Сутрин слънцето обръщаше планината с лъчите си, но макар и с нежелание скоро отстъпваше мястото си на облаците. Памучени в началото на деня, не след дълго те посивяваха, та чак до черно. И така цяла седмица - слънце и вода си устройваха среща по пладне, а треви и дървеса ликуваха в искрящо зелено.
В един от тези дъждовни следобеди, когато планината не ни допусна във владенията си, бях поседнала на пейката на сушинка и с наслада слушах тихия приспивен ръмеж. 
Севда – стопанката, ниска и слаба жена, леко прегърбена от годините, върза посивелите си коси под забрадката, видя ме и тръгна към мен. 
Още първия ден забелязах тъжните ѝ сини очи – гостоприемни и топли, ревностно скътали тъга и пресъхнали сълзи. Днес те пак бяха зачервени...
И се отприщи една приказка под лозата. Севда седна уж за миг, а ми разказа живота си – дълъг и пъстър. Той беше оставил следи по малките ѝ напукани ръце. Безименият ѝ пръст носеше златна халка, която тъй беше свикнала с мястото си, че заедно изглеждаха като едно цяло. Тогава разбрах, че дъждът в очите ѝ бе по любимия, отишъл си неочаквано и бързо.
Преди близо осемдесет години Севда избрала да започне земния си път в Родопите. Родила се в семейство, което с труд изкарвало насъщния си там, високо сред боровете и пасбищата. Малката им къща била точно до границата. Родителите на Севда отглеждали добитък и били благодарни на земните дарове, но в онези години не било лесно да живееш на браздата. Кравата, която била като член на семейството често минавала синора и се оказвала в съседна Гърция. Ако дръзнеш да я последваш, за да я завърнеш на поляната в България, можело лесно да станеш нарушител. А в онези години да те нарекат "нарушител" било опасно и сложно –разказваше баба Севда, а аз я слушах със запнала уста. 
"Днес няма граници – планината е една, на всинца ни. Но... сами сме изработили други бразди – много по-дълбоки и неявни. Често не ги забелязваме даже, но те са там, в нас, завладели умовете и сърцата ни и ни раняват по-лошо. Де да можеше да нарушим тези прегради!" – продължаваше напевно да ми реди приказката си Севда. "Пък да видиш тогава какъв живот щяхме да имаме в таз наша пуста, опустяла красива ЗЕМЯ... Нямахме нищо, а пък сме имали всичко... Сега имаме всичко, а пък нямаме нищо, моето момиче..."- рече ми Севда и тръгна да дои кравата...