Каква бубулечка

31 июл. 2005 г., 11:45

Проза

1079 0 2

5 мин за четене

КАКВА БУБУЛЕЧКА!

Представлява голямо усилие да сваля маската си. Трябва около час да се изкачвам по много хлъзгава и тясна пътека. Понякога забивам нокти за да не се свлека обратно в залата с лостовете за управление. Пътеката често е затрупана със секреции, остатъци от храна, размекнали се субстанции от маската. Затъвам в калта и ми коства огромни физически усилия да стигна до края й. Тогава излизам от ноздрата на маската, скачам на масата пред която съм сложил да седне маската. С нейната ръка съм запалил свещ и една цигара.

Размерът на цигарата е почти колкото моят. Прегръщам я с две ръце, заравям лице във филтъра. Поемам си колкото мога от дима и се замайвам. После гледам маската от страни. Тя е съвсем свободна без мен. Може да се каже, че даже й е по-добре. Обикновено я напускам когато е с някоя госпожица. Рядко избраниците са мои, а и маската ми често отблъсква тези които харесвам. Усещат, че това което им говори, което ги е докоснало или са целунали не е истинско. Кое ли е истинско, мислят си някои от тях и приемат изкуственото ми същество, но други се отвращават от него. На повечето обаче то се харесва и как е възможно да не се харесва. Творил съм го четиридесет и пет години, от физиологичен материал с които разполагам с преизлишък. Изтънчвал съм го, градил съм мускулите му, изпъкването на жиличките по тях, дебелината и чувствителността на кожата, цвета и изразителноста с която отразява светлината, мъха по нея, капките и аромата им, невидимите за окото русла по които се спущат струиките пот. Години съм се занимавал със скулите на маската, с усмивката й, с плътността на устните, с бръчиците с които изписват този характер който желая тя да открие. Още по-трудоемко беше с ретините. Трябваше да ги оцветя, да им предам израз чрез светлини, да могат да изразят учудване и фина насмешка, лека боязън и възбуда, изпитателна риторичност и въпросителна строгост, творческа отнесеност и интелигентност която може да се приеме от събеседника без чувство за комплекс. Вградих полутонове на топъл темперамент, лек вкус на горчилка от живота, защото беше моден. Може би винаги е бил моден, Сложих малко и кисела ирония. Още като съм свободен работя над очите. Страх ме е да не ги разваля и да не мога да надничам от тях. Започнах работата над маската още от малък. Исках тя да прилича на кинозведа която вече съм забравил, но ми е бил любим героя в който се е вселила, после вкусът ми се е изменил или съм харесал повече от този герой друг. Маската растеше, но тъй като използвах материала от който трябваше да градя себе си, аз ставах по-малък. Научих я да бъде послушна, да казва това което знам, че е полезно за нея, а не това което и харесва. Да избира приятели според това мога ли да взема от тях нещо за градежа й, а не според предпочетанията й. Отдавна не използвах за модел героите от приключенските филми, а един обобщен образ. Сложен до абстрактност. Не трябваше да има черти, а да поема чертите на всекиго когото пожелае. Да ги отразява и създава чувство за близост. Направих образ който се вместваше във всяка общност който добре се разбираше и от каруцарите в най-занемарените квартални кръчми и от суетните символи в светските хроники. Работих усилено по програмирането му.Натъпках го с полезни знания и умения, направих го способен, лесно преспособим, функционален. Далеч бях от шедьовъра чувствах го. Не знаех какво исках от него, но щях да го постигна. Затова и излизах вечер от него колкото и физически усилия да ми костваше. Оглеждах го от страни. Пресмятах, анализирах, медитирах, просих от висши сили вдъхновение, критикувах творбата оглеждайки я от всички страни. Оправдавах тази или онази грешка, макар вътрешно вече бях решил да ги отстраня. Мога да кажа, че лично на мен маската ми свиваше сърцето. Отвращаваше ме даже, но какво съм аз спрямо преценката на стотиците хора спрямо които я бях изработил и които я харесваха. Нещо обаче все още и липстваше. Свои собствен живот може би. Скулите бяха съвършени, но приличаха на пласмласови. Изразителността на погледа напомняше панаирджийски светлини, липстваше дълбочина. Може би когато съм вътре в нея е различно? Може би. Твърде вероятно. Допрях пак лице до филтъра от дима ми олекна, погледнах я през синята пелина. Стоеше в сумрака спокойна, фигурата изразяваше увереност, вдигнатото в лека насмешка крайче на устните пак ме изпълни с гордост. Колко много казваше този незабележим детаил на творбата ми, какво познание на живота откриваше. Бенките бе жив каприз, че сложих, а белега до едното око модно подражание, но бръчиците замазах добре. Истинската възраст на материала не може да се узнае. Изглежда по-млад с деситилетие. Дали изкуствената възраст не предава чувството за изкуственост. Може би, ще трябва да открия пак бръчките. Не, не и не. Има нещо в тази маска което не ми харесва. Трябва да го открия и да го променя и докато не го открия няма да се прибирам. Беше след полунощ когато телефона иззвъня. Маската заговори мило. Използваше думи от които разбрах, че говори с жена. Не се досетих веднага коя е. Не бях доволен, че я покани. Мислех тази нощ да открия грешката си, а сега щяха да ме разсеят.

Учудих се много, но не познавах жената. Как беше възможно. Недоумявах. Да съм заспал. Не, аз спя само когато спи и маската. Без мен тя не може да е будна. Без моето съзнание тя не може да прави сложни движения. Нима се е освободила от волята ми…

Не, не беше възможно. Още утре ще я заведа на прегледи при психиатър.

Прегърнаха се с жената. Смяха се, говореха си глупости. Беше твърде млада и изрусена. Не беше мой тип, а също не допадаше и на маската. Не знам какво ги беше открил в нея. Приближих се да я изуча и тогава тя изписка:

Каква буболечка!

Маската грабна една книга и ме размаза на масата.

Докато агонизирах разбрах какво и е липствало за да бъде жива. Трябвало е да ме убие.

Каква бубулечка

Свързани произведения

Комментарии

Предложения