Тя погледна часовника: беше десет без пет. Знаеше,че трябва да си тръгне, но никак не й се искаше. Сърцето й се беше разляло върху меката възглавница, душата й се бе вкопчила в розовия сатен на чаршафите...
Тринайсет годишната Евгения лежеше в огромна спалня в президентския апартамент на един от най-хубавите хотели в града. Завивките от сатен и коприна нежно галеха гладката й кожа, обгръщаха тялото й като алчни ръце на невидимо чудовище. От уредбата звучеше тиха музика. Меките й тонове попиваха в загадъчната атмосфера на стаята, плъзгаха се по стените и залепваха на малки групички по ъглите. През прозореца се спускаха огнените лъчи на заспиващото слънце, сблъскващи се с безжалостната сила на тежките пурпурни завеси. Едва няколко снопчета светлина се бяха отскубнали от смъртоносната им хватка и сега гъделичкаха мълчаливата стена със слънчевите си зайчета, скачащи по нея. В стаята цареше лек предвечерен здрач, разкъсван от пламъчетата на няколко ароматни свещи.
Евгения продължаваше да ле ...