ІІ
ИВАНА
Ивана откъсна поглед от екрана на телевизора в малката трапезария, излезе на остъклената тераса, където беше готварската печка и отвори вратичката на фурната. Лъхна я парещото ухание на домашни картофи, прясно месо и свежа чубрица.Мусаката беше почти готова. Оставаше само да я залее с яйчената смес и да изключи нагревателя.
Избърса ръце в престилката, седна отново пред телевизора и впери поглед в екрана. Ех, каква лисица беше тази Елена ! Ето, ако сега Габриел влезе в стаята, всичко ще се разкрие ! В този миг сцената свърши, появиха се надписите, с които завършваше поредната серия и гърленият приглушен глас на мексиканския певец заплака за своята изгубена любов. Ивана стана, заля мусаката, сложи таратора в хладилника и наплиска изпотеното си лице със студена вода. "Каква жега !"Втора седмица температурата в Стара Загора не падаше под 30˚С. България се печеше в суша, която не обещаваше нищо добро ! Ивана въздъхна, избърса ръцете си на чистата кърпа, която висеше до мивката в кухненския бокс и седна отново пред телевизора. Започна сто и деветнадесетата серия на мексиканските "Нежни сърца."
Действието на екрана се пренесе от пищно обзаведената стая на Елена към брега на океана. Героинята се беше изтегнала в удобния шезлонг, смучеше леден сок от дълга извита сламка и обмисляше поредния капан за богатия, но глупав и наивен Габриел…Защо ли ги гледаше тези сериали, или сапунчета, както пренебрежително ги наричаше Марето ? Заради красотата. За броени минути пред телевизора очите ́и́ се пълнеха с екзотични пейзажи и красиви богати къщи сред обширни зелени градини. Усетът и́ на литератор, обаче, се надсмиваше над скалъпения сюжет и захаросаните реплики, които героите от екрана си разменяха. "Ти си най-яркото слънце на моя небосвод! "Ивана си представи как нейният Илия и́ шепне тези думи на колене пред нея и се разсмя с глас. Нямаше нужда от това. Тя си знаеше, че двете с Марето са топлинката в живота му. Ей сега ще се върне от работа и веднага ще тръгне по стаите да я търси. Ако не я намери, ще започне да звъни по телефона, да види къде е.
Погледна разсеяно навън през светещото от чистота стъкло на прозореца. Погледът и́ срещна познатият изглед: насрещният сив панелен жилищен блок, брат- близнак на техния и старите очукани леки коли на обитателите, сблъскани там, където преди се зеленееше градинка. Блоковете бяха работнически, населени по времето, когато заводът процъфтяваше, а продукцията му се изнасяше с ешелони по света. Сега само няколко прашни смокинови дръвчета, отрупани със зрели плодове и пазени зорко от комшийката баба Слава, радваха окото.
Под рехавата сянка на едното от тях гореше огън, над който се чернеше голям опушен казан. Някой вареше буркани с компоти или лютеница за зимата. Боже, кой беше този луд да кладе огън в тази горещина ? Взря се с късогледите си очи в свитата фигурка, която пъхаше съчки под казана и позна дядо Христо от съседния вход. Баба Жела, жена му, беше починала преди месец и сега той сам си приготвяше зимнината.
Ивана въздъхна дълбоко. "Докато сме живи и двамата с Илия, ще е добре, а след това…" Погледът и се върна на екрана. Елена стоеше пред претъпканите с дрехи гардероби и се кахъреше, че няма какво да облече за фиестата…Мисълта на Ивана се откъсна от картината на екрана и се върна назад към деня, в който купиха малкия апартамент. Двамата с Илия бяха тогава учители, но неговите родители работеха в завода и отстъпиха своето право на жилище на децата си. Каква радост беше! Тук преминаха най- хубавите им години, тук, живот и здраве, след няколко години щеше да се пенсионира.
Звънецът на входната врата иззвъня отначало колебливо, а след това- по- продължително и настойчиво. Ивана се сепна и скочи пъргаво. Кой ли беше тръгнал в тази жега !
— Кака Мара тука ли е ?
Беше Росен, десетгодишният син на Таня и Георги, които живееха в апартамента над тях.
— Къде носиш котето ?- засмя се в отговор Ивана.
— Не иска да стои самичко. А пък аз не искам да го оставям да мяука.
Слабите ръчички на детето здраво стискаха пухкавото кълбенце, а големите му кафяви очи гледаха сериозно. На лявата му буза се открояваха две дълги отвесни драскотини. Едната беше по- дълбока и от нея се бяха стекли няколко капчици кръв, засъхнали по вирнатата брадичка.
Ивана помилва детето по острата косица, побутна го към трапезарията и затвори бързо външната врата, за да не влиза горещината от задушното стълбище.
— Майка ти няма ли я още ?
— Няма я. И татко го няма.
— На дините ли са ?
— На дините.
Таня и Георги бяха по професия машинни инженери. До преди седем– осем години работеха в завода, но ураганът на масовите съкращения помете и двамата в началото на кариерата им. Георги тогава клюмна, но Таня още повече се запали за работа.
— Ще покажем, че струваме нещо и без дипломи и титли!- зарече се тя.
Нямаха избор. Сложиха двете дипломи и трудови книжки в едно чекмедже да чакат по- добри дни и се заловиха с покупко- продажба на плодове и зеленчуци. Родителите на Таня бяха дългогодишни търговци, помогнаха с пари и труд, бизнесът на младите бавно, но сигурно тръгна. Таня истински се увлече, запали се и Георги и двамата потънаха в работа. Сега беше сезонът на дините, Георги беше почти денонощно около щандовете, а Таня сновеше непрекъснато между него и детето.
— Защо ти е кака ти Мара ?- обърна се Ивана към момчето.
— Искам да я питам нещо. – кривна то главичка и внимателно остави спящото коте на дивана в трапезарията.
Детето и́ се стори отслабнало. Росен и без това си беше слабичък и нежен като момиче, но този следобед изглеждаше по-блед от вчера. " Пак е бил сам и не е ял нищо. Само е седял пред компютъра и е играл на тези глупави игри. Скучно му е."
Седна до него на дивана, засмя се и протегна ръце:
— Я да си прегърна аз момчето, че от вчера не съм го виждала!
Росен се засмя в отговор, вдигна босите си крачета и се сви в леля си Ивана така, както котето се гушеше в него.
— Няма ли с кого да си играеш ?
— Няма.- Въздъхна детето.- Антон е при баба си на село, а Петьо е на море с вуйчо си.
— Ами Светльо ?
— С него изобщо не е интересно! Той е още бебе !
— Как така ще е бебе! Само с две години е по- малък от теб !
—Така ! Нищо не знае и нищо не разбира !
Детето замълча за кратко, след това продължи:
— Вчера ми каза, че щъркелът му е донесъл братче!
"Това те боли тебе", поклати глава Ивана и нежно го замилва по главата. "Самичък си , а майка ти и дума не дава да и́ се каже за друго дете."
— Ами, много хубаво! Ще има с кого да си играе! – каза тя бодро.
— Нека си играе! – махна великодушно с ръка детето. – Но защо говори глупости?
— Глупости!?
— Ами да! Кой в днешно време вярва, че децата ги носят щъркели!
— И теб те донесе щъркелът! – Илия стоеше на вратата на трапезарията и се смееше.- Един голям черен щъркел на бяла "Лада"!
Улисани в разговор, Ивана и Росен не бяха усетили, че външната врата се отключва и някой влиза.
— Чичо Илия!
Хлапето подскочи като изхвърлено от пружина от дивана и се хвърли на врата му. Викът му стресна котето и то скочи на четирите си лапи. Сивата му козина настръхна, а опашката му щръкна като рошава четка за миене на шишета.
— Я да видим сега кой ще надвие !
Илия прегърна слабичкото телце на момченцето и двамата се търкулнаха на килима. Малката стая се огласи от радостните викове на хлапето, престореното охкане на мъжа и съскането на уплашеното коте. След няколко минути Илия лежеше на гръб и какъвто беше едър, заемаше почти целия под. Росен, с грейнали очи и зачервени бузи, се пъчеше на гърдите му. Ръчичките на детето натискаха с все сила широките рамене на мъжа, който пъшкаше под него.
—Ох, не мога повече! Надви ме това момче!То станало много силно,бе!
— От какво е събрал сила, като нищо не е ял днес! – обади се Ивана, която вадеше от фурната тавата с мусака. Котето се беше изправило в краката и́, душеше нагоре и настойчиво мяукаше.
Илия подхвърли детето с две ръце, остави го на дивана и пъргаво се изправи. Отиде до Ивана, целуна я по влажната буза, хвърли поглед към тавата и преглътна:
—М- м! Как ухае само! И аз ще започна да мяукам като котето!
— И ти днес си ял, колкото и Росен! – недоволството в гласа и́ нарасна и се смеси с тревога.
— Сега ще си наваксаме и обяда, и следобедната закуска. Но първо – през банята!
След минута двамата мъже бяха там и веселите им подвиквания се чуваха чак в кухнята.
Ивана сложи храна за котето в малката му чинийка и погледна навън през прозореца. Улисана с детето и Илия не беше разбрала, че се е смрачило. Дядо Христо, загасил огъня, вадеше готовите буркани от казана с една голяма метална щипка. Жегата и задухата не намаляваха, а напечените стени на панелния блок щяха да греят стаите до утринните часове. "Права е Марето. Трябва да сложим климатик и в трапезарията ", мислеше си разсеяно Ивана, докато редеше сръчно масата.
Телефонът в хола иззвъня. Тя чу как босите крачета на Росен изтопуркаха до там и след това изтичаха обратно в банята. Беше занесъл услужливо слушалката на чичо си Илия, забравил напълно за нея. Ивана незлобиво се засмя. Не беше само с това хлапе така. Всички деца, които познаваха Илия, го обичаха и слушаха. А как само го уважаваха учениците му!
Погледът на Ивана се спря на една увеличена снимка, сложена в рамка и закачена на видно място в трапезарията. Илия и тя, усмихнати, сред празнично облечени техни ученици. Колко отдавна беше! Двамата млади и съвсем неопитни, току що завършили заедно университета във В.Търново. Бяха разпределени заедно в Долнище, малко селце на стотина километра от родната Стара Загора.
— Селото е изостанало, населението там е предимно от цигански произход. Учител рядко издържа повече от година. Търсете връзки да се отървете!- услужливо ги посъветваха техни познати от тогавашния окръжен инспекторат.
Те издържаха не една, а девет години. Хубави, весели години, помрачавани само от едно: и двамата жадуваха дете, а то все не идваше. Кирпичените къщурки край тях бяха претъпкани с вечно боричкащи се босоноги хлапета, само тяхната къщичка оставаше тиха и пуста…На третата година нейният тих и мълчалив Илия беше директор на училището, единодушно избран от началници и колеги. Всичките му мургави ученици го обичаха и слушаха така, както сега Росен. Ивана така и не разбра какво правеше той с децата, как ги омагьосваше.
И тя, и другите учители често не издържаха, подвикваха, дърпаха уши, а понякога здраво пошляпваха някой немирник по немития врат…
— Марето се обади.-върна я гласът на Илия в малката трапезария.- Каза да не я чакаме за вечеря. Ще ходи на рожден ден.
Късно вечерта Таня и Георги позвъниха на входната врата.
— Видяхме, че в къщи не свети и идваме направо тук.-усмихна се виновно Таня.- Знаем къде са се свили нашите животинки.
— И двете са тук-засмя се в отговор Илия, който беше станал да ги посрещне.- Ей къде са се сгушили на дивана с пълни коремчета и гледат филма по първа.
Росен скочи, целуна майка си и баща си, след това бързо седна отново на дивана и впери поглед в телевизора. Трите полицейски коли летяха една след друга по магистралата, а сирените им неистово пищяха. Трябваше най- после да хванат убиеца!
Таня и Георги се спогледаха мълчаливо.
Ивана излезе от кухненския бокс, като бършеше ръцете си с кърпа.
— Сядайте, сядайте ! Само, че закъсняхте ! От мусаката остана едно единствено парче, колкото за Марето!
Родителите на Росен отново се спогледаха, след това впериха невярващ поглед в детето, което гледаше втренчено екрана.
— И Росен ли яде мусака ?
— Защо да не яде ? Даже и второ парче му сложих, но то му дойде много и го дояде чичо му Илия.
Таня се отпусна уморено на един стол и изпъшка:
— Така е, като стои все сам…Какво ли щяхме да правим без вас? Вие сте ни тук за майка и баща, за брат и сестра!
— А ти забрави ли колко вечери сте гледали Марето с майка си?- засмя се Ивана.- Ние с Илия една вечер на учителски съвет, друга- на родителска среща, трета на събрание!
— Затова сме хора.
Георги не говореше много, но думите му винаги тежаха на място. Той бръкна в найлоновия плик, който държеше в ръце, извади една голяма диня и я подаде на Ивана. След това извади бутилка с уиски и пакетче, увито в шарена опаковка. Таня ги пое от ръцете му и се усмихна:
— Честит имен ден, Илия!
Ивана ахна и плесна с ръце.
— Ами да, днес по старому е Свети Илия! Нали съм във ваканция, съвсем забравям да погледна календара! Засуети се тя виновно около масата.
— И аз съм забравил!- скочи Илия от дивана, ухилен до ушите.- Нищо, зло да ни забрави ! О-о-х, какво …Ах, ти, разбойнико !
Росен, незабелязан от никого, се беше промъкнал зад гърба му и изля на смолисто черната му коса пълна чаша със студена вода:
— Това е за здраве !
Когато пийналият, развеселен Илия изпрати гостите си, минаваше полунощ. Таня тръгна нагоре по стълбите, прегърнала свитото на кълбо коте. Георги се заизкачва след нея с детето в ръце. Росен спеше дълбоко, отпуснал главичка на широкото рамо на баща си.
© Петя Божилова Все права защищены