КАК ВАЛЕНТИН НАМЕРИ ВАЛЕНТИНА

                   /приказка за по-големи и по-влюбени!/

 Валентин беше млад музикант, който живееше в един огромен град зад океана. Беше толкова талантлив, че създаваше поне по една песен всеки ден. Дори не винаги имаше необходимия текст, поетите просто не насмогваха да съчиняват подходящи, въпреки че им обясняваше какво точно означава музиката и какво трябва да каже на тези, които я слушат. Стана известен по света, певците се надпреварваха да пеят неговите песни, всички ги слушаха и знаеха за него. Казваха, че такъв талант не се е появявал скоро. Песните му постоянно печелеха награди по разни класации и ги пускаха във всички музикални канали по света, но като че ли все нещо му липсваше, все нещо не му беше достатъчно.

-Нищо не мога да довърша, песните ми не са съвършени, липсва им нещо и аз знам какво е! Липсва им още един инструмент, на който да бъдат изсвирени и аз не го намирам никъде! Без него изобщо не са това, което искам!

  По - нататък той обясняваше какъв трябва да е липсващия инструмент:

-Да е нежен, но и горещ като маранята над слънчасалото поле, в същото време да е силен и плътен като боен рог...Да звучи тържествено като звъна на църковните камбани в Мюнхен, който чух миналата година...И да съдържа много звуци, като детски гласчета в голямо междучасие! Да е свободен и волен като вятър в клоните на дъб, гъвкав като върбова вейка...И да се носи леко като танц на небесна девойка...

  Понякога се заглеждаше навън, където не се виждаше нищо, освен огромни сгради и дори луната трудно се забелязваше защото не беше толкова ярка колкото изкуствените слънца. Може би си представяше инструмента, който търсеше, но нищо не се получаваше. Дали беше малък, голям или пък не се побираше в обикновена стая, дали имаше струни или клавиши,и това не знаеше...

   Колкото и да се стараеше, не можеше да открие такъв инструмент или поне майстор, който да се наеме да го изработи.

- Има такава музика- чу един ден внезапно познат глас. Беше старият му дядо, който все така си стоеше в големия фотьойл до прозореца. Беше необичайно, че изобщо проговори. Не беше издавал и звук, откакто го взеха от дома му от другата страна на океана за да се грижат за него. Лекарите и психолозите бяха вдигнали ръце от него. Нарекоха мълчанието му „говорна носталгия“

- Господинът не говори, защото се мъчи да чуе дома си- каза едната психоложка.- Просто иска да чуе това, което е слушал откакто се е родил. Ако не успее, няма да проговори никога... Разбирате ли, той е израснал с тия звуци, а тук те внезапно и окончателно са замлъкнали!

- Може би е необходим необикновено силен слух за да може да ги чуе отново?- изказа предположение майката на Валентин.

- Не, госпожо! Не сме много наясно, науката още не е разбрала всичко, но мислим, че звуците на родния дом не се чуват с ушите. Има някаква особена частица съзнание в човека и тя прави това възможно. Ако баща ви може да я накара да пропее,добре, ако не, така ще си остане...

  Но ето, че чудото беше станало.

- Какво каза, дядо? Има такъв музикален инструмент? А знаеш ли къде и как мога да го открия? Прерових стотици музикални сайтове и нищичко не намерих...

- Има такава музика , момчето ми...Но за да я чуеш и да видиш на какво е изсвирена, ще трябва да прекосиш океана и да отидеш в моята страна...Там, на една поляна, в подножието на планината, овчарчето Васко пасе стадото си. Трябва непременно да отидеш при него и тогава всичко ще ти стане ясно. Когато чуеш звуците, ще видиш и инструмента. Повярвай ми, ще бъдеш много учуден!

- Овчарчето Васко? И кое е това момче? Ти познаваш ли го?

- Разбира се, всички там го познават! И аз, и дядо ми, който разказваше за него, а той знаел много от историите от своя дядо...

- Но как така, това все едно и също момче ли е? Трябва да е остарял и дори може да не е жив!

- Да си кажа честно, не знам! Но докато живеех там, той изобщо не се промени, все си беше на около двадесет години и пасеше стадото си все на същата поляна...Овцете са винаги точно сто и една, броил съм ги като дете и като възрастен, никога броят им не е различен!  Дават много повече мляко от стадата на останалите хора и то мирише на цветя и горски плодове. Казват, че понякога самодивите идвали да ги издоят  и да се изкъпят в млякото. Така оставали вечно млади и хубави...Когато се изкъпели, играели около старото дърво. Там,ако отидеш, ще видиш, че около него не расте трева, никога не е пониквало дори едно стръкче!

- Дядо, но това прилича на приказка, а аз търся истински инструмент, който дори не зная как изглежда! Само чувам музиката, но не мога да я запиша! Няма на какво да я изсвиря!

- Е, както искаш, Валентине - поклати глава старецът- Аз ти казах каквото знам. Нямаше да го направя, ако ти не беше чул моя дом...

- Какво?- изненада се младият мъж- Но нали психоложката каза, че...

- Права беше жената, но ти го чу преди мене! Затова трябва да отидеш там.

 Още същата вечер Валентин си резервира билет за самолета и на следващия ден вече летеше за столицата на дядовата си родина. Докато самолетът се снижаваше, не можеше да се нагледа на зеленото море от планини и поля, на синьото безоблачно небе и яркото пролетно слънце. Сякаш хиляди и милиони лъчи се пресичаха наоколо и създаваха огнена паяжина, а през нея летяха ята бели и сиви гълъби.

„Дядо ми ще излезе прав, каза си той, може би точно тук ще намеря каквото търся! И така ще нарека песента, която ще запиша...“Чувам родния дом“! А може да не е песен, а цяла симфония!“

  На същия ден привечер пристигна в селото на дядо си и се настани в къщата, поддържана от братовчедите му. Цяла нощ в градината пяха славеи, а на сутринта гугутки го събудиха. А какво се случи на сутринта...

-Ето я! Това е тя, музиката, която търся!- и Валентин пъргаво скочи от леглото и отвори прозореца. Точно насреща му се беше ширнала зелена, изпъстрена от слънчеви петна поляна, сякаш паяжината от лъчи се беше спуснала в тревата! А на нея пасеше стадо овце.

  Облече се набързо и хукна през тревите. А над полето се лееше музиката от инструмента, който търсеше. Животните го носеха на шиите си. Музика! Нежна като маранята над полето лете, силна и плътна като боен рог, тържествена като камбанен звън...И тъй като чановете бяха сто и един, преплитаха звъна си като детски гласчета в голямо междучасие...Свободно се рееше музиката, сякаш летеше с вятъра и се огъваше около клоните и стволовете на дърветата, летеше с пеперудите и вибрираше в перцата на птичките...

  Когато наближи стадото, видя и един млад мъж, който пишеше нещо на таблета си.

- Здравей- поздрави го Валентин- Ти трябва да си Васко, нали така? А тия овце твои ли са?

- Да, аз съм. А стадото е моята дипломна работа! Тая година трябва да се дипломирам като зооинженер в университета. Трябва да обясня защо тревата от тая поляна дава толкова добри резултати.

  Това звучеше малко по-различно от чутото от дядо му. А може би нещата се бяха променили и този Васко да е внук на един друг, а той на друг...

- Аз съм Валентин. Дойдох заради музиката...

- Знам. Искаш да запишеш чановете. Какво, не знаеш какво е чан ли? Сега ще ти покажа- и той го заведе до една овца и разклати звънеца на шията й- Ето, те пеят! Не знам откъде знаеш за тях и как си ги чул, но...Само че песента им е винаги различна, не можеш да запишеш всичко...

- Вече разбрах. И освен това, не мога да ги отнеса в Америка...

- Защо? Дядо ми или неговият дядо, са ги купили от един майстор, а неговият внук и сега ги прави...Можеш да си ги купиш и...

- Чакай малко...И да ги купя, как ще свиря на тях? Ще закарам стадо в Карнеги хол ли?

- Да...прав си, няма как, наистина...Но може би вятърът над океана ще създаде друга музика...Ще ги закачиш по дърветата в някой парк...

  Изведнъж Валентин видя , че под голямото дърво танцуваше момиче.

- Извинявай, Васко,това самодива ли е? Шегувам се, може би просто е...

- Сестра ми, Валентина! Тя е балерина и се готви за един балетен конкурс в Ню Йорк. Само че нямаме пари и едва ли ще отиде...

- Но защо? Трябва да се намерят хора да й помогнат! Чакай, да не казваш, че тя танцува на мелодията на чановете?

  Вместо отговор Васко само кимна и се загледа в танца на сестра си. А тя танцуваше и танцуваше, сякаш никога нямаше да спре, може би защото чановете продължаваха да пеят..

-Ще я повикам да се запознаете.- и той отиде да извика момичето. Когато я доведе, Валентин си помисли, че приказките за самодиви може и да са верни, толкова красива беше тъмнооката стройна Валентина, която в момента се опитваше да прихване с шнола буйната си къдрава коса. От тоя момент не можеше да престане да си мисли за нея.

  Много дни прекара Валентин на поляната, направи много записи и нито един не приличаше на другия! Все пак, отиде при майстора и си купи точно сто и един чана, които след това доста трудно пренесе в Америка и дори плати огромно мито, макар че служителите се чудеха какво точно да запишат в документите. Да не забравя, за щастие, точно тогава му преведоха една сума и така можа да помогне на Валентина да пътува до Ню Йорк за конкурса. Момичето се представи наистина добре и получи покана от един световно известен балет да стане негова солистка. Пак щяха да се разделят с Валентин, но тя като че ли изобщо не се притесняваше от това. Дори побърза да се прибере в родното си място и да се види с брат си.

- Колко чудно, братко, каза Валентина, докато си разопаковаше багажа- За първи път самодива танцува на сцена на театър! И ще танцувам още, там и на други места!

- Така е,сестричке, но никой не трябва да знае това, не забравяй! Едва го скрих от Валентин! Когато запита самодива ли си, щях за малко да се изпусна! Но добре,  че призна, че се шегува! Пази добре самодивския си пояс и не давай на никой да го види! Ако дори само го зърне Валентин, ще придобие власт над тебе и може да те вземе за жена! Особено пък ако ти подари и пръстена на баба си...

- Знам, знам, но не мога без него! Ако не е опасан на кръста ми, не мога да танцувам на човешката музика! А пръстени изобщо не слагам на ръцете си...

  Мина време, Валентина работеше на различни сцени, обиколи много градове. В пощата й се трупаха писма и съобщения от хиляди почитатели. Но най- често й пишеше Валентин. Молеше я да се срещнат, предлагаше й новата си музика, изпращаше й цветя.

  Една вечер танцува пред кралското семейство, което я аплодира продължително. Няколко пъти танцува на бис и накрая се оттегли в гримьорната си. Беше много изморена, затова разкопча сценичния си костюм и остана така на фотьойла. Събуди я целувка по устните. Скочи изплашено от фотьойла, костюмът се смъкна и самодивският пояс грейна пред погледа на младия Валентин. А на безименния пръст на лявата й ръка грееше пръстенът с виолетов камък, който беше носила бабата на Валентин, а преди това нейната баба и така нататък!

- Което е писано, ще стане- промърмори старата гардеробиерка Сесилия, която не беше никаква гардеробиерка или не през цялото време. В квартала, където живееше,  я познаваха под името Силфа пророчицата и много хора я търсеха за съвет. Още като видя новата примабалерина, разбра що за талант има и откъде идва той. Беше видяла истината в буркана с течен прозрачен мед, на който гледаше, там винаги до горското момиче се виждаше и един младеж от Америка.

- Ами като се обичат, да се вземат!- изрече на глас Сесилия.

- Как така?- възрази директорката на операта, мадам Далия Конфини.- Ще се омъжи, ще има деца и край на танците! Не, не, не мога да го позволя!

  И тя с решителна крачка влезе в гримьорната.

-Млади момко, госпожица Валентина има договор с нас и вие не можете да я отведете...

  Явно беше станало недоразумение, никой нямаше да си тръгва, поне не сега. Какво да разказвам повече, естествено, че двамата се ожениха, имаха деца,които също танцуваха прекрасно,а дядото на Валентин също си поигра на сватбата.

   От радост, че се е събрал с любимата си, Валентин закачи чановете по дърветата в Сентрал парк за да се радват всички на нежната им мелодия. Пазачите на парка говореха, че нощем, когато вече нямало посетители, на поляните излизали тролове, феи, елфи и всякакви вълшебни и невълшебни същества и ставал голям купон. Но аз не знам и не мога да потвърдя, защото никога не съм ходила в Сентрал парк през нощта! Пък и пазачите често преувеличават за да са по- интересни на посетителите...