Жаден бил жирафът. Отишъл вода да пие. Водата бистра, бистра, като в огледало се видял в нея.
- О, колко грозен съм бил. Колко дълъг, предълъг врат съм имал. И краката ми... Защо ми са нужни такива? Защо?
Заплакал жирафът. И нали сълзите му падали от високо, във водата кръгове направили. Рибките заподскачали уплашени. Даже един рак изпълзял недоволен.
Плаче жирафът, плаче. Феята на животните го съжалила.
- Ще ти помогна. Не плачи, но не съм сигурна, че ти ще си доволен от живота си после.
- Ще съм. Сигурен съм, че ще съм.
Е, и краката и шията станали малки. Жирафът се почувствал лек, лек и запристъпял гордо край водата. Решил да похапне от листата на едно дърво, но те били високо, високо. Гладен бил.
Лъвът бил наблизо. И той бил гладен. Видял непознатото животно и решил да го нападне. Жирафът побягнал, но с тези крака трудно се справял. Добре, че се изпречила антилопа и лъвът забравил за него. Тръгнал след нея.
Не можел дъх да си поеме от гонитбата жирафът. Спрял под едно дърво да си почине. Поогледал се. И нагоре погледнал. На един клон се била увила голяма змия. Пълзяла, пълзяла. Към гнездо с пиленца пълзяла. А те писукали жално...
- Къде ми е сега дългата шия? Можех да ги спася. О, колко глупаво постъпих. Нищо не е наред, откакто феята измени тялото ми. Нищо. Аз съм си виновен. Това не съм аз. Не съм. - заплакал жирафът.
Досещате се, че феята отново го съжалила и му върнала познатото на всички ви, жирафско тяло.
Протегнал шия жирафът и смъкнал змията. Запратил я далеч, далеч.
Вече бил той - жирафът с дългите крака и шия. Вече знаел, че е нужен на този свят точно с това тяло, пък и за себе си бил нужен точно такъв, нали?
© Харита Колева Все права защищены
С интерес следя приказките ти макар и да съм малко голяма вече Благодаря за поуките които ни даваш