Колко лесно щеше да бъде, ако всички бяхме еднакви.

Ако искахме едно и също, ако мечтаехме за едно и също....

Нямаше да съществува несподелена любов и може би несбъднати мечти.

Нямаше да се налага да нараняваме хора, които не го заслужават, нямаше да нараняваме и себе си.

Защото е възможно да нараниш някой едновременно и умишлено и неумишлено. Знаеш, че действията ти го нараняват, но не спираш, защото ако не го направиш и не кажеш нищо, нараняваш теб.

И тук идва въпросът, наистина ли сме толкова отдадени на другите, за каквито се мислим?

Наистина ли сме героите, за каквито се смятаме?

Повечето биха казали – Да, мисля за другите, преди да помисля за мен.

Лъжат. Малко са тези хора. Аз не съм от тях. Егоист съм. Явно съм готова да нараня някого, за да не страдам аз. Въпреки че и аз страдам.

Ако бях толкова добра и силна за колкото се мислех, за каквито повечето хора се мислят, щях да стисна зъби и да спестя болката на един човек. Но не съм...

Ако говоря, наранявам друг, ако замълча, наранявам себе си.

Как би постъпил ти?