича по лицето ми, след това по гърдите ми, по цялото ми тяло. Чувствам се пречистен, а и най-лошото мина. Точно този момент, след тежка вечер, малко след като си станал и малко преди да изсереш пияното лайно, и да си вземеш душ, за мен е най-труден. Както обичам да го наричам „смъртницата”, тогава винаги не знам какво правя или какво говоря, но едва ли има смисъл да ви убеждавам, все пак станахте свидетели на монолога ми преди малко. Онзи веселият за равенството между половете. Но стига съм бръщолевил напразно. Трябва вече да излизам от проклетата баня и да се разкарам от този шибан хотел. Това ми беше целта, казвам ви, и щях да се чупя от тази дупка веднага, ако при мен не беше влязла Силвия/Синтия. Гола?! Няма да ви разказвам за двадесетината минути, които прекарахме заедно под душа – лично е. Мога да ви кажа само, че момичето си изкупи вината, даже искаше да си я изкупи и втори път, но наистина не ми се стоеше повече тука. Излязохме от банята и двамата бяхме доволни, и то много. Аз си мислех, че ако ми се счупи прахосмукачката вкъщи, мога да си я взема нея – трябва да видите какви неща прави с устата си само това момиче. Тя си мислеше... не знам, всъщност едва ли си мисли нещо, когато и да е било.
Изсушихме се набързо, облякохме си дрехите (само тези, които все още ставаха за носене) и решихме да се махаме от хотела. Всъщност аз реших това, моето момиче, само кимна и каза: „Ам, чи това е суперско, можем да отидем да хапнем нейде”. Идеята ù беше наистина „суперска” – защото се чувствам страшно гладен винаги след сутрешен тек. Само дето се оказа, че не сме точно сутрин. Намерих си мобилния – беше изключен и когато го включих, часовникът на дисплея му ме зарадва – показваше 13:30. Да, определено бяхме пропуснали сутринта. Това не беше от никакво значение обаче. Трябваше да се обадя на Стен, защото само той може да ме отърве от мъките ми в този момент.
Телефонът ми даде седем, осем пъти свободно, докато малкото педерастче ми вдигна и сигурен съм, че нарочно ме накара да чакам – голям тежкар е. Лошото в случая е, че да караш някого да те чака, не те прави тежък – жалко лайно може би, педераст със сигурност, но не и тежкар. Не, не и в никакъв случай!
- О, събудихме се значи – подхвърли ми някак обвинително той – да не питам как прекарахте снощи, набутах ти по-пияната близначка – каза Стен и се захили мазно. Странно, мислех си, че Силвия и Синтия са нещо като братовчедки или сестри, ама чак близначки, убийте ме, нямаше как да предположа.
- Да. Не питай! Хайде ела да ме вземеш от шибания хотел... а и май ще трябва да направиш нещо по въпроса...
- Само не ми казвай, че си премазал от бой пак някого...
- Не, не е това, ама наистина си ме прекарал с... – погледнах към Силвия/Синтия, която се разкарваше още гола из стаята.
- Да, разбирам, явно е имало гнуснички изпълнения вечерта – много ме дразни това човече, особено като каже така „гнуснички”, вади ми душицата с кука за карантии, все едно.
- Момичето имаше сериозно натравяне, ако бъдем честни...
- Аха, аферата „Драйфус” значи, хи, хи – разкикоти се Стен от другата страна. Забравих, че и неговият смях е доста дразнещ. Да, не може да бие този на Силвия/Синтия, но определено пак ще ви зацепи глава от него – хи, хи аферата „Драйфус” сещаш ли се, а? – продължи мазното човече. Доста е гениален на моменти, признавам му го. Не, че имам някакво по-така образование, все пак съм боксьорче, ама като чуя нещо толкова оригинално от негова страна се чудя, кой идиот му е дал диплома за архитект на него.
- Да, право в целта! – реших да го поощря аз. „Само така, педераст долен, само така”, премълчах си обаче.
- Успяхте ли да стигнете поне до стаята?
- Не.
- Ххх – задави се Стен. Последвалите звуци в слушалката на мобилния ми, не приличаха на някакъв смях, а по-скоро на умиращо прасе – Човеко, разбиваш! – друго нещо, което направо обичам, е „модерните” лафове, които се опитва да налага в речника си говедото.
- Да, радвам се, че се забавляваш, но можеш да го правиш в колата си, на път за насам – реших да го подсетя за какво все пак ставаше дума аз.
- Слушам, шефе – каза Стен и пак се захили.
- Радвам се, защото ти давам един час да дойдеш и не се шегувам – казах аз, но го казах точно толкова грубо и твърдо, че да можеш да накараш такъв мазник да се стресне.
- Уууу добре, добре, ама да не ме набиеш – опита се да го каже иронично, но и двамата бяхме сигурни, че това не е чак толкова невероятно.
- Надявам се, че няма да се стигне до там – реших да бръкна още веднъж с пръст в раната. Едно да знаете за Стен – много е горд, но винаги е стоял в сянката ми и всяко напомняне на този факт, го вбесява до смърт.
- Добре де, кажи ми кой е шибаният хотел и ще дойда – по високите пискливи тонове разбрах, че съм успял да го подразня.
Това ме накара да се усмихна, доволен от този факт. И усмивчицата си я биваше, от този тип педерастка усмивка, която се появява на лицето на човек, когато се е почувствал велик, потъпквайки някой. Загледах се из стаята, за да мярна името на хотела някъде, но това явно е от тези веселите хотели, които тука наричаме „шибалници”, за които името и реномето не са нужни. Докато търсех някакъв знак от бога за името, мярнах за миг един потъмнял от времето термометър, закачен на стената. Не е истина ви казвам. Показва 45°. Това ме изкара извън нерви. Тъкмо мислех да звъня на рецепцията, за да разбера името на „шибалника”, когато погледът ми се спря на ключа за стаята, който незнайно защо, беше паднал на пода под масата. Наведох се, за да го взема и видях нужното име. Естествено, нямаше как да е по-оригинално, за такова прекрасно хотелче – „Розовата Русалка” се казваше. Определено ми вървеше на „гейско” тия дни.
- „Розовата Русалка” – казах на Стен, който вече се чуваше да запалва колата си.
- Знам го – похвали се той. “Естествено, че ще го знаеш, стар курвар смотан, не съм се съмнявал в теб”.
- Чудесно, чудесно. Тогава ела да ме измъкнеш преди да съм превъртял напълно...
- Вече съм на път, спокойно, аз ще затварям сега, че да мога да побързам.
- Супер, задължен съм ти – реших да го погавря аз. Отдавна се знаем с него и това има винаги ефект, като кучетата – обича да го почесваш по врата от време на време.
- Само още нещо, от разговора ни до тук разбирам, че не си го видял още...
- Кое да видя?
- Нечовешко е човече, нечовешко!
- Добре, но кое е нечовешко, мамка му!
- Морето – каза Стен и затвори, както беше обещал.
Стреснах се. Какво го бе прехванало сега? Излязох веднага на терасата. Силвия/Синтия ми измуча нещо от сорта: „Със Стен ли говорише, много е готин”, като развлачи това „готин” до няма и къде. Не я слушах обаче – нямаше смисъл. Излязох, но се оказа, че онези педерасти от хотела са ми дали стая с изглед към някаква борова горичка. Естествено, за пияниците няма смисъл от повече де, но морето оставаше скрито откъм източната страна на хотела. Нейде от там се чуваше някаква огромна шумотевица. Някакво средно чувство между уплаха и огромна възбуда се разливаше в мен. Не зная какво ме прихвана, но прескочих в съседната тераса, изминах няколко крачи и прескочих в следваща, от нея в по-следващата и така бързах като обезумял, докато не стигнах терасата на последния апартамент. Сърцето ми заби лудо, а чувството се беше превърнало в страст, точно като всеки път, щом излизах на ринга. Долният хотел бе завъртян толкова гадно, че дори от последната северна тераса да не можеш да видиш морето. Изнервих се максимално. Тъкмо реших да се връщам пак към моята стая, когато дочух из шума на тълпата, която се намираше нейде зад ъгъла, няколко крясъци: „Боже, това е краят”. Тези думи се сливаха с още стотици, премесени в един странен бълвоч от шумове и звуци. Определено ставаше нещо невероятно. Провесих се от терасата, която се намираше на третия етаж, а от източната страна над входа се виждаше някакъв голям балкон, на който бяха струпани много хора, може би всички отседнали в хотела, редом с персонала. От там идваше всичката шумотевица. Така, както бях се надвесил, ми щукна най-откачената идея в този момент. То това ми е просто като дарба, да ви кажа, както познатите ми често ми казват „не те държи главата”. Поставете ме в някаква ситуация – независимо каква и аз ще избера винаги най-шантавия вариант. Затова, без да се учудвам от себе си, в следващия миг вече се бях засилил няколко крачки, отскочих от парапета и полетях към общия балкон. Разстоянието не ми изглеждаше малко и се оказах прав поне четири-пет метра, вярно един етаж по-долу, но определено това да се правя на някакъв си супер пич, не се оказа кой знае колко добра идея. Не, стигнах до целта, даже се хванах за парапета съвсем спокойно, но при приземяването ми кракът ми се подхлъзна на външната страна на перилата и увиснах във въздуха. Вярно, че не спортувам от повече от три години, нито тренирам от тогава, казано честно, но успях да се удържа и в последствие да се набера за парапета. Само две-три секунди ми бяха нужни още, за да се прехвърля през парапета и да се строполя в края на балкона. Проснах се по гръб и задишах доста учестено, чувствах се зверски изморен обаче. Определено съм извън всякаква форма, вярно, че лудите ми изпълнения изискват доста усилия и енергия, но кълна ви се, ако бях направил нещо подобно преди три, четири години, щях просто да отскоча и да се изправя на крака, а сега... сега просто нямах сили дори да дишам, всяка глътка въздух, която трябва да поема, е съпроводена с отвратителна болка – нечовешка, раздираща белите ми дробове, в които бушува яростна война, а под тях стомахът ми се е свил на някаква твърда, пулсираща топка, която кара всичко останало в него да излезе навън. Щях да повърна, можеше дори да загубя съзнание за момент, но скоро преборих умората. Тялото започваше да привиква на онзи любим му апатичен ритъм, който го караше да се чувства нормално – опуснато в една меланхолична дрямка, за която не е нужно никакво усилие почти. Имах сили да се изправя – това и направих. Чудех се обаче как така моето виртуозно глупаво изпълнение не бе привлякло вниманието на никой. Не, по дяволите, не че го исках, но просто се чудих, защо така? Но щом се изправих, се слях някак, без да искам с тълпата, тогава разбрах. Всички бяха обзети от нещо много по-важно. Някой стояха обезумели, други не продумваха дума, трети – напротив говореха, без да спрат някакви глупости, имаше такива, които снимаха с апарати и телефони, имаше други, които просто бяха там, но всички те, както се случи и с мен, бяха погълнати от една мисъл, едно чувство. Всички бяха втренчени в него, както и аз... Морето беше невероятно... То беше... беше... просто, просто... БЕШЕ ЧЕРВЕНО. КЪРВАВО ЧЕРВЕНО!
Хората на балкона не разбираха какво се случва. Мамка му и аз не разбирам какво става. Сигурно съм стоял така улисан поне десетина минути, а най-вероятно и повече. От транса, в който бях изпаднал, ме издърпа една малка ръка – женска, която ме хвана през лакътя. Беше Силвия/Синтия. Някак си бе успяла да ме намери из цялата тази суматоха, затова и в този момент стоеше до мен. Изглеждаше доста уплашена и леко възбудена, сигурно гледката на кървавото море беше успяла да повлияе и на нейната празна главица, няма как да е инак, просто случващото се преливаше от някаква магична енергия, която е способна да влияе на всеки – пък било и то безмозъчна блондинка.
- Марти, какво става? Какво става с морето? – попита ме тя. Сякаш можех да ù дам правилния отговор, сякаш можех да ù дам какъвто и да е бил.
- Не зная, слънчице... просто не зная – скалъпих някакво тъпо изречение от безсмислени думи, които да оставят впечатление у кухата ù главица, че я слушам.
- Морето, Марти... морето – повтаряше си тя – Ибаси колко е яко – изръси тя, а аз за малко да се задавя от смях. „Да те „ИБА” в простата ти глава, да те „ИБА”” – помислих си аз. Това е най-хубавото нещо на тъпите хора – винаги ще кажат нещо, което ще те накара да се почувстваш по-умен, отколкото си.
***
Като се замисля, не мога да опиша точно какво беше чувството в този момент. Сякаш първо чух звука на експлозията, но въпреки това помислих, че става земетресение. Всичко се случи почти светкавично. Красивата гледка пред погледа ми се стрелна нагоре, а аз сякаш бях погълнат от земята. След това спомените ми се изгубиха, а заедно с тях и чувствата. Всичко потъна в мрак. Радвам се наистина, че мозъкът ми е изключил тогава, защото определено болката е била непоносима. Отворих очи, не зная след колко време обаче, но е било доста, защото когато успях да се измъкна от отломките, в които се беше превърнал хотелът, вече се беше свечерило. Имаше и болка – огромна, признавам си, дори се разплаках. През целия си живот съм ял доста бой, но честно, никога не съм се чувствал така. Когато се събудих и сетивата ми започнаха да изграждат представата за положението, в което бях изпаднал, бях толкова объркан. Чувствах главата си втечнена и мокра. Понечих да се пипна за челото и чак тогава си дадох ясна представа за положението. Беше отчайващо. Почувствах нещо средно между ужилване и изгаряне в ръката си. Погледът ми бе все още доста размазан, но успях да получа добра представа какво беше я сполетяло. Високо в предмишницата ми, почти до самия лакът се бе забило някакво парче арматура, което раздираше ръката ми през половината, а самата тя имаше черен цвят, който се беше получил от засъхналата кръв. Цялата беше черна! Естествено, в такъв момент не би могъл да мислиш трезво, но аз направо не бях на себе си. Първото, което ми мина през ума беше, че няма да мога да се боксирам повече – сякаш се бях боксирал през последните три години, да се шибам в главата проста. Ала скоро започнах да разсъждавам що годе по-трезво. Болката си беше все същата, но не се чувствах чак толкова гадно, защото започнах да привиквам с нея. Можех да си остана така, лежейки като труп, в очакване някой да ме спаси, но едно да знаете за мен – никога не разчитам на друг и всичко, което мога и трябва да направя, го правя сам. Полежах още няколко минути, обмислях следващите си ходове. „Браво, Марти, браво. Животът ти поднесе голяма кофа с лайна и ти отново добре си похапна от нея, а сега въпросът е ще можеш ли да си поискаш допълнително?” – казах си аз. Стиснах зъби, инстинктивно, знаех си, че трябва да го направя и понечих да размърдам краката си. Учудващо, получи се и то се получи добре, почти не чувствах болка или ако е имало, то тя е била по-слаба от тази в ръката. Успокоих се – това беше добре, значеше, че нямам сериозни гръбначни увреждания, а може би и никакви. Тогава си помислих следното: „Е, боксьор няма да бъдеш повече, но определено можеш да се пробваш като спринтьор”. Признавам си, адски тъпо звучи и дори не мога да разбера какво ме прихвана тогава, но започнах да се хиля, толкова продължителни и истерично, че чак се задавих. Сигурно е било доста смущаващо обаче – някакъв злокобен смях измежду всичките отломки и развалени. Окопитих възбудата си и продължих според плана. Трябваше да се надигна, това и сторих. Доста лесно се получи, дори учудващо лесно, даже имах сили да се изправя, но се поспрях. Почнах да се разглеждам внимателно. Определено краката ми си бяха добре. Панталоните ми бяха разкъсани на места, с няколко кървави петна по тях, но те бяха вследствие на охлузвания – нищо сериозно. Торсът ми си беше също в ред, лявата ми ръка също, леко одрана. С нея опипах главата си – тя обаче беше пострадала. Напипах тила си, целият беше в кръв, когато преместих ръката си малко по-нагоре на темето си, набарах измежду всички сплъстени коси една цепка, под която усещах твърдостта на черепа. Естествено с моя акъл я натиснах с пръст и леко се почудих, дори отвратих, когато набарах нещо като кокал. Явно раната беше толкова дълбока, че черепът ми се показваше. Едно нещо поне беше добре – раната не болеше почти. Като равносметка ми стана ясно, че ръката ми, дясната, беше най-пострадала, както вече ви споменах, в нея беше забит метален прът – поне 40см. дълъг, единственото „хубаво” нещо беше това, че самият прът се бе откъснал от стената и това ми позволяваше да пробвам да изляза. След още няколко минути се осмелих. Намирах се в нещо като кухо корито, което се бе получило от пречупена на две стена. Ясно си личеше, бетонът на места липсваше и самата стена приличаше по-скоро на две отделни парчета, свързани с арматурни пръти – огънати, някои дори прекършени, приличащи на разпилени вътрешности. Изправих се на крака, но разстоянието до „тавана” беше по-малко от метър и половина, и се налагаше да стоя приклекнал през цялото време. Погледнах през процепа – виждаше се небето. Беше се стъмнило. Тогава, когато разбрах, че се намирам почти на повърхността, ме обзе някаква паника, която сякаш дойде от нищото и разтърси цялото ми тяло. Разтреперих се дори и започнах да се въртя на всички посоки, в опит да се измъкна. Ала се оказа, че въздушният джоб, в който съм се озовал, е толкова голям, колкото да ме покрие мен самият и толкова. Адреналинът ми се бе покачил страшно много. Чувах кръвта да бие толкова силно в ушите ми, че чак си помислих, че се возя в колата на някой мазно „газе”, който е хакнал една сто ватова туба в багажника и се опитва да спука тъпанчетата на хората, които са с него. Паниката, която ме бе обладала, не ми даваше мира и направо щях да изляза от кожата си, ако можех, разбира се. Започнах да изпадам в някаква дупка, поне това чувствах. Мислих си, че ще откача. Сега си давам сметка какво е да заключиш някое диво животно в клетка – определено клаустрофобията беше единственото, което имаше значение в този момент. Седнах, подпрях гърба си и започнах да ритам пречупената над мен плоскост, точно в мястото, където се подаваха огънатите арматури. След около половин час това даде резултат и бях изкъртил огромна част от бетона около оголените железа. Като някое шибано канго съм, да знаете, бях пробил доста голяма дупка и успях да прокарам главата си навън. Това ме успокои до някъде. Скоро щях да съм свободен и всичко щеше да се оправи. „Щом успях да подам главата си навън, всичко е наред” повтарях си аз, освен това бях обнадежден от един от любимите си лафове – „там, където минава главата - минава и останалото”, но честно, като се замисля, него лаф не съм го използвал за тази си глава никога преди това. Макар и трудно, само с едната си здрава ръка успях да „разчистя” изхода си за навън и само след около десетина минути още бях се проснал победоносно по гръб на върха на купчината отломки. Влиянието на възбудата от адреналина отмина точно навреме и след като бях свободен, се чувствах премазан, зверски безсилен и безпомощен. Поемах въздуха едва, едва и ако нямах жизнена нужда от него, надали щях да си правя труда, който ми костваше. Докато събирах сили, за да продължа, обърканата ми глава най-сетне роди най-правилната мисъл след инцидента – „Защо, по дяволите, нямаше никакъв спасителен екип?”. Така де, сигурно съм блъскал и викал около час, как така никой не се намери, за да помогне. Не, че имаше нужда – „гадното копеле” и само успя, както винаги, но все пак колкото и долен да беше „шибалника”, трябваше някой да се отзове на помощ – хора умираха! Тази мисъл ме човъркаше все по-силно. Нещо не беше както трябва, осъзнавах го напълно, затова, въпреки всичко, което ми костваше, се изправих. Не ми се разправя за болката – отвратителна беше. Целият треперих, тялото ми искаше почивка, но аз не можех да му я дам. Успях да се поуспокоя, поех дълбоко въздух, който беше толкова горещ, че почувствах глътката си като малък пожар, разлял се в белите ми дробове. Огледах се. Всичко беше доста по-зле, отколкото си представях. Стоях над развалените сам. Единствената следа от хората, които бяха с мен на балкона, бяха стотиците човешки части, разкъсани и разпилени измежду отломките. Чуваха се и някакви стонове, но дълбоко под купчината бетон, идващи от затънали най-отдолу хора, които все още чакаха помощ, не искащи да се предат на смъртта. Ала помощ нямаше, на повърхността бях само аз, заобграден от пламъци и разруха. Загледах се в далечината – навсякъде беше така. Повечето сгради бяха срутени или обгърнати в черен дим. Когато се заслушах внимателно, пред мен се разкри една съвършено нова картина, един нов, изпълнен със страх и ужас свят. Около ми, но не толкова чисто, по-скоро като призрачен фон на мрака, се чуваха различни обезпокояващи звуци – крясъци, свирепи и жални, изстрели и експлозии, раздиращи гръмко нощта, сблъсъци и катастрофи, чуваше се всичката лудост, която беше дошла в прогнилия ни свят.
Стоях така и не можех да възприема случващото се. Не исках просто – нима само аз бях оцелял след „това”, което се случи. Усмихнах се, явно бях прав, „отгоре изплуват най-големите лайна” и така си беше. Стотици хора гниеха под мен, други тъкмо опитваха от горчивия вкус от целувката на смъртта, а отгоре бях сам, бях жив, почти невредим. С какво бях заслужил това? Бил съм по-добър от тях? Съмнявам се! Просто е вярно – животът обича такива пропаднали типове като мен. Направих няколко крачки незнайно накъде, но за мен посоката беше „напред”, макар и в нищото, трябваше да продължа! Тогава като някакъв мираж от пламъците изскочи някаква жена. Беше все още далече, за да я видя добре, по-скоро като блед призрачен силует. И тя както мен беше цялата в рани, дрехите ù бяха разкъсани и мръсни и се влачеха по цялото ù тяло, като някакъв мъртвешки воал. Запътих се към нея – явно имаше нужда от помощ?
- Добре ли си? – изкрещях аз.
Явно жената не ме беше забелязала преди това и чак сега се обърна към мен.
- Добре ли си? – повторих аз.
Ала в отговор получих един отвратителен крясък - адски, няма втори такъв. Явно кучката не беше толкова пострадала, защото се забяга към мен. Виеше бясно, крясъците ù бяха нечовешки. Беше вече на пет, шест метра пред мен и мислех да я укротя, ако трябва дори леко грубо, когато забелязах всъщност какво е положението. Сега жената пред мен не ми изглеждаше безпомощна и изпаднала в беда. Очите ù проблясваха злобно, устата ù беше страшно изкривена, сякаш бе получила някакъв обезобразяващ инсулт. Долната ù челюст висеше на около десет сантиметра по-долу, отколкото би било нормално и лицето ù приличаше на някаква безформена паст. Тогава разбрах – в беда бях аз, а не тя. Докато се решавах какво да възприема като следващ ход, тя връхлетя с всичка сила към мен. Направо ме отнесе, сякаш бях някакво перце. Не можех да се усетя какво става точно, но в следващия миг вече бях на земята, а главата ми отскочи в следствие на сблъска, почувствах, че ще припадна, дори видях мрака, който идваше да ме погълне. Можех да му се отдам, но не го направих и точно това ме спаси. Изправих се отново на крака, а онази бясна кучка се бе засилила отново към мен. Нещо не беше наред, ала това беше очевидно. Вдигнах здравата си ръка, за да се предпазя и усетих как лудата курва я захапа. Зъбите ù проникнаха през кожата на ръката ми, и в този момент, след като усети, че захапката ù е попаднала в целта, тя разклати глава, сякаш, за да откъсне парче от ръката ми и може би точно това щеше да се случи, ако боксьорският ми инстинкт не се задейства на мига. Придърпах я към мен и с наранената ми ръка, онази, от която все още стърчеше парчето арматура ù забих такъв нечовешки прав в челото, че ръката ми потъна в една безформена каша от кръв, плът и натрошени парчета кост. Болката почти не почувствах. Страхът, който беше ме превзел, целият я погълна. Усетих обаче, че „нещото” отпусна захапката си и се свлече на земята. След няколко секунди паднах и аз. Единственото, което си повтарях, беше, че трябва да се изправя, точно това и направих, но не мога да ви кажа колко време ми бе нужно. Шибаното подобие на човек беше на земята. Умираше. Явно бях го праснал точно където трябва. Носът му беше се врязал дълбоко в главата му. Сега то се давеше в собствената си кръв. Ченето му чаткаше все така жадно, искащо да задоволи глада му.
Погледнах я. Приличаше по-скоро на умиращо животно, отколкото на човек и си беше истина каквото и да се бе случило, лудостта, която я беше обзела, бе убила всичко човешко в нея. Стана ми жал. Винаги ми става жал като видя наранено животно – пък било и то бясна кучка като тази. Взех от земята едно по-голямо бетонено парче и се надвесих над нея...
***
Мъжът стоеше върху разрушената сграда отново сам. Бе убил секунди преди това и то бе нещо ново като емоция и чувство – силно неприятно, ала скоро трябваше да свикне с това, защото животът му трябваше да се промени, защото светът се беше променил, защото се беше събудил в ада, където властваше единствено жегата и лудостта!
© Деян Апостолов Все права защищены