КАЛИН

  Ноември. Денят се прокрадваше в гъстата студена мъгла, но още беше тъмно. Далечен лай на куче събуди глутницата и тя поде настървено. В градинката до храстите, голямата купчина от юргани, парцали и кашони се размърда. Показа се първо момчето - юноша. Помогна на баба си да стане, надигна се и майка му. Трескаво започнаха да се обличат - през нощта беше паднала първата слана. Половин час по-късно, всичко бе прибрано и натоварено на архаичната бебешка количка. Майката хвана ръката на бабата - сляпа по рождение и я поведе към близката пейка. Калин тръгна за закуски. Вървеше бавно- леко прегърбен, с поглед вторачен в земята. Ако не беше изпъпченото му лице и сплъстената от мръсотия коса - човек би казал, че е красив младеж. Мимоходом погледна насядалите до пицарията момчета и момичета от частната гимназия и ускори ход - делеше ги пропаст... Как му се искаше отново да ходи на училище... Имаше осми завършен клас, с диплома "отличен". И в трите училища, където кандидатства го приеха, но се записа в Морската гимназия - мечтаеше да пътува. И тогава всичко се обърка и животът му се преобърна за по-малко от месец... Майка му остана без работа. Баща му, който от години беше на легло, почина в края на септември. Изгониха ги от ведомственото жилище, дадено на баща му от завода и останаха на улицата. Напусна училище - единственото сигурно, на което можеха да разчитат, бе мизерната пенсия на баба му.

  Калин купи закуски, пое машинално рестото и влезе в аптеката за аспирин - вечер изпиваха по една таблетка и не им беше толкова студено. Когато извади парите за да плати, се изненада - вместо до пет, бяха му върнали ресто до десет лева от закуските. Върна се и подаде петте лева:

 - Върнала сте ми повече пари...

 - Ооо, благодаря, мойто момче! Какво да те почерпя?

 - Моля Ви, няма нужда - тръгна бързо.

                                                                               *******

  Мина и тази зима - оцеляха. Пролетта пукна - стопли се.

 - Калинчо, днес говорихме с майка ти за нещо, ела по-близичко до мене - потърси го с ръка. Калин се приближи и седна до баба си.

 - Хубавия ми той - погали го. Трябва пак да тръгнеш на училище, баба... Чакай да ти кажа.

Калин въздъхна и замълча.

 - Днес, докато ви чаках до пазара, двама мъже бяха застанали наблизо и си говореха за вечерната гимназия - та се заслушах.

 - Бабче...

 - Вече две години загуби баба, с туй скитосване. Утре да слезем към гарата, близичко е там. И ще идеш да провериш - как е, що е? Трябват ли пари? Избутахме зимата - вече няма страшно.Пък ще стегнем коланите още малко...

 - Колко още, бабче - от това повече накъде?

 - Туй е важно, синко. Ще идеш да провериш, пък после ще я мислим!

   Усилията на Калин да заспи бяха напразни. Повтаряше си, че е невъзможно да продължи да учи, но, веднъж пробудена, надеждата ликуваше - тичаше към училище, втурваше се в класната стая, дефилираше пред черната дъска, размахваше победоносно бележник... Късно през нощта, когато заспа, надеждата се сгуши в него и се пренесе в съня му - Калин се усмихваше...

                                                                                 ***

  Цяло лято Калин живя с мисълта за септември. Преобрази се -  примирението изчезна. Глождеше го само мисълта за зимата. Преди я обичаше, като всяко дете, но кошмара на изминалите две заличи тази обич. Никога нямаше да забрави първата - безкрайното скитане през деня, търсейки подслон за нощта - убийственият студ, проблемите с полицаите, които ги гонеха отвсякъде, където можеха да намерят макар и малко топлинка и спокойствие. Дългите нощи под моста, наедно с алкохолици, наркомани, крадци - скандалите им, заядливите им претенции. Тримата едва дочакваха сутринта, свити от студ, изтръпнали от страх. А зимата отново беше на прага... Ще намерят ли добро място за нощуване? Къде ще го чакат баба му и майка му, докато е на училище - трябваше да ги оставя за 4-5 часа сами...

  15 септември - още преди обяд, Калин отиде на баня - единствената обществена, останала след промените. Панталона и ризата взеха от химическото следобед:

 - Ето рестото, бабче, ако знаех, че е толкова скъпо...

 - Нищо, баба. Нека да си хубав и чист - да не ти е неудобно от другите. Пък и го заслужаваш - две години вече теглиш наедно с нас.

  Панталонът му бе окъсял, нo изглеждаше добре.  Майка му го прегърна:

 - Успех, момчето ми!

 - Мамо...

 - Не плача, не плача - от радост е...

 - Ела да те прегарна, Калинчо - баба му протегна ръце. – Бог да ти помага, чедо! Много да се стараеш баба - учи, а Бог ще се погрижи за останалото. Снощи те сънувах - от днес започва спасението ти. Айде, късмет и сполука!                                                                                                            

   Още докато се събираха в коридора, класът се раздели на групички. Четирима  мъже над трийсетте веднага намериха общ език. Калин стоеше отстрани и наблюдаваше връстниците си - шумни и високомерни, със самочувствие... Чу забележки за „допотопния" си панталон, а присмехулните погледи го притесниха още повече - изчерви се и се извърна. Звънецът би и го избави от неудобството - влязоха в класната стая. Калин седна на последния чин и извади тетрадката.

 - Свободно е, нали?

 - Да, заповядай. - Калин отмести торбата си от съседния стол.

 - Приятно ми е, Димитър - мъжът протегна ръка.

 - Калин...

 - И не им обръщай внимание - кимна към съучениците им. – Още първата година половината ще изкапят. Виж ги, разхождат на себе си за 200-300 лева дрехи, размахват последни модели телефони, ама ако ги питаш що са тук... Ей тъй, лесно кетап да вземат, че ги мързи да учат, пък после - мама и тате...

 Класната влезе и първия час започна.

                                                                          ***

  След първия месец, Калин знаеше всичко за Митко - че живее на квартира в града и всяка седмица се прибира на село, че родителите му са много възрастни и голяма част от заплатата си дава, за да ги подпомага, че работи в строителна фирма, където печели добре и, ако успее да вземе диплома, има шанс, защото го ценят и му имат доверие. Но Калин не смееше да сподели за положението, в което се намира. Срамуваше се да признае, че е бездомен. „Бездомник”- тази дума беше като ерес, зараза и караше хората инстинктивно да се отдръпват...  Калин не искаше да загуби приятелството на Митко, макар и по-голям, се разбираха - той бе единственият, с когото Калин общуваше.

   Последен час. Калин с тревога поглеждаше към прозореца - вятърът настървено шибаше  дъжда в стъклото... „Дано са се преместили на завет - да не ги мокри...” Вече не чуваше учителя, очите му бягаха между прозореца и стенния часовник. Най-после звънецът...

 - Чао, Мите, до утре, че много бързам...

 - Чао, чао.

Още от фоайето ги видя - бяха се свили до будката за вестници. Изтръпна, инстинктивно се обърна да види има ли някой от класа след него - да вече излизаха на групички...

  „Охлювът”, лепнаха му този прякор още същата вечер - в смисъл, че всичко, което има, носи със себе си... И Митко разбра... Не попита нищо - стисна почтително ръцете на двете жени, потупа Калин по рамото и тръгна.

  Не попита и на следващия ден, и на по-следващия, докато Калин не разказа сам...

 - Ами, това е, Мите - вече знаеш всичко.

Митко изтри просълзените си очи и стисна ръката му:

 - Ти си страхотно момче! Искам да знаеш, че винаги можеш да разчиташ, ако имаш нужда от нещо - независимо какво и по кое време...                                                    Месец по-късно, Калин започна работа във фирмата на Митко и нае квартира. Вече имаха покрив над главите - Боже, каква радост беше първата вечер - неописуема!

                                                                             ***

  Девети клас Калин завърши с пълна шестица. И дипломата му за завършено средно образование беше пълна шестица. Записа „Право”. След първия семестър получи стипендия - пак заради отличен успех. Още докато пишеше дипломната си работа, получи предложение за работа в елитна кантора. Отличният успех и преподавателите, които бяха възхитени от хъса му да овладее до съвършенство професията, му отвориха много врати и възможности.

                                                                               ***

   Солиден мъж, стои пред огромно бюро в кантората си и прелиства папки - надигна глава, погледна стенния часовник, отбеляза набързо нещо в бележника и изключи компютъра. Прокара ръце през прошарените коси, намести вратовръзката и закопча сакото. Телефонът звънна. Калин вдигна слушалката:

 - Тръгвам, мила, трябва ли да купувам нещо? А послушен ли беше Богомил днес? Да, разбира се, че ще е шоколадово яйце...

Преди да влезе в колата, Калин погледна небето. „На сняг е" - помисли си. Наближаваше Коледа - само след месец, защото отново беше ноември. Калин се усмихна и влезе в колата - обичаше зимата...

    П.П  Калин постигна много, но никога не забрави от къде е тръгнал. Не се възгордя - остана си същият добър, честен и скромен човек. Имаше поне 15 дела в месеца на хора, които защитаваше безплатно. Никога, никога не пропускаше да даде пари, минавайки покрай просяк или бездомник. Майка му и баба му починаха отдавна, но много преди това им осигури достойни и спокойни старини. Не прекъсна връзката си с Митко - той завинаги остана най- добрия му приятел. Хората, които бяха част от делника му, в ония гладни, безнадеждни години - ги нямаше, но Калин не забрави лицата и историите им...

 Някой ден, Калин щеше да разкаже на сина си тези истории и своята - започнала от нищетата, минала през труд до изнемога, упоритост и воля - неистова воля…