Кафе

 С аромат на току-що сварено кафе, мирис на кафеени зърна, прясно смлени, на зелени листа, намачкани, бяла маса с очукана боя и чернокожа жена приготвя нещо. Шкафчета с шарени перденца, подът проскръцва от неравномерните ù стъпки с раздърпани домашни чехли. Показвам се на верандата, а слънцето вече почти е стигнало най-високата си точка на небосклона, обедна мараня; и мирише на влажна пръст, сочни, тъмнозелени листа и растения, проточили и оплели ластарите си около високите стебла на дървесата. Океанът днес е спокоен, вълните се разливат на брега в ненарушим ритъм, пяната бавно се разстила, заиграва се с песъчинките и бавно се стапя в техния поток. Днес не мога да мисля за нищо, днес искам да наблюдавам, да уловя движението на най-малките живи същества покрай мен, трепета на листата, шума на океана, безоблачното небе, да уловя и своята мисъл, която напоследък е загубила смисъл. Откакто дойдох на това място, започнах да забравям кой съм, какъв бях, ако не се налагаше да се бръсна през няколко дена, сигурно щях да забравя и физиономията си. Сякаш това е сън, от който съм забравил да се събудя, или съм се договорил с някого да не се събуждам. Изгубих се... отново… кое е реалност, кое е сън, кое значи „добро” и кое „лошо”, а дали ги има? Днес си обещах да не си задавам пак тия въпроси. Днес няма да мисля, само ще наблюдавам, сякаш не съм част от случващото се, сякаш съм на кино, ще бездействам и няма да се обвинявам, че съм мързелив търтей, който пропилява времето на живота си и не допринася с никакъв труд за благото на обществото. Момент. Но къде е сега то? То е далеч, тук сме аз и моята чернокожа помощничка, с нея почти не разговаряме и сме свикнали така, и се чувстваме добре. А и за какво бихме си говорили? Ами да, и обществото да върви по дяволите, които само си е създало. Не ми се играят игри. Ароматът на кафе ме опиянява, кара всяка клетка в мен да жадува за живот, безметежен, тих, самосъзерцателен. Егоистично ли звуча... хм... може би. Но аз не ви преча, многоуважаеми, не се състезавам с вас, оставил съм ви сами да падате, търкаляте и ставате в калта си, аз просто ви наблюдавам отстрани и живея. Нямам нужда от удобствата ви, имам си няколко квадратни километра необитаема земя, на която живея добре, вие нямате нужда от мен и, знаете ли, и аз нямам нужда от вас. Ето, колко простичко. Но вие ще кажете - този егоист, ами ако всички постъпеха така. Ами нека постъпят, но тогава значи да се откажат от ламтежите си за власт, пари, постове, всичко. А на мен ми стига сутрин да пия топло, прясно смляно кафе и да гледам океана. И нека съм егоист, но мен ме е грижа за вас повече, отколкото вас за мен…