Глава четиридесет и първа

За първоначалното натрупване на капитала

И влязох да пийна една минерална водица в бар-бараката на Иван, комшия по село, далечен по манталитет човек. Какво да правя – Митето се бави, трябва да се свия за малко до някой радиатор. А пък и с Иван имахме малко приказка за наши си, селски работи.

- Иване,- викам – Иване, съсед си ми на село, пиенето си пия при теб, ама лоши работи правиш. Защо нощес си прескочил оградата ми? Къде е изчезнала пъстрата кокошчица, а?

 А Иван сяда насреща ми и ме успокоява:

 - Комшу, защо издребняваш за една кокошчица? Виж сега, аз бизнесмен ли съм? Съм. А кокошчицата капитал ли е? Е. Аз от селото ли съм? Да. Значи кокошчицата е селски капитал, сега аз притежавам капитала, а ти искаш, кой знае, защо да ти давам отчети за капиталовите работи. Вместо да си траеш, да защитаваш селския капитал, да закриляш нас, селските бизнесмени, ти задаваш ненужни въпроси за произхода му. Какво искаш- капитал от чуждо село ли да навлезе тук? Не си патриот!

 Чеша се по тила:

- Иване – викам- Иване, ама аз ще се оплача на Пешо старшината, че си ми откраднал кокошчицата…

- Пешо е по-съвременен човек от теб, не е скован от тоталитарен егоизъм. Пък и аз го спонсорирах с кокоша супичка.

-  Иване – викам пак – Иване, ама аз ще кажа на Рачето, та да го съобщи по селската уредба. Пък и Данчо ще го напише на стенлиста…

- Абе, човек – смее се Иван – че Рачиното радио и Данчовия стенвестник също са мои! В едното дадох крилцата, в другото подкрилничетата. Плюс гарнитурата. И контролните пакети аз държа…

- Иване – викам още – Иване, ама каквото и да казваш,  каквото и да сучеш, това си е натурална кражба! На селски капитал!

А Митето влиза в бар-бараката и ми обяснява:

- Никаква кражба, комшу, никаква кражба. А първоначално натрупване на капитала…

Глава четиридесет и втора

За Пенчо и другото натрупване на първоначалния капитал

И Пенчо реши да става бизнесмен, ама по друг път тръгна. Взе, че повярва на приказките за частната инициатива, за конкуренцията като двигател, за държавата, която пази интересите на гражданите си.

Малко искаше от живота  Пенчо, затова и преди добре си живееше. Ожени се, купи си панелен апартамент, трупна  едно гаражче, дори  пари за кола отдели. Мечтаеше за ,,Фиат”, но  разни полуикономисти  започнаха реформите, глътнаха  му илюзиите и Пенчо  трябваше  да избира – или двигател на ,,Фиат”, или ,,Трабант” на старо. Е, взе  германската кола, пък тя  се оказа като чужда жена – топла, удобна, мека, мъркаща.

И така  се живееше  от заплата  до заплата, с германчето  ходеше до село, та мазето  не оставаше празно, синът завърши, дъщерята учеше, докато…

Една вечер, тъкмо сънуваше  как красива манекенка  се облича до леглото и му маха доволно за довиждане, някакъв шум го стресна . Замаян от топлия сън, отвори вратата  на хола и що да види… Всъщност нищо не видя освен тапетите. И мебелите, и телевизорът, и книгите дори – всичко беше изчезнало като в сън. Ядоса се Пенчо, отдели пари, сложи още една решетка  на вратата. Но пак го изненадаха. Туршиите, буренцето с ракийка, даже варелът с нафта – като че им поникнаха крила и отлетяха през тясното прозорче на мазето. Сложи решетките и там. А после и на гаража, превърнат междувременно в квартален бутик.

Обаче го направи след като по обяд, моля ви се, дойдоха трима с камион,отвориха вратата и го опразниха набързо. Трабантът мина без решетки. Защото го грабнаха направо от двора на село. Кучето нададе  глас чак на третия ден – така го бяха упоили. А къде се надали последен глас прасето, двете овчици, кокошките – никой не разбра.

И Пенчо не отминаха. Една вечер двамина влязоха в гаража, станал вече квартална кръчма, и поискаха да го застраховат. Той се поинтересува да види договора, те го хлопнаха по главата и последната му мисъл беше, че са прави хората. Трябваше по-рано да се застрахова. А като вдигна глава, видя над себе си надпис – ,,Рай ООД”. И под него желязна решетка, пред нея свети Петър и трима в анцузи, но с опашки, рога, тризъбци и бухалки. Че и крещят на райския ключар – ,,Плашай, дърто, щото ще ти изгърми вратата!”

На Пенчо му стана мило, родно, хубаво. Почувства българския аромат на авантюрата – тръгваш за работа, но не знаеш там ли ще попаднеш или в болницата. И, ако  е в болницата – в кое отделение. Поне да е там, а не направо в мазето, в моргата. Защото оттам пък пътят е един – при застрахователите с рога и бухалки.

Глава четиридесет и трета

За боговете и жените им

Седим вече си с Митето в парка. Тихичко си говорим, кротко от фасовете дърпаме, никому зло не правим. Даже почти слушаме изповедта на Съби от седмия етаж, който и тази нощ е прекарал на пейката, наказан с лишаване от жилищни права от жена си. Жената заминала на почивка в Хисаря посред зима. Тогава решил той малко да си поживее. Свършила фиестата, върнала се благоверната, влязла непосрещната в хола… И що да види – единствената мебел в него, ако може така да се нарече, бил вестникът, върху който седял мъжът й.

- Де са мебелите? – викнала тя.

- Продадох ги – признал той – старички ми се видяха.

- А парите де са?- запитала тя с някакво предчувствие.

-В торбичките – рекъл той весело. И ги посочил спокойно – под очите му.

Та ето го сега – увит в одеалото, чакащ Ванката да отвори барчето, та да се поизмие и обръсне със студена вода, а и с нова порция твърдо горива да се зареди. И все пак е оптимист – ръкомаха и ни обяснява как и държавата би оправил, ама няма кой власт да му даде.

- Спри да пиеш, бе човек – викам му – спри да пиеш, работи, както си можеш, пък и министър ще станеш. И те са хора…

А Събето ме поглежда от високо и казва с превъзходство:

- Що да спра, бе братче? Че аз, като пийна, не министър, бог се чувствам!

Глава четиридесет и четвърта

За вълците, вълчетата и овчиците

А ние си седим с комшията Митето на още влажната от дъжда пейка в парка, любуваме се на дъгата – красива и ефимерна като предизборни обещания.

Гледаме – от близката детска градина, демократично приватизирана и превърната  в охраняем паркинг, потегля с БМВ-то си Косьо Шебека, известен вече като господин Костадин Карамулев, президент на застрахователно дружество „Моя грижа”, дето купи три апартамента в другия вход и ги съедини в един.

- Мите, – викам – тоя защо е вкиснат като вчерашна салата?

А Митето бавно пали пазения досега фас и казва:

- Нали ми е съсед, та чух за дертовете му. Искал да се поиздигне в културата, пък решил направо с цигулка да започне. Но не успял. За това се иска и шия да има, та цигулката да подпираш.

- Туй то – казвам – То вярно, че врат не му е останал…

- Но за това пък – продължава Митето – изпратил синчето си на уроци по английски и френски, по солфеж и пиано, по бални танци и поведение в обществото…

- Леле – викам учуден – Той направо за цар го готви…

- Така е – казва Митето – Но и синчето е жив бащичко. Така го мързи, че ако не са дрехите – ще се разпадне. И взело да плаща на разни свои приятелчета да го отменят при тия трудни уроци, а само отишло да виси в бингото. Нали дипломата му е в кърпа вързана… пардон, в портфейл!

Аз въздъхвам:

- Добре го е измислило! И вълкът сит, и вълчето доволно!

А Митето настървено дърпа от горещия филтър:

- Така е! Да му мислят овчиците...

Глава четиридесет и пета

За футбола, мъглата и мъглявините в него

Нейде из кълбящата се мъгла изплува мътна фигура. Той се надигна, но като видя непознато лице направо стана.
- Здрасти!

- Здрасти! Добре дошъл, че от десет минути жива душа не съм виждал.

- Аз пък преди малко зърнах страничния съдия – похвали се новодошлият – Разменихме два-три вица, ама нали трябва да играя – оставих го да скучае.

- Много се движите. Гони ви май Петров…
- Кой Петров? Ааааа, онзи…Не, той беше треньор до петнадесетата минута, смени го Иванов. Ама дали ще изкара до края на мача – не залагам.

- А ти крило ли си?

- Не, днес съм фалшив център нападател.

- Нашият бивш треньор миналия мач изпрати вратаря като разпределител, а либерото остави на вратата. За заблуда на противника.

- И заблуди ли ги?

- Да! Те мислеха, че и петте гола вкарват на вратаря, Всъщност, какъв е резултатът?

- Преди малко мина един от вашите. Рече, че водите с един на нула.

- А за колко се спазарихме?

- За два. Всеки следващ се договаря отделно. Най-малко по една вносна екипировка.

- А ти как си с шефовете? Плащат ли?

- Абе, дават туй-онуй…Имам и две оферти, ама мениджърът иска голям процент, президентът иска, изпълнителният иска, треньорът и той…

- Нашите са на твърди суми от трансфера. Не са като вас в „Тигър”…

- Какъв „Тигър”? Сега играят „Лъв” и „Мечка”…

- Оппа, аз мислех, че играем ние с раираните екипи. Объркал съм се в тая мъгла. Това какво е?

- Аааа, топката пак дойде. Я ритни ти, че аз имам добър пас, но лош удар…

От нейде се чу слаб вик: „Айде, наш’те!”. А мъглата над родния футбол все повече се сгъстяваше.