Ж Е Н С К И         Р А З Г О В О Р    

                  Приятелката ми се разплаква. Тя е лекар.  Разплаква се, но не изведнъж, а някак постепенно, бавно  и напълно естествено. В началото влагата облива красивите ù, умни  очи.  Клепачите трепкат, трепкат,   разнасят мокрото, ресниците попиват.  Гледам я право в очите. Влажни мигли, мокри очи. За първи път я виждам разплакана, става ми още по-мила и неповторимо хубава. Мълча и само я гледам.  Усещам, че преглъща мъчително, усещам, че и моите очи са готови.  Усещам... Тя оставя  на масата чашата с крем „ Луи” и се овладява.            Аз  треперя цялата.  А  си говорим за децата, за работата, за живота ни, за малко по-сложните неща от нашето съществуване.  От истинското ни Аз в битието и след него. Една-друга  дълбаем  душите си, за да  си отговорим на вечните въпроси. Стигаме и до вярата ни в  Бога.                                                                           „Той е градивната сила. Отговорен да не се саморазрушим  или да бъдем  разрушени. За човешкото ни развитие.” Все още преглъщайки сълзите си, тихичко, с топъл глас, като на себе си продължава да си отговаря тя. Или на мен. Току-що ми беше обяснила проекцията на човек в човека.  Мъжът в жената?  Умният в... готова съм да я прекъсна и попитам.                                                                                                                                                                                        Тя продължава още по-тихо:  „Излязох от тази 10-12 годишна връзка с много поуки. Житейски, мъдри... за още триста живота.” Гледам я недоумяващо. Очите ù греят в прекрасно синьо, гласът ù трепти от умиление и благодарност, от копнеж, устните ù на секундата стават примамващо розови, движенията ù спокойни и влюбени.  „Чувствах се обичана и единствена, чувствах се  най-красивата, най-умната, най-добрата в професията си, най-желаната.  Бях всичко, бях... бях закриляна!”                                                                                                                                                           Готова съм да се разплача.  За себе си. За това аз как се чувствах и чувствам. Само заменям нейните думи. „Излязох от тази 10-12 годишна връзка  смазана и напълно съсипана. Полужива. Дори без зъби и без... кръв. Унищожена! Без нищо... С  една-единствена поука... или с един... Жесток урок.”

                                                                                                                      Стефка Галева

                                                                                                                      Гр. Сандански