Постепенно те се опознаха и станаха близки... приятели. Мел си даваше точно такова определение на техните отношения, а Пит приемаше тази дума като най-близка до истината... и най-лесна за казване гласно и прикриване на неговите истински усещания. Без да иска стана така, че тя го възприемаше като по-голям брат, като близък, какъвто й липсваше. Мел беше загубила родителите си при катастрофа, живееше с баба си. Пит усети, че така ще бъде по-добре и ще може да я вижда по-често, отколкото, ако й дадеше да разбере, че тя го привлича. Тя може и да се досещаше, но той никога не направи и намек за това. Така че, те бяха приятели, много близки приятели.

Мел имаше едно-две краткотрайни приятелства със съученици, но Пит усещаше, че не е нищо сериозно, докато не се появи Дерек. С появата му тя се промени. Още с първото споменаване на името му, той усети, че има нещо по-различно. Веднъж случайно се срещнаха и тя ги запозна. Дерек бе млад, красив и излъчваше самоувереност, но предимството, с което Пит не можеше да се пребори беше, че Дерек е свободен. До срещата си с него Пит знаеше какво значи думата „ревност”, но сега за пръв път я изпита. Изведнъж се почувства изпълнен с пареща, разяждаща ревност, изпълнен догоре, толкова плътно, че му идваше да избяга и да повърне. И това не беше заради външния вид на Дерек, а заради погледа, с който го гледаше Мел, заради начина, по който държеше ръката му, заради усмивката, която трептеше на устните й. Моменти от тази среща му се губеха, сигурно се бе усмихвал приятелски, сигурно бе говорил, но не помнеше. След като се раздели с тях, няколко часа ходи безцелно из града. Правеше го съвсем несъзнателно, краката му се движеха автоматично, защото бяха крака и бяха предназначени да се догонват един-друг и с това да придвижват тялото напред. Какво ли не би дал Пит през тези няколко часа тялото му да беше съставено само от крака, които се догонват един-друг, да не притежаваше съзнание, памет и сърце. И трите неща му създаваха големи проблеми: мислите му сякаш пареха, паметта непрекъснато връщаше като на лента отминали моменти, а сърцето... сърцето предателски трепереше, позорно прескачаше и най-вече болеше. Болеше го толкова, колкото не беше помислял, че може да го боли. И защо го болеше? Защото неговата Мел беше влюбена. За тези три години, в които я познаваше, той мислеше за нея като за „своята Мел”. Сега сякаш някой го удари с чук по тила: защо да е неговата Мел? Не беше ли егоист да мисли за нея така? Ами да! Той не можеше нищо да й даде, не можеше нищо да й предложи за бъдещето! А тя беше едва на 19, животът й още не е започнал! Защо подличко се е надявал, че ще остане само за него? Защо, след като знаеше, че макар и да не обича Дейна, той е всеотдаен баща и нищо не може да промени това и да го отдели от сина му? Защо свикна с нейното успокоително въздействие, с нейната усмивка, с нейното упойващо присъствие? Защо приемаше все по-големи дози от него, пристрастяваше се с всяка среща, с всеки час и миг прекаран с нея! Защо го направи? Ето, сега ще бъде лишен от нейното внимание, защото тя ще го посвети на Дерек!

И тук отново го заливаше онази противна, изгаряща ревност.

***

В следващите 4-5 месеца Пит рядко виждаше Мел. В началото я потърси няколко пъти, но разбра, че Дерек е обсебил цялото й внимание. Когато все пак се срещаха, тя говореше само за Дерек и бързаше да си тръгне, за да се приготви за среща с него или направо отиваше на срещата си. След тези срещи Пит страдаше, че е изгубил изповедника си, че е изгубил вниманието й, че вече не е нейният единствен довереник. Дори това, че тя изглеждаше толкова щастлива не го караше да се почувства по-добре. Знаеше, че е егоистично, но не можеше сам да се излъже. Даваше си дума, че няма повече да я търси, че ще я остави да урежда живота си с Дерек или с някой друг, че ще изгори всички мостове... Но не можеше! След всички обещания, които сам си даваше, му ставаше още по-страшно и той със сила се удържаше да не грабне телефона и да й се обади. Пит с ужас разбра, че Мел е жената на живота му! Искаше я с всяка частица на разума и тялото си! Искаше всичко, което тя притежаваше, искаше да я вижда всеки ден! Искаше да я люлее в прегръдките си докато заспи, искаше тя да е първото, което вижда сутрин... Искаше да я целува, да я целува до забрава, да се любят... И не можеше да бъде с нея!

Половин година след като се запознаха, Дерек предложи на Мелани да се омъжи за него. Първият, който разбра за това, беше Пит. Мел му се обади още същата вечер и той долетя на мига. Когато тя му съобщи, че е приела предложението на Дерек, стори му се, че умира. Сигурно така идва смъртта – изведнъж те сграбчва за сърцето и стисва гърлото ти, за да не можеш да поемеш дъх. Поздрави я с угаснал глас. Тя видя вълнението му, но го отдаде на изненадата от новината й. Все пак си помисли, че би могъл да се зарадва повече за нея. Сватбата беше запланувана за след месец. Пит не можа издържи подробностите – организацията на тържеството, плановете да живеят в къщата й, защото след смъртта на баба й преди година тя живееше сама... Измъкна се! Набързо си взеха довиждане и той се качи в колата си. Зави зад ъгъла и така бясно форсира колата, сякаш искаше да излети. Настъпи газта и се понесе по нощните улици. Слава Богу, че движението беше слабо! Излезе на крайбрежния булевард и навлезе в пясъчната ивица. Там спря, угаси мотора и облегна глава на волана. И тогава усети, че всичките събрани чувства и емоции се надигнаха някъде от ниското, минаха като спазъм през тялото му и се изляха през очите. Пит плачеше и не можеше да спре. Сълзи на разочарование, болка, любов, ярост и ревност течаха от очите му, стичаха се по страните му и капеха върху коленете. Сякаш демони се бореха у него и го караха да завърти колата, да се върне в къщата на Мел, да влезе през вратата й, да разбуди тъмните стаи, да крещи с цяло гърло, че прави грешка с Дерек, че тя е момичето, което го прави щастлив, че ще се грижи за нея, че ще я обича... Да! Трябваше да изкрещи на целия свят, че обича Мел!

Пит изскочи от колата, студеният вятър облиза мокрото му лице, почти бегом се изкачи на ниските скали, обърна се с лице към града и викът му продра околната тишина, подгони откъслечните шумове:

- Обичам те, Мел!

Дълго стоя така обърнат към града, чиито светлини мигаха безстрастно, ослушваше се, като че ли можеха тези блеснали неони да му отговорят. После бавно се върна, запали двигателя и когато на другата сутрин Дейна се събуди, намери съпруга си трескав, с мътни, блуждаещи очи, пижамата му, дори завивките и възглавницата бяха мокри от пот. Цяла седмица лежа в леглото с напукани от високата температура устни. Първият ден, в който излезе от къщи, Пит позвъни на Мел и й каза, че иска да я види. Срещнаха се, той присви очи и се помъчи да я запомни такава – с развети пищни коси, с блеснали очи и най-сладката усмивка на света.

- Днес ще си вземем голямо довиждане, Мел! Заминавам за една година в Европа.