Не е толкова важно това странно, но по особен начин дъхаво нещо, което някога възрастните са наричали кафе. Не знам, може би е имало и истинско, но бабите от преди 60-70 години обикновено варели тази смеска и го сервирали за кафе.
Та както казах, не ми е думата за това кафе, а за една спретната старица, която навремето ни гощаваше с топлата напитка.
Баба Кръстина, така се казваше тя и живееше в най-привлекателната къща в махалата. Разположена в края на кварталната градинка, тя не беше оградена с двор, така че съвсем спокойно можеше да се потропа на дървената врата, която неизменно се отваряше от баба Кръстина. От другата страна на къщата течеше Струма, а зад нея имаше огромни вишневи дръвчета, от които тя правеше и най-прекрасното сладко на света. Освен това, баба Кръстина великодушно ни пускаше да си берем пресни плодове с неизменната заръка да не чупим клоните, че и догодина да родят.
По това време имах приятелка Вилето. Беше една година по-малка от мен, та си уйдисвахме в игрите. И в желанието да гостуваме на баба Кръстина. Още помня тези знаменити мигове, когато тя ни посрещаше не като деца, а като свои приятелки.
Звъняхме на вратата, после се качвахме по няколко вътрешни циментови стълби и ето ни пред стъклената трикрила врата, зад която се извършваше истинско свещенодействие по посрещане на гостенките. Баба Кръстина ни настаняваше на масата, приглаждаше плетената покривка и питаше:
-Ще пиете ли по едно кафенце, млади госпожици?
Ние се споглеждахме срамежливо и се подбутвахме под масата коя да даде съгласието. После тя уточняваше и другата част от менюто:
-По едно рохко яйчице първом?
Е, на това няма как да устоиш! Баба Кръстина кипваше водата, вареше го 5 минути и обясняваше тънкостите при яденето на тая единствена вкусотия. Сервираше ни ги в специални чашки и показваше как да почукваме яйцето с опакото на лъжичката, как да белим над паничка и как да го ядем, без да се оплескаме до ушите. Какво ти оплескване! Ние гребвахме едва-едва, само за да увеличим това удоволствие. Рохко яйце, в специална чашка, па и със сребърна лъжичка! Зимно време се любувахме на топлината от пернишката печка, а лятото събирахме хлад от закътаната под вишни къща…
После идваше ред на кафето.
-Не бързайте да сърбате, леко, леко…Не дръжте чашката като топка де, я изправете малкото пръстче. И не се прегърбвайте, какви госпожици ще станете, ако седите изгърбени!
Баба Кръстина поглаждаше белите си коси, гладко вчесани и свити в малко кокче на тила. Седеше срещу нас и си говорехме за разни неща. Странно приятелство… Хубаво и запомнящо се. Сигурно всеки е имал в детството си по една баба Кръстина, която с широко сърце е приемала съседските деца, поучавала ги е, радвала се е на кроткото им присъствие.
Пораснахме с Вилето, баба Кръстина отгледа децата си, леля Нинче стана лекарка, а чичо Любо – адвокат. Преместиха се да живеят в Русе. Разбрах, че беловласата обичлива и мъдра жена е доживяла до дълбока старост, за разлика от децата си, които не са имали този късмет.
И днес понякога си правя кафе от онова, което ми правеше баба Кръстина. Ръж, леблебия, кафе и уж всичко правя както му е редът, а не е същото. Не е…
Латинка Минкова
© Латинка Минкова Все права защищены