Резюме: Героите не са измислени от мен. Това са главните герои на поредицата "Вампирски целувки ("Vampire kisses") от Елън Шрайбър. В разказа се разказва за превръщането на Рейвън във вампир (така, както аз си го прдставям).

Есенното слънце залязваше, оцветявайки облаците в розово. На все по-тъмното небе започнаха да се появяват звезди, които сякаш разпръскваха тъмнината. Не след дълго се показа и луната – царицата на нощния небосклон.

 Градът се подготвяше за вечерта на един от най-любимите празници на децата – Хелоуин. Къщите бяха украсени със зловещо засмени тикви и призраци, просветващи на лунната светлина и на свещите от хилядите тиквени фенери. Децата тичаха по улиците – принцеси, вампири, вещици, пирати... Но никой не знаеше, че на гробището се провеждаше по-особена церемония. Церемония, която щеше да направи този Хелоуин по-необикновен от всички други...

 В обикновено тъмното гробище сега се мержелееха две малки бледи светлинки. Тези светлини идваха от два красиво изработени свещника, които бяха закрепени в гъстата трева. Три фигури се движеха около тях.

 Този ден беше по-специален за двама души – Рейвън и Александър. Днес момичето щеше да бъде превърнато във вампир, за да прекара вечността заедно с любовта на живота си. Това щеше да бъде сватбена церемония по-свещена от всички други. Джеймсън също беше ту, за да вдъхне увереност у господаря си и да подкрепи момичето, към което страшно много се беше привързал.

 Рейвън беше нервна. Съвсем скоро щеше да застане до Александър като негова равна. Въпреки това леко се притесняваше от новия си начин на живот. Щеше да захвърли всичко старо и познато, за да се гмурне в един съвсем непознат свят. Тя поглади полите на роклята си. Тази вечер бе наистина прекрасна. Беше облечена в дълга черна готическа рокля. Раменете ù бяха голи, но след това ръкавите се разширяваха и тя приличаше на средновековна принцеса. Косите ù се спускаха свободно по раменете ù, захванати само с черно дантелено було. То беше отметнато назад, разкривайки красиво нагримираното ù лице. Очите ù бяха в черно, цвета на оникс. Устните ù бяха червени с цвета на току-що разцъфнала роза. Рейвън ровеше земята с краката си, обути в черни ботуши с връзки. В гърлото ù сякаш имаше огромна буца, която тя всячески се мъчеше да преглътне. Лицето ù бе бледо, сякаш лице на порцеланова кукла.

 Александър и Джеймсън довършваха последните приготовления. Вампирът от време на време поглеждаше с тъга към бъдещата си съпруга. Сърцето му се свиваше при мисълта какво щеше да ù стори. Щеше да я откъсне от живота ù, за да я приеме в своя свят на мрак и сенки. Той ометна кичур коса от лицето си. Тази вечер той също изглеждаще великолепно. Копринената му риза беше черна и контрастираше силно с бледата му кожа. Панталоните му също бяха черни. Също като Рейвън той ровеше земята с черните си кубинки. Дългата му черна коса пдаше като сатенен водопад около лицето му. Черните му очи бяха изпълнени с тъга и страх. Страх, че няма да може са устои на изкушението, че ще се отзове на песента на кръвта ù, че няма да може да се спре.

- Всичко е готово, господарю – гласът на иконома сякаш раздра с кама кадифеното було на  нощта. Рейвън и Александър едновременно си поеха дълбоко въздух. Момичето му се усмихна, за да му вдъхне смелост. Той се опита да отвърне, но устните му само наподобиха лека усмивка. Тя го хвана за ръка. Допирът ù сякаш го изтръгна от някакъв дълбок транс. Александър стисна ръката ù, все едно това беше последното истинско нещо наоколо... последната връзка с реалността...

 Джеймсън му подаде бокал с някаква тъмна течност, в която звездите се отразяваха и я караха да блести, все едно в нея бяха скрити хиляди миниатюрни диаманти. Вампирът събра цялата си решителност.

-         Не се страхувай! – тихо прошепна той, така че само тя да може да го чуе.

Tой промълви нещо толкова тихо, че Рейвън не можа да различи думите. Те прозвучаха все едно вятърът шепнеше на листата на дърветата. Александър отпи глътка от течността. След това ù подаде бокала. Тя го взе, отначало ръцете ù трепереха, но скоро тя успя да се овладее. Отпи. Кръв. Джеймсън взе бокала от ръцете ù. Александър се приближи. Тя усети горещия му дъх, който я гъделичкаше. Той я целуна. Отначало плахо, питащо, сякаш очакваше разрешение. След това целувката стана смела. В мига, в който Рейвън отново пое въздух, вампирър я захапа за врата. Тя извика. Остра болка я прониза. Сякаш хиляди ножове разкъсваха кожата ù, сякаш плътта ù гореше в пламъци... Скоро обаче тъмнината я обгърна, закриляйки я.

 В мига в който чу писъка ù, сърцето на Александър сякаш спря. Обвиняваше се за всичко, което беше направил. Щеше да бъде прокълнат завинаги, заради болката, която ù беше причинил. Същевременно кръвта ù беше толкова сладка. Изпълваше устата му с топлина, с вкус, който той не беше усещал досега, по-завладяващ от всичко, което беше опитвал... Погледна към лицето ù. Беше още по-бледо, но въпреки това все така красиво. Неговият личен ангел хранител, който беше дошъл тук да го напътства, да му припомни кое бе най-важното нещо в неговия живот. Да премахне демона от него и отново да му вдъхне човешки чувства.

 Александър вдигна глава от тялото ù По брадата му се застича кръв, която той изтри с ръка.

- Браво, господарю! – Джеймсън се беше приближил до него и постави ръка на рамото му.

- Мислиш ли, че е добре? – попита Александър.

- Мисля, че всичко ще бъде наред – Джеймсън се опита да наподоби насърчителна усмивка.

 Александър седна на студената земя до нея. Отдръпна косата от лицето ù. Докосна устните ù с пръст. Приличаше на Спящата красавица, която очакваше любовта на живота ù да се появи. За него тя беше светлината в мрака, кокичето сред снеговете, смисъла на живота му, смисъла на всичко.

 В този миг клепачите ù трепнаха. Той се наведе над нея в очакване. Рейвън бавно отвори очи, все едно се събуждаше от дълъг сън. Щом видя лицето на Александър, стиснатите ù устни се превърнаха в радостна усмивка. Това сякаш отново му даде сили. Александър я целуна по челото и я попита:

- Добре ли си?

- По-добре от всякога! – в нея кипеше енергия. Момчето ù помогна да стане. Тя изтупа роклята си от прахта и се усмихна на иконома:

- Как изглеждам, Джеймсън?

- Превъзходно както винаги, госпожице Рейвън!

 Александър я прегърна за пръв път без страхове. Сега двамата бяха еднакви. Вече наистина нямаше да се страхува, че ще я нарани. Устните им се срещнаха в целувка по-пламенна от всички досега – всички бариери бяха премахнати.

 Джеймсън се прокашля и двамата бяха принудени да прекъснат целувката. Мъжът държеше нов бокал, пълен с кръв.

- А, да! – каза Александър. – Изпий това.  Всичко отначало е малко замайващо...

 Рейвън изпи всичко на един дъх. Кръвта ù се услади. След това тя отново го прегърна силно. Вече не се страхуваше, но искаше да усеща близостта му, да бъде уверена, че той е до нея и винаги ще бъде. Сега двамата си принадлежаха във вечността...

 Не бяха забелязали колко време беше изминало. Чак сега видяха, че най-ниските облаци на хоризонта се бяха оцветили в нежнорозово. Настъпваше зората. Александър я стисна за ръката.

- Време е да се прибираме. Време е за сън.

 Двамата се качиха в Мерцедеса и Джеймсън ги откара обратно в Имението. Там вече беше поставен двоен ковчег. Най-накрая Александър имаше с кого да сподели безкрайните дни. Нямаше да е вече самотен. Рейвън заспа в мига, в който главата ù докосна възглавницата. Момчето се усмихна. Тази нощ всичко се беше променило. Той беше взел за своя съпруга Ледената кралица. Но тя вече не съществуваше. Ледът, сковал сърцето ù, беше разтопен от топла прегръдка. Мракът в душата ù бе изпъден от нежна целувка. Освободена от тъмнината и леда, покрита сякаш с прах, пред него се разкриваше една великолепна картина в тъмни цветове. Той най-накрая бе успял да нареди пъзела, да ù помогне да се освободи. Над тях витаеше магия, която и двамата можеха ясно да усетят. Тя беше призована от Смъртта. Той беше привлечен от Живота. Магията се беше затегнала. Заклинание, изречено без думи. Заклинание, което тази вечер бе достигнало апогея си. Бе създало връзка, която никой никога не би могъл да разруши. Тази връзка бе тяхната сила. Тя им вдъхваше кураж. Макар и не човешки същества, те също можеха да чувстват. И двамата бяха свързани от една неразрушима магия, която хората наричат „любов”...