Кацнал бръмбар на трънка...

                                                   Кацнал бръмбар на трънка…

            До двадесетата си година живеех в малък провинциален град. Малък, но с много културни възможности за развлечение, и едно от тях сякаш беше “задължително”! Масовото участие вечер в разходката на “стъргалото”! Още нямаше домашни телефони и това беше основен начин на комуникация...Две срещуположни “манифестации” бавно се движеха и без уговорена среща се виждахме с когото искахме, спирахме, разговаряхме, рядко се ходеше по заведения. Тази главна улица беше най- осветеното място на града, а по второстепенните- светеше тук-там, повече бяха абсолютно тъмни.

            В една такава вечер се връщах и не беше късно, но се канеше да вали, та небето, покрито с такива черни облаци, които всеки момент щяха да потекат, изглеждаше по- тъмно. Хем съм близо до центъра, хем и до едно училище, заградено с дувари, та ни човек се виждаше, ни светлина. И току излае някое куче, когато изведнъж дойдЕ дъждът! И не както е редно- за предупреждение първо капки, после по- едри и тогава да започне като стена. Сега- направо беше порой, а страхотните светкавици и гръмотевици правеха картината зловеща... И мокра до кости, и се виждах вече убита от някоя от тях! Всички се бяха изпокрили, дори кучетата! Но…ужасът беше се събрал пред нас! Имахме малко дворно куче, което “изживяваше” специалния си период, та “сватбата” от 5-6 кучета клечеше пред портата.  

Оградата пред двора се състоеше от стена до някъде и нагоре железна мрежа с красиви орнаменти. Висока повече от човешки бой. Над портата- арка която, както и цялата ограда бяха обточени от оня вид дребни рози на дълги пръчки с много бодли, не ухаещи, но създаваха абсолютна крсота, наречени трендАфил. Не помня кой беше нарекъл зарад тях къщата ни “La maison des roses” /къща на розите/ Звучеше френско и се гордеехме... Като хвърлях камъни, едва разкарах кучетата да мръднат, бутам портата- заключена! А в цялата къща светят всички лампи като на есенния панаир! Бях вир вода и като святкаше, се дръпвах от желязото, за да не ме “хване ток”. Виках, звънях на звънеца, молих се на всички светии, плаках- нищо не помогна. Отвътре кучето ни лае, външните ръмжат да им освободя терена, а наоколо не помръдва- ни у нас, ни в комшиите, съвсем наблизо. Брат ми спеше и, като го е било страх се заключил и светнал всички лампи. Близки и приятели познаваха страховете ми- от тъмно, ток, кучета и високо! Не бях се качвала на дърво, бях се клела дори, че никога няма да се катеря на нищо високо- да не съм момче! Пред себе си само признавах- умирах от страх! Сега трябваше да направя нещо, което никога не бях правила! Да прескоча оградата! Клетва ли? В тоя трагичен момент дори не се сетих за нея! Заради звънеца имаше опънати жици като въже за пране. Ами ако се скъса някоя и така мокра да ме тресне ток?! Значи съм обречена, но можех ли да остана пред вратата? Събрах кураж и се покатерих...Стъпих на стеничката и след много усилия прехвърлих единия крак през железната мрежа! Сякаш седнах на хиляда таралежи, точно върху трендАфила!И… така си и останах! Втория крак не искаше да се преметне! Колкото безизходно, толкова и комично беше , защото се “видях” герой в народната песен “Кацнал бръмбър на трънка…” Разкрачена на върха на оградата, дъждът като душ ме обливаше, а мен ме напушва смях, особено когато облаците се бяха поразместили, та освободили едно парче небе и в него се блещеше луната! Каква хубава снимка щеше да стане, ако имаше кой да я направи! И той се появи... Пияният съсед до нас се връщаше от кръчма. Прие сериозно дереджето ми, беше мокър като мен, но кавалерски реши да ми помогне като ми повдигна и бутна непокорния крак така, че се насадих в една голяма кал на градината, че и върху грамаден розов храст! А бях с новите си, тогава модерни и купени с връзки обувки “кощана” и най- празничната ми рокля!! Но той беше доволен, че се е притекъл в беда! Какво ли ще разправя на другия ден в кръчмата за това! Такъв не бих го пипнала при други обстоятелства, ала без него щях да си вися така “кацнала” до сутринта, че и прякор можеха да ми лепнат! Като събудих брат ми, беше по- уплашен не от “греха”, че беше виновен, колкото от вида ми, напомнящ нещо между Дуда Циганката и Баба Яга от приказките. До сутринта се мих, преобличах, после той ми вадеше тръните от розите по потърпевшите ми части...Ето как ме притиснаха събитията, че коригирах мисленето си в ново: “Никога не казвай никога, че знае ли човек”...