На перваза се припичат гълъби. Тишина и застиналост. Като камъни се изтъркулват един по един, един по един в сивия въздух на бавни коли. После политат като куршуми право надолу, докато други чистят перата си. 
Не ти ли напомнят тия гълъби на нас, хората? Ние, хората, върху перваза на един бетонен живот. Ние, хората, застинали, чужди, потънали в себе си, без топлина, без грижа за другия. Ние, дето безсмислено чистим перата си, а те все си остават мръсни. Не перата ни имат значение. Някъде под перушината е нечисто. Нечовешко е. Празно е. Гълъби като куршуми в отровния пушек. Хора като слепци в отровния град. Тук всеки ден се разминаваме, не се виждаме, не се чуваме. Уж сме близо до другия, а сме далеч. Някой крещи в изстъпление, някой плаче в тролея, някой знае за своето безсмислие, някой държи нож в безумие, някой пада от бетонния перваз, докато кротко го гледаме, докато безмълвно чистим перата си...
Но гълъби на перваза винаги има. Нахални, глупави, тъжни, неразбиращи, непитащи, гълъби мъртви отдавна, гълъби мъртви преди финалния скок от този мръсен перваз. 
Та какво още има за откриване на Земята? По-лесно би било да питаме какво няма. Говори един млад и малък човек, който има своите мечти и чиято област на интерес преди всичко е  любовта. Аз искам да открия един различен ден, в който всички тези гълъби да бъдат свободни и не да паднат, а да се издигнат устремно. Хартията, мастилото са свободата, дето тоя млад и малък човек най-добре познава, затова да си го представим.

Денят в който интернет и електричеството спряха и хората излязоха по улиците. Те се срещаха и виждаха в себе си другия. О, как Човекът е голямо огледало и колко истински той можеше да бъде. Ненужни бяха глупавите маски. Самотни и объркани, затворени в клетката на своите профили в социални мрежи имаше достатъчно. И някак всички станаха прекрасни, защото имаше кой да оцени техните същности. И някак хората повярваха в мечтите си – те вече бяха викани на глас, приветствани. Стопяваше се маската на профана. Стопяваше се маската на духовно издигнатия. Безсмислените факти нямаха значение. Излишна беше тази масивна информация, дето ежедневно ни залива и някак неусетно ни заробва – все пак живеем в информационен век. Ненужни бяха огнените пръски на змеиците Омраза и Завист. Та ние „прогресирахме” заради тях в бездушния си материален свят. И също тъй заради тях разграждахме своите чувства и всичко, що наричаме щастие. То бе заменено с простото и сладострастно удоволствие. Но удоволствието е щастие за глупака, а щастието е удоволствие за мъдрия. И осъзнавайки това хората надигнаха очи към небето и свободните гълъби. Те плачеха, защото изгубили бяха връзка със себе си. Те плачеха, защото нямаха щастие.  Живота бе сложен, толкова сложен, но така го бяха пожелали. И в безкрайната си мъка на върховно осъзнаване, те се прегръщаха.
О, колко любов и нежност, колко искреност и истинност има в човешките същества! Колко прекрасни души се свиват дълбоко във все по-твърдите си черупки. Какво да открием? Не, аз не искам още петрол, ядрено гориво или глупаци, които търгуват с нови ресурси, за да „поправят” старите си грешки. Не желая 500-етажни сгради, нови хотели по крайбрежието, нито нови земи, нито богатства, нито дори разкриване на загадки. Аз търся  Човек. И хора. И добро. Аз търся създатели. Едни нови творци на този свят. Музиканти без чувство за конкуренция, музиканти, чиито мисли са музиката на собствените им души. Аз търся художник, който да изобрази всичко това, да извика копнежи, мечти и любов в сърцата. Аз търся поет, който няма да убие любовта, а ще я възкреси не в сладникави думи. Търся писател верен на себе си. Нека той възпее Истината. И търся хора с надежда в доброто, защото аз съм само на шестнайсет, а вече имам своите съмнения в него. Търся режисьора, който ще разплаче безразличния, а после ще разсмее най-тъжното сърце (колко малко чистосърдечен смях звучи напоследък). Приветствам актьора, от когото кръвта на публиката ще закипи и стискам ръцете на майката, която ще се раздаде докрай, ще бъде търпелива, ще прости, ще вярва дори когато синът е разбил сърцето и. Истинският човек е майка в душата си. 
Свободата е първо отвътре, после отвън и в началото си тя е вяра. Всеки от нас е творец, но твърде много или твърде малко вярваме в себе си, за да творим. Дали от прехранено его или от страх да не допуснем грешка? Дали пък комунизмът не е оставил твърде дълбок отпечатък върху нашите родители, учители? Дали чрез тях той не се промъква и до нас, младите?
„Ако свободата не включва в себе си свобода да грешим, то тя не си заслужава” казва Ганди. Аз търся порива към тази свобода в човека. Най-рядко срещам нея.
Търся постоянство. За мене то е непознато. Имаме всичко, за да успеем, а накрая то ни погубва. И трудно е да се изправиш срещу себе си. А още по-трудно да не разрушиш красивото, което притежава дори и дявола в теб…
Аз търся още истинско приятелство. 
„Обещай ми, че никога няма да ме забравиш, защото ако си помисля, че ще го направиш, никога няма да мога да си тръгна!”
Мили Мечо Пух, ако всеки човек можеше да обещае себе си на някой като тебе..той би ли поискал още нещичко от живота?
О, колко щедрост има в нашата страна! О, колко щедрост, ала към свинете, в чиито крака ежедневно трупаме бисери. Цивилизацията се заличава бавно щом събитията изпреварват нейната култура. Къде са днеска нашите братя? Ние нямаме свои съвременни Евлоги и Христо Георгиеви… Живот е всичко, което даваме. Защо не се обезсмъртяваме тогава? Аз търся на тая Земя щедрия човек. Нека той раздава всичко онова, що може, за да запази нашата страна от свинските копита.
Сгрешил е Бог създавайки веднъж човека. Но ето Ной започнал всичко отначало. Иисус изкупил греховете. 2000 години кръв, война, омраза, завист, насилие, страх и суета. Като черупки в черупките душите ни се свиват. На Бог отдавна му е дожаляло. Какво остава да открием на Земята? Човека. От самото му начало.