14 дек. 2012 г., 10:28
Животоспасяващо
746
0
2
6 мин за четене
Трябваше да ù кажа още когато се запознахме, но не очаквах, че ще хлътне толкова по мен.
Красиво момиче, много жизнена и все усмихната, пък аз бях просто един обикновен тип на средна възраст.
Освен това, когато се запознахме, тя си имаше приятел, по-късно разбрах, че са се разделили, чак когато ми каза, че е влюбена в мен.
Работата е там, че съм опериран от чувства. Преди повече от три години загубих детето и съпругата си в тежка катастрофа. Докато се възстановявах от сравнително леките си травми, се оказа, че вместо да вървя към подобрение, показателите ми все повече се влошават, от ден на ден се чувствах все по-зле. Раните ми заздравяваха, изследванията показваха, че организмът ми функционира нормално, нямах вътрешни наранявания, а умирах. Тогава свикаха екип от специалисти и след редица обстойни прегледи и консултации стигнаха до заключението, че трябва да направят тази операция. Беше животоспасяваща.
От тогава наистина започнах да се възстановявам и до ден-днешен нямам никакви оплаквания. Животът ми е абсолютно спокоен и необезпокояван от нищо.
Ето защо ù разказах всичко това, дори ù се извиних, че не съм го направил по-рано.
Отначало тя се разсмя, не ми повярва, бил съм голям шегаджия, каза. После заплака.
- Разбирам – изхлипа, – това е твоят начин да ме разкараш. Няма проблем, ще го преживея някак.
Помислих, че е редно да ù кажа няколко съчувствени думи, но се опасявах, че щеше да прозвучи нелепо, защото нищо не изпитвах. А не исках да я наранявам повече.
Тя си отиде, а мен животът така ме понесе, че много скоро изобщо забравих за нея. Бях съкратен от работа, търсех нови възможности и съвсем случайно стана така, че се свързах с мои близки в чужбина. Оказа се, че няма проблем да замина и да поработя при тях, и така и направих.
Няколко години прекарах там, работата не беше лоша, макар и не по специалността ми, но имах възможност да се развивам, минах през няколко специализирани курса. Нямах особени амбиции, просто не исках да бъда в тежест на близките си, но все пак постигнах добри успехи, бях прецизен и точен във всяко отношение. Освен това не създавах неприятности, нямах никакви претенции, бях винаги на разположение, никога не се оплаквах от нищо. Така че не останах незабелязан и малко по малко започнах да градя кариера, заемах все по-високи позиции в службата, бях станал не само равноправен, но и уважаван член на новото общество, в което живеех. Имах и няколко интимни връзки, дори едната за малко да приключи с брак, момичето беше готово на всичко, за да ме направи свой съпруг. Аз също не виждах нищо лошо в това, предполагах, че това решение ще е удобно за всички, може би вече беше време да създам свой дом и семейство.
Но тя поиска от мен нещо, което не можех да ù дам – да ù покажа любовта си. Обясних ù, че мога да ù предоставя чудесен дом и добре уреден живот, че можем да имаме един безоблачен и спокоен брак, да отгледаме задружно децата си. Можех да ù предложа пътувания в чужбина, почивки на екзотични места, срещи с интересни хора. Но не и онези трепети и вълнения, които са свързани с чувствата, усещанията, любовта. Можеше да има един стабилен и сигурен човек до себе си, можеше дори да ми разказва за своите вълнения и преживявания, но не и да ги изпитва заедно с мен.
Бях максимално подробен, исках да е съвсем наясно как стоят нещата. Струваше ми се напълно приемлив един такъв вариант, вече бях чувал за подобни бракове. При това доста успешни.
Тя обаче прие нещата много тежко и след една много бурна сцена си отиде завинаги.
Малко след това се обади майка ми, за да ми съобщи, че баща ми е много зле, и се поинтересува дали ще ми е възможно да бъда с тях известно време.
- Може би няма да се наложи да останеш дълго – каза ми тя, защото беше наясно колко съм стриктен в работата си. А и че съм опериран от чувства, също. – Мисля, че иска да те види преди да умре.
- Разбира се – обещах ù аз. Макар да нямах чувства, знаех колко са важни те за другите и не исках по никакъв начин да ги засягам.
Уредих нещата си в службата и заминах.
Чудих се дали ще изпитам нещо, когато стъпя отново на родна земя. Не бях изпитвал носталгия, разбира се, просто знаех колко се вълнуват хората при завръщането си след дълго отсъствие.
Не почувствах нищо, само отбелязах факта, че са построени много нови сгради, градът бе придобил по-европейски вид.
Мама ме посрещна, прегърна ме и заплака. Бях ù липсвал, знам, че ù бях липсвал страшно много през всичките тези години, все пак едничък син бях и разбирах вълнението ù, виждах го в мокрите ù очи, почти можех да го докосна в развълнуваната ù прегръдка. Но не можех да го изпитам и затова търпеливо изчаках да се успокои, за да отидем в болницата при баща ми.
Болестта го беше стопила, беше като бледа сянка на човека, когото помнех. Не можеше да говори, но беше в съзнание.
- Татко... – докоснах ръката му. Не знаех какво да му кажа.
Майка ми усети това и ми прошепна:
- Кажи му, че го обичаш!
- Но... – плахо започнах аз. Нали знаеха, че...
- Нищо – настоя тя, – ти само му го кажи. Той ще разбере.
Промълвих тези думи и видях как от ъгълчето на окото му се процеди една сълза. В този момент ми се стори, че нещо трепна в мен, но беше толкова мимолетно, че не разбрах точно какво. Все пак останах с впечатлението, че съм направил каквото е трябвало.
Следващите дни почти нямаше промяна в състоянието му. Майка ми настояваше да излизам повече навън, за да се поразсейвам. Все не можеше да свикне, че не ми е необходимо, но не исках да споря. Правех си дълги разходки из града, разглеждах промененото му лице.
Една надвечер минавах през близкия парк, когато някой ме извика. Обърнах се, и я видях – беше онова красиво момиче, което навремето ми бе признало любовта си. Беше се превърнала в красива жена, държеше за ръка русокосо момиченце на около пет-шест години.
Седнахме на близката пейка и се заприказвахме, казах ù, че живея в чужбина и съм тук за малко.
- А ти? – попитах. – Виждам, че имаш прелестна дъщеричка. Омъжила си се...
- Не, всъщност не съм – тя ме погледна особено. – Виж... погледни я внимателно – кимна тя към малката, която се беше заиграла на близките люлки. – Не ти ли прилича на някого?
- Да, наистина – вгледах се аз. – Много прилича на... дъщеря ми, която беше на нейната възраст, когато...
И тогава разбрах. Малката красавица беше моя дъщеря.
- Мамо, мамо – чух тъничко гласче, – защо чичото плаче? – И видях две до болка познати очи, учудено вперени в мен.
До болка... Докоснах лицето си и разбрах, че е мокро. И за пръв път от много време насам усетих. Почувствах, че съм жив. И беше прекрасно.
Красиво момиче, много жизнена и все усмихната, пък аз бях просто един обикновен тип на средна възраст.
Освен това, когато се запознахме, тя си имаше приятел, по-късно разбрах, че са се разделили, чак когато ми каза, че е влюбена в мен.
Работата е там, че съм опериран от чувства. Преди повече от три години загубих детето и съпругата си в тежка катастрофа. Докато се възстановявах от сравнително леките си травми, се оказа, че вместо да вървя към подобрение, показателите ми все повече се влошават, от ден на ден се чувствах все по-зле. Раните ми заздравяваха, изследванията показваха, че организмът ми функционира нормално, нямах вътрешни наранявания, а умирах. Тогава свикаха екип от специалисти и след редица обстойни прегледи и консултации стигнаха до заключението, че трябва да направят тази операция. Беше животоспасяваща.
От тогава наистина започнах да се възстановявам и до ден-днешен нямам никакви оплаквания. Животът ми е абсолютно спокоен и необезпокояван от нищо.
Ето защо ù разказах всичко това, дори ù се извиних, че не съм го направил по-рано.
Отначало тя се разсмя, не ми повярва, бил съм голям шегаджия, каза. После заплака.
- Разбирам – изхлипа, – това е твоят начин да ме разкараш. Няма проблем, ще го преживея някак.
Помислих, че е редно да ù кажа няколко съчувствени думи, но се опасявах, че щеше да прозвучи нелепо, защото нищо не изпитвах. А не исках да я наранявам повече.
Тя си отиде, а мен животът така ме понесе, че много скоро изобщо забравих за нея. Бях съкратен от работа, търсех нови възможности и съвсем случайно стана така, че се свързах с мои близки в чужбина. Оказа се, че няма проблем да замина и да поработя при тях, и така и направих.
Няколко години прекарах там, работата не беше лоша, макар и не по специалността ми, но имах възможност да се развивам, минах през няколко специализирани курса. Нямах особени амбиции, просто не исках да бъда в тежест на близките си, но все пак постигнах добри успехи, бях прецизен и точен във всяко отношение. Освен това не създавах неприятности, нямах никакви претенции, бях винаги на разположение, никога не се оплаквах от нищо. Така че не останах незабелязан и малко по малко започнах да градя кариера, заемах все по-високи позиции в службата, бях станал не само равноправен, но и уважаван член на новото общество, в което живеех. Имах и няколко интимни връзки, дори едната за малко да приключи с брак, момичето беше готово на всичко, за да ме направи свой съпруг. Аз също не виждах нищо лошо в това, предполагах, че това решение ще е удобно за всички, може би вече беше време да създам свой дом и семейство.
Но тя поиска от мен нещо, което не можех да ù дам – да ù покажа любовта си. Обясних ù, че мога да ù предоставя чудесен дом и добре уреден живот, че можем да имаме един безоблачен и спокоен брак, да отгледаме задружно децата си. Можех да ù предложа пътувания в чужбина, почивки на екзотични места, срещи с интересни хора. Но не и онези трепети и вълнения, които са свързани с чувствата, усещанията, любовта. Можеше да има един стабилен и сигурен човек до себе си, можеше дори да ми разказва за своите вълнения и преживявания, но не и да ги изпитва заедно с мен.
Бях максимално подробен, исках да е съвсем наясно как стоят нещата. Струваше ми се напълно приемлив един такъв вариант, вече бях чувал за подобни бракове. При това доста успешни.
Тя обаче прие нещата много тежко и след една много бурна сцена си отиде завинаги.
Малко след това се обади майка ми, за да ми съобщи, че баща ми е много зле, и се поинтересува дали ще ми е възможно да бъда с тях известно време.
- Може би няма да се наложи да останеш дълго – каза ми тя, защото беше наясно колко съм стриктен в работата си. А и че съм опериран от чувства, също. – Мисля, че иска да те види преди да умре.
- Разбира се – обещах ù аз. Макар да нямах чувства, знаех колко са важни те за другите и не исках по никакъв начин да ги засягам.
Уредих нещата си в службата и заминах.
Чудих се дали ще изпитам нещо, когато стъпя отново на родна земя. Не бях изпитвал носталгия, разбира се, просто знаех колко се вълнуват хората при завръщането си след дълго отсъствие.
Не почувствах нищо, само отбелязах факта, че са построени много нови сгради, градът бе придобил по-европейски вид.
Мама ме посрещна, прегърна ме и заплака. Бях ù липсвал, знам, че ù бях липсвал страшно много през всичките тези години, все пак едничък син бях и разбирах вълнението ù, виждах го в мокрите ù очи, почти можех да го докосна в развълнуваната ù прегръдка. Но не можех да го изпитам и затова търпеливо изчаках да се успокои, за да отидем в болницата при баща ми.
Болестта го беше стопила, беше като бледа сянка на човека, когото помнех. Не можеше да говори, но беше в съзнание.
- Татко... – докоснах ръката му. Не знаех какво да му кажа.
Майка ми усети това и ми прошепна:
- Кажи му, че го обичаш!
- Но... – плахо започнах аз. Нали знаеха, че...
- Нищо – настоя тя, – ти само му го кажи. Той ще разбере.
Промълвих тези думи и видях как от ъгълчето на окото му се процеди една сълза. В този момент ми се стори, че нещо трепна в мен, но беше толкова мимолетно, че не разбрах точно какво. Все пак останах с впечатлението, че съм направил каквото е трябвало.
Следващите дни почти нямаше промяна в състоянието му. Майка ми настояваше да излизам повече навън, за да се поразсейвам. Все не можеше да свикне, че не ми е необходимо, но не исках да споря. Правех си дълги разходки из града, разглеждах промененото му лице.
Една надвечер минавах през близкия парк, когато някой ме извика. Обърнах се, и я видях – беше онова красиво момиче, което навремето ми бе признало любовта си. Беше се превърнала в красива жена, държеше за ръка русокосо момиченце на около пет-шест години.
Седнахме на близката пейка и се заприказвахме, казах ù, че живея в чужбина и съм тук за малко.
- А ти? – попитах. – Виждам, че имаш прелестна дъщеричка. Омъжила си се...
- Не, всъщност не съм – тя ме погледна особено. – Виж... погледни я внимателно – кимна тя към малката, която се беше заиграла на близките люлки. – Не ти ли прилича на някого?
- Да, наистина – вгледах се аз. – Много прилича на... дъщеря ми, която беше на нейната възраст, когато...
И тогава разбрах. Малката красавица беше моя дъщеря.
- Мамо, мамо – чух тъничко гласче, – защо чичото плаче? – И видях две до болка познати очи, учудено вперени в мен.
До болка... Докоснах лицето си и разбрах, че е мокро. И за пръв път от много време насам усетих. Почувствах, че съм жив. И беше прекрасно.
© Христина Мачикян Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Регенерация на чувствата!
-
Май никой не е толкова безчувствен, колкото изглежда
Поздрави, Хрис!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
