Сутрин слънцето обръщаше планината с лъчите си, но макар и с нежелание скоро отстъпваше мястото си на облаците. Памучени в началото на деня, не след дълго те посивяваха, та чак до черно. И така цяла седмица - слънце и вода си устройваха среща по пладне, а треви и дървеса ликуваха в искрящо зелено.
В един от тези дъждовни следобеди, когато планината не ни допусна във владенията си, бях поседнала на пейката на сушинка и с наслада слушах тихия приспивен ръмеж.
Севда – стопанката, ниска и слаба жена, леко прегърбена от годините, върза посивелите си коси под забрадката, видя ме и тръгна към мен.
Още първия ден забелязах тъжните ѝ сини очи – гостоприемни и топли, ревностно скътали тъга и пресъхнали сълзи. Днес те пак бяха зачервени...
И се отприщи една приказка под лозата. Севда седна уж за миг, а ми разказа живота си – дълъг и пъстър. Той беше оставил следи по малките ѝ напукани ръце. Безименият ѝ пръст носеше златна халка, която тъй беше свикнала с мястото си, че заедно изглеждаха като едн ...