Ж Е Н С К И Р А З Г О В О Р
Приятелката ми се разплаква. Тя е лекар. Разплаква се, но не изведнъж, а някак постепенно, бавно и напълно естествено. В началото влагата облива красивите ù, умни очи. Клепачите трепкат, трепкат, разнасят мокрото, ресниците попиват. Гледам я право в очите. Влажни мигли, мокри очи. За първи път я виждам разплакана, става ми още по-мила и неповторимо хубава. Мълча и само я гледам. Усещам, че преглъща мъчително, усещам, че и моите очи са готови. Усещам... Тя оставя на масата чашата с крем „ Луи” и се овладява. Аз треперя цялата. А си говорим за децата, за работата, за живота ни, за малко по-сложните неща от нашето съществуване. От истинското ни Аз в битието и след него. Една-друга дълбаем душите си, за да си отговорим на вечните въпроси. Стигаме и до вярата ни в Бога. „Той е градивната сила. Отговорен да не се саморазрушим или да бъдем разрушени. За човешкото ни развитие.” Все още преглъщайки сълзите си, тихичко, с топъл глас, като на себе си продължава да си о ...